Освободителите – от злодея Иван Грозни до мита за дядо Иван
Костадин Глушков, откривател и краевед
Втора част ()
През ХІІІ в. Златната орда превзела Московията и в продължение на три века обилно ръсила татаро-монголските семена в локалните женски гостоприемници, вследствие на което омешване се получили сегашните руснаци (самият Иван Грозни, който по-късно ще излезе на сцената, е с подобен генезис – по майчина линия произлиза от татарина Мамай). Това удостоверява неведнъж цитираната и от съветския самовластник Путин приказка, че когато одраскаш руснака, изпод се демонстрира татарин, което изяснява както цепнатите му очи, по този начин и деспотизма във вътрешната и дивата азиатщина във външната съветска политика. Това не им пречи обаче да не престават да въртят на раздрънканата си латерна
подправената ария за славянското приятелство,
(но под техен диктат). Припява им и формалното съветско православие, и то бръмчи в хора на окупаторите. („ На това тя (Русия – б. а.), с изключение на ехидност, безбожно е употребявала за оръдие и православната религия... “ – Г. С. Раковски).
С течение на годините новоизлюпените руснаци добили самочувствие и почнали да съчиняват красивите си древноруски мечти (процесът продължава и в наши дни), които се пробвали да наложат като исторически факт (по същия метод Хитлер измайстори „ арийската раса “). И песни: „ Волга, Волга, мать родная, Волга русская река... “ Грънци е съветска Волга, ами къде тогава е била Волжка България, на Северния полюс ли?! Та нали точно волжките болгари са ѝ кръстници – Болга и оттова Волга; древнобългарска река си е тя, но си траем.
Като стана въпрос за Северния полюс дано напомним, че преди десетина години руснаците разрушиха леда на това място и пуснаха в океана титанов вимпел с съветското знаме – знак за териториална принадлежност. Та когато след време някой ученолюбив колумбовец се озове там, да види, че съветският ботуш го е изпреварил, че руснаците са стигнали дъното и това към този момент е антична съветска земя.
Толкова древноруски е и Крим, който пък е бил част от кан Кубратовата Велика България. През Средновековието там е Кримското ханство – правоприемник на Златната орда, на което Московията е плащала налог до 1700 година. Крим е анексиран по-късно от Екатерина ІІ след следващата война с Турция, като по едно и също време с това там е извършено етническо пречистване – изселени са над 15 000 българи; не може в „ античните съветски земи “ да е имало преди тях други нации, руснаците били там още от Адамово време. През 1944 година Сталин депортира, отново оттова, още над 12 000 наши сънародници, натоварва ги на конски вагони и ги ускорява – с доста обич, естествено, непосредствено към Сибир, където съвсем всичките измират.
След като изчистихме ненапълно неразбираемия генезис на руснаците, да се опитаме в този момент да разберем и
от по кое време ни любят
Историята приказва, че цветето на съветската обич към нас цъфнало първо в сърцето на Иван Грозни (ще рече „ страшни “), първия съветски цар (оттогава им е и царството). Но преди да подари със сърдечните си усеща крайдунавските българи, той бил обърнал любовния си поглед към нашите кръвни братя, населяващите Казанския хаганат потомци на Аспаруховия брат Котраг българи („ прабългарите, които се назовават и казанци “, „ казанците, които са античните българи “ – съгласно тогавашните летописци). Този хаганат – приемникът на Волжка България, бил средище на търговски пътища, най-важният от които Северният път на коприната и по времето на страшния Иван процъфтявал. Развивали се търговията, занаятите, образованието и книжнината, имал своите известни поети, в столицата Казан имало и богата библиотека с хиляди ръкописи – още тогава сънародниците ни знаели, че „ науката е слънце “. И това решило ориста му. Тръгнал въпросният Иван със 150 000 армия и 150 оръдия да го завладее и разшири царството си; и преди били правени такива опити, това не бил първият. В същото време миролюбивият хаганат разполагал с неведнъж по-малка войска – другаде му била силата, разбра се към този момент.
Придружаващите войската съветски свещеници, отпред с митрополит Макарий Московски, проповядвали, че откакто съветските воини се биели за християнската идея, в случай че паднели в багра, щели да получат постоянно самодоволство. Значи убивайте, православни московити, погрешните казански българи! Убивайте, и своя живот също не жалете, тъй като раят не ви мърда. Да виждате някаква разлика сред тях и фанатизираните дниешни ислямски завоеватели? И в двата случая апелът бил: „ Ако желаете да отидете в парадайса, убивайте “.
И прегазил страшният Иван хаганата, избил близо 200 000 хиляди българи и още толкоз завладял, изравнил със земята 40 български града, а българската столица Казан трансформирал в гробище. Ето какво свидетелства съветският историк Н. М. Карамзин:
„ Вече към пет седмици россияните стояха под града и убиваха излизащите от града не по-малко от 10 хиляди неприятели… избавиха се малко… Градът бе завзет. Убиваха всички, които се намираха в домовете… сечта престана, само че кръвта се лееше… Царският замък, улиците, крепостните стени и дълбоките изкопи бяха запълнени с мъртви тела… Тела се носеха по реката… “
Това, което е икономисал Карамзин, допълват други историци, а точно, че в деяние влезнали големи казани, в които „ россияните “, по заповед на царя, варили по-видните пленници. Значи слагали московските претенденти за постоянно самодоволство в казаните вързаните пленници, след това палели огньовете под тях и ги поддържали, до момента в който нещастниците от горната страна престанели да викат, т.е. – до момента в който се сварят и им се озъбят костите. На това се вика
християнство по московски
с него непосредствено се отива в парадайса.
Не съумял да изтреби цялата казанска аристокрация Иван, жилест е българският корен. От включените към този момент в съветското княжество антични българи израства по-късно огромна част от интелектуалният хайлайф, с който руснаците се гордеят до през днешния ден. Достатъчно е единствено да се упоменат имената на Кутузов, Державин, Алабин, Голицин, Бердяев, Бунин, Куприн, Булгаков, Глинка, Римски-Корсаков, Мусоргски, Рахманинов, Балакирев, Тимирязев, Тургенев (това изяснява любовта му към нас, българите, кръвта вода не става), Пушкин (да, Пушкин)… Над петстотин са благородните български семейства (има цяла монография за тях), от които са избуяли върховете на съветската просвета и просвета, това е славната българска диря в съветската история. Ние би трябвало да се гордеем с тях, а не тези, чиито предци са клали и варили дедите им в казани. Сложете в този момент към това православието, писмеността и езика и правете сметка какво сме дали на нашите „ освободители “, кой на кого би трябвало да благодари!
Цитираните нагоре имена и обстоятелства не са голословие в новомакедонски жанр, а резултат от дългогодишни проучвания на учени като проф. Ал. Халиков от Казан и – забележете – на съветските учени В. Татишчев, С. Веселовски и други От тях излиза наяве, че волжки, т. е. български, феодали стават основоположници на съветски дворянски родове в Русия и Литва още през ХІІІ в. Този миграционен развой се ускорява след монголския напън върху Волжка България и войните на Московията против Казан.
Родоначалникът на Тургеневи, мирза (княз) Арслан Турген, се преселил в Московското княжество през 1440 година, където по-късно наследниците му получават дворянска купа и имение. Родът Пушкини пък пристигнал от Волжка България. По времето на Петър І от Етиопия в Русия допаднал Абрам Ханибал. И станало по този начин, че на неутралния съветски терен се срещнали българският и етиопският ген (а случайност е това, което Бог позволи да се случи), привлекли се, съединили се, вследствие на което на белия свят се появил поетът Александър Пушкин. Единият му прародител бил доблестен волжки българин, а другият – къдрав етиопец с африканска кръв. (В Адис Абеба има монумент на Пушкин с надпис „ На нашия стихотворец “, ние се ослушваме). Е, запитвам аз, какво му е тогава съветското на Пушкин? Че бил любил рускини и писал за тях. Ами каквито намерил, такива любил индивидът, на рускини попаднал, рускини ще люби (и добре ги е полюбил, почтено защитил достойнството българска), няма да иде в манастир или да си изписва музите от чужбина; на поезията ѝ би трябвало обич, любовта ѝ е горивото, другояче увяхва.
От тези проучвания излиза наяве също по този начин, че първите съветски дипломати в Полша, Италия, Дания, Холандия, Англия, Турция и Персия са били от български генезис. Русия копира всичко българско, включително и администативната система; не е подминат и казанският Кремлин – предизвикващата всеобщо удивление преди време си цитадела. И него изкопирали, московитите му с московити, до последната кула и керемида, заедно с името го изкопирали. Така се появил станалият по-късно знак на Русия и самодържието ѝ московски Кремъл. А с цел да няма той противник, първообразът, казанският Кремлин бил срутен и съпоставен със земята от Иван Грозни.
Може би най-краткото и изчерпателно умозаключение по тематиката прави историчката Татяна Яруллина ал-Булгари: „ Волжките българи са били цивилизационният катализатор за прилежащите нации “. След казанската „ интервенция “ Иван се нарекъл „ Цар на българи и руси “ (гравирано е и на печата му), хаганата оповестил за съветска земя, Волга за съветска река и – по изпитан „ античен “ съветски фасон, всичко казанско станало съветско, и то антично. Така свършила войната. А страшният Иван станал още по-страшен и се наредил до византийския император Василиий ІІ, Българоубиец І като Иван ІV, Българоубиец ІІ.
До 1917 година съветските царе се титулували и като български князе, а казанците траяли да се усещат и посочват българи. Но на Ленин това не се харесало и през 1920 година наложил с указ
„ татаризацията “,
т. е. преименувал казанските българи на татари, а страната им на Татарстан. И отттогава там се организира политика на целеустремено и тотално изличаване на античния български корен – развой, който продължава с неотслабваща мощ до наши дни, с всички вероятни средства – по този начин, както единствено руснаците могат да го вършат.
И все пак, огромна част от наследниците на античните волжки и казански българи, назовавани към този момент татари, и до през днешния ден се дефинират като българи, даже имат комитет за смяна на омразното им Татарстан с Булгария. А в това време Отвъддунавска Булгария, тоест ние, стоим и безучастно следим процеса на подправяне и замяна на историята ни, като че става въпрос за бушмени и хотентоти, а не за наша история и наши братя по кръв…Тежко, тежко! Вино дайте!...
А рогцата си Иванушка, бъдещият Иван Грозни, посочил още от млади години. Като дете хвърлял живи кучета и котки от покрива на двореца, а обичаното му занятие било да избожда очите и по-късно да разрязва телата на птици, също живи. Настроението му в множеството случаи било като на измъчен от зъбобол гладен тиранозавър, дейностите – също. Бил петнайсетгодишен „ младеж блед “, само че към този момент Велик княз на Московското княжество, когато заповядал да отсекат главата на приятеля му княз Трубецкой – по тази причина, че влезнал в спор с него, а на различен, също другар, който напсувал в негово наличие – да отрежат единствено езика. Въведен от услужливи боляри в тайните на секса още на тринайсетгодишна възраст, на шестнайсет пипнал сифилис, който добросъвестно го обгрижвал през целия му живот, до момента в който напълно не замязял на руина, след което, петдесет и тригодишен, съответно го съпроводил до гроба (напълно плешив, сгърбен и беззъб, с набръчкана кафявозеленикава кожа на лицето и хлътнали в черепа мътни очи). Харемът му постоянно се попълвал, а оргиите в двореца били всекидневие. (Негов съвременник: „ За четири години болярите го свързаха с некоколкостотин девойки, в по-голямата си част опитни в любовните игри. Иван цялостен живот бе сановник на разврата “).
Официалните си дами, цариците (подменял ги най-редовно), избирал на кастинг – събраните от царството болярски щерки се нареждали и той тръгвал да ги оглежда като на пазар. Имало и случаи, когато си „ изписвал “ прочула се с хубостта си госпожица или жена от провинцията. Веднъж се случило тя да е женена, та се наложило първо да почерпи – по случай бъдещия годеж – мъжа ѝ с квалифицираното за задачата отровно царско вино, а по-късно поставил ръка на вдовицата. Поредната си брачна половинка, Ана Колтовска, принудително подстригал за монахиня, и откакто ѝ закачил череп на врата, зазидал в манастирската гробница, където, в компанията на безчет жълтеещи черепи и кости, изкарала трийсетина години на самун и вода. Следващата, петата, Мария Долгорука, ден след венчавката завързал за шейна и бутнал в дупка в леда на Царското езеро – подозрения някакви го споходили след първата брачна нощ. Самият той – увит в кожи на комфортно кресло, следил изтезанието и останал до дупката, до момента в който от водата престанали да излизат мехурчета. След това снел шапка, прекръстил се и споделил: „ Изпълни се волята Господня “. А шестата, Василиса Мелентиева, увил като пашкул и с парцал в устата погребал жива – сторило му се, че погледнала кокетно някакъв болярин. При опелото живият мъртвец издавал жални звуци от закования ковчег, само че присъстващите си правили оглушки – заобиколеният от опричниците си заплашителен Иван бил там и дебнел. (Създадената от Иван Грозни Опричнина е първото Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в Русия, работи безотказно до днес; стилът и методът са непокътнати, мени си единствено прическата).
За потайните погребения употребявал мрачните така и така кремълски подземия – там взиждал телата на жертвите си. При тях отишла и Наталия Коростова, следващата кралица, като преди този момент зашил в меча кожа чичо ѝ, Новгородския архиепископ Леонид и го оставил да бъде раздран от насъскани глутница зли кучета. За изтезанията, които в моменти на яд правил персонално в кремълските палати, Иван нормално употребил жезъла си, с който не се разделял, само че от време на време работил и с кинжал.
Масовите изтезания, а те били постоянни, провеждал на Червения площад пред очите на принудително докараните от опричниците московчани. Неугодните нему люде – наслаждавайки се на писъците им – разчленявал постепенно, режейки носове, уши и ръце, а най-после разсичал на две. Потапял ги още в казани с вряща вода (казанските казани) или ги пускал при държани на синджир, освирепели от апетит сибирски мечки. (В езическия Рим хвърляли християни на лъвовете, а християнинът Иван, заради дефицит на лъвове и римляни в царството му, си устройвал тази атракция с локални фрагменти – съветски мечки и съветски православни). Понякога толкоз се вживявал в тези „ представления “, че се включвал като доброволец в работата на палачите. След привършване на кървавите зрелища на площада, той и опричниците му се мятали на конете, пришпорвали ги и се врязвали в публиката – да ги понагазят, да му имат страха.
След една такава екзекуция, при която били умъртвени триста души, Иван тръгнал с опричниците си да обикаля домовете им, „ с цел да понижим техните вдовици и сираци “, както се бил изразил. Първо отишли в дома на болярина Висковати, чиято виновност била, че не извършил волята му и не изпратил шестнадесетгодишната си щерка Наталия в царския харем. (Очевидец: „ Провесиха го (Висковати – б. а.) с краката нагоре и обляха главата му с вряла вода. След това Малюта Скуратов (шефът на Опричнината-КГБ – б. а.) отряза ушите и носа му, а след това другите опричници започнаха да режат постепенно двете ръце на страдалеца, и едвам откакто се наслаждения на зрелището, на окървавеното, конвулсивно гърчещо се тяло, палачът с обичаен размах го разсече на половина “). Когато и Иван се насладил предостатъчно на тези гледки, нахлул с опричниците си в дома на преди малко овдовялата жена на Висковати. Като начало обесил с краката нагоре и парцал в устата опиталата се да я отбрани нейна остаряла дойка. И до момента в който разчлененият мъртвец на Висковати още кървял на Червения площад, той се обърнал към вдовицата му: „ Е, майчице болярко, твоето благо мъжле разрязахме на части. Да го слепим още веднъж не можем. Излиза, че в този момент неговата хазна би трябвало да премине към нас, към царя. Затова сме ти пристигнали на посетители. Не отхвърляй, болярко, да ни кажеш къде се пази тази хазна “. Не стигнали до съзнанието на обезумялата от тъга жена тези думи, мълчала. Тогава царят се обърнал с усмивка към Скуратов: „ Какво, Малюта, май езикът на болярката се е завързал. Дали да не го развържем? “. И Малюта и опричниците се заели да „ развържат “ езика на дамата с разжарени въглени и ножове, а когато тя, все по този начин вцепенена, не издържала на мъченията и се преселила при мъжа си, царят отишъл в крилото, където била дъщерята Наталия с приятелките си. На опричниците си поръчал „ да се поразвлекат “ с девойките и останалите дами от болярския дом, а по-късно, сочейки Наталия, се обърнал към сина си, престолонаследника (и той бил с него – да се учи на царския занаят): „ Я, сине, покажи ѝ мъжката си мощ! Май ще можеш да позабавляваш момичето! “ И синът (и той стока като татко си) се нахвърлил върху девойката, а бащата седнал да си почине, наслаждавайки се на „ заниманието “ на достойния си правоприемник и на ечащите от къщата женски писъци. (По-късно умъртвил и наследника – в припадък на яд разцепил главата му с царския скиптър, след време протегнал ръка и на вдовицата му, не с жезъла, по мъжки).
Княз Ростовски, жена му и двамата им сина отровил в личното им имение – изтърсил им се там ненадейно „ на посетители “. След като домакинята го почерпила по обичая с чаша вино за „ добре пристигнал “ и той пил за тяхно здраве, настоял князът и фамилията му пък да опитат от неговото. Когато опричниците внесли царското вино, князът схванал каква е работата, целунал дамата и синовете си и изпил подадената чаша. Последвали го и те. След малко, агонизирайки, домакините се гърчели на пода, а царят, гаврейки се, се обърнал към опричниците: „ Ясно, че домакините не ни се радват. Напиха се пред гостите. Ще се наложи сами да пошетаме “. И дал знак да стартира оргията – „ мъжка мощ “ над дамите и респект към княжеското вино.
А виновността на княза била, че бил кръстник на Марфа Сабурова, следващата Иванова жена, която малко след сватбата се разболяла и умряла. За тази болест Иван измъчвал до гибел татко ѝ, тъста си, който най-после „ признал “, че Марфа като дребна била боледувала, за което знаел и кръстникът ѝ. За тази болест били осъдени и бащата, и кръстникът. А тъй като имало и подозрения, че умряла не от болест, а била отровена със захаросани плодове, за всеки случай набил на прът и този, който ѝ ги е подарил – княз Михаил Темгрюк.
Придружен от свита опричници, Иван постоянно правел нападения отвън Москва, при които си „ търсел жена “. Ето по какъв начин го разказва това търсене летописецът: „ След трапезата пияната орда се мяташе на конете и с диви крясъци се носеше накъдето ѝ видят очите. Първото притежание попаднало на пътя ѝ служеше като стадий. Разбира се, царят бе посрещан с дълбоки почести. Водеха го в най-хубавата стая, предлагаха му пиршество. Всички тези визити имаха еднакъв резултат: заял се за някаква дреболия, Иван заповядваше на спътниците си да „ поопипат ребрата “ на гостоприемните стопани. Започваше повсеместен побой, като се щадяха единствено младите, красиви дами и девойки. Тях посочваха на царя, той си избираше една или две, а останалите даваше на опричниците. Понякога оргиите траеха два или три дни. Тези нападения Иван наричаше
„ избор на жена “
При следващия подобен излет налетели на имението на княз Милославски. Самият княз отсъствал и прислугата, откакто решила, че това са разбойници, дала отпор и не ги позволила да нахлуят вътре. Вбесен, Иван изпратил за подкрепления и малко по-късно имението било обсадено от стотици опричници. Заповядал да не бъде оставен жив човек вътре – мъже, дами, деца. Всички. Присъдата била изпълнена, като преди да убият дамите, се гаврели с тях. Накрая останал жив единствено двумесечният внук на княза. На опричниците не им дало сърце да го погубят, та го занесли при царя. Той взел пеленачето на ръце, целунал го и споделил: „ Царската дума е свещена пред Господа. Аз споделих, че не би трябвало да остане нито един жив човек. Така да бъде “. После дал знак и младенецът бил посечен пред очите на всички.
Отделих малко повече място за този урод, с цел да се види какъв хуманист и българолюбец бил този Дядо Иван, да се види с каква персона руснаците не престават да се гордеят до през днешния ден. А се гордеят за това, че нараснал неведнъж площта на Русия (видяхме как), заради което си затварят очите за зверствата му. Дори неотдавна пуснаха следващия филм, възхваляващ го като един от най-значимите държавници-строители на Русия (какъвто строителят, такава и постройката – един път като се подкара изкривено, след това никакви перестройки не могат да я оправят). И сторих това, с цел да се знае от кого – с религия, вяра и обич, в продължение на епохи очаквали спасението си поробените българи. А обърнали взора си към него, откакто си издействал от Вселенския патриарх едно обръщение, което го обявявало за „ бранител и висш настойник на всички православни християни “. И тръгнала по-късно измежду българите приказката, че в Русия си имат покровител, който милее за тях и ще пристигна да ги освободи, родил се усърдно подхранваният и до наши дни
мит за Дядо Иван
И е извънредно време към този момент да се разбере, че руснаците в никакъв случай не ги е било еня за нас, а за личните им ползи и ламтежи за Цариград, Проливите и византийското завещание, за което претендираха – споделили са го в прав текст съветските графове. В нито един от подписаните след безбройните руско-турски войни контракти до 1878 година няма нито една уговорка, нито един ред за облекчение дереджето на пъшкащия под турския хомот славянски, християнски, приятелски и прочие български народ.
А тринайсет години преди да тръгне да ни освобождава от турските поробители, през 1864 година възхваляваният у нас военачалник Гурко повежда съветското опълчение със задачата да потуши следващото полско въстание против съветските поробители; този път желали да запазят престижа на армията, та за кървавата баня употребявали опълчението. И сбирщината от озверели и затъпели от личното си иго и пиене мужици, съветският башибозук, го потушава – грабили, колили, изтърбушвали и изнасилвали – почтено се справили, по суворовски.
С кървави ръце идва в България
тогава военачалник Гурко. И кръвта по ръцете му е християнската кръв на един славянски народ, потърсил правото си да живее свободно – това, което желаеха и героите от нашата Априлска епопея. („ Не сме народ, а скотове, наглеци, дива орда от душегубци и злодеи “ – тъжно установи сантименталният сатирик Михаил Булгаков, а пролетарият Максим Горки напряко отсича: „ Най-важният знак за триумфа на съветския народ е неговата садистична свирепост “).
Очаквайте Трета част
Втора част ()
През ХІІІ в. Златната орда превзела Московията и в продължение на три века обилно ръсила татаро-монголските семена в локалните женски гостоприемници, вследствие на което омешване се получили сегашните руснаци (самият Иван Грозни, който по-късно ще излезе на сцената, е с подобен генезис – по майчина линия произлиза от татарина Мамай). Това удостоверява неведнъж цитираната и от съветския самовластник Путин приказка, че когато одраскаш руснака, изпод се демонстрира татарин, което изяснява както цепнатите му очи, по този начин и деспотизма във вътрешната и дивата азиатщина във външната съветска политика. Това не им пречи обаче да не престават да въртят на раздрънканата си латерна
подправената ария за славянското приятелство,
(но под техен диктат). Припява им и формалното съветско православие, и то бръмчи в хора на окупаторите. („ На това тя (Русия – б. а.), с изключение на ехидност, безбожно е употребявала за оръдие и православната религия... “ – Г. С. Раковски).
С течение на годините новоизлюпените руснаци добили самочувствие и почнали да съчиняват красивите си древноруски мечти (процесът продължава и в наши дни), които се пробвали да наложат като исторически факт (по същия метод Хитлер измайстори „ арийската раса “). И песни: „ Волга, Волга, мать родная, Волга русская река... “ Грънци е съветска Волга, ами къде тогава е била Волжка България, на Северния полюс ли?! Та нали точно волжките болгари са ѝ кръстници – Болга и оттова Волга; древнобългарска река си е тя, но си траем.
Като стана въпрос за Северния полюс дано напомним, че преди десетина години руснаците разрушиха леда на това място и пуснаха в океана титанов вимпел с съветското знаме – знак за териториална принадлежност. Та когато след време някой ученолюбив колумбовец се озове там, да види, че съветският ботуш го е изпреварил, че руснаците са стигнали дъното и това към този момент е антична съветска земя.
Толкова древноруски е и Крим, който пък е бил част от кан Кубратовата Велика България. През Средновековието там е Кримското ханство – правоприемник на Златната орда, на което Московията е плащала налог до 1700 година. Крим е анексиран по-късно от Екатерина ІІ след следващата война с Турция, като по едно и също време с това там е извършено етническо пречистване – изселени са над 15 000 българи; не може в „ античните съветски земи “ да е имало преди тях други нации, руснаците били там още от Адамово време. През 1944 година Сталин депортира, отново оттова, още над 12 000 наши сънародници, натоварва ги на конски вагони и ги ускорява – с доста обич, естествено, непосредствено към Сибир, където съвсем всичките измират.
След като изчистихме ненапълно неразбираемия генезис на руснаците, да се опитаме в този момент да разберем и
от по кое време ни любят
Историята приказва, че цветето на съветската обич към нас цъфнало първо в сърцето на Иван Грозни (ще рече „ страшни “), първия съветски цар (оттогава им е и царството). Но преди да подари със сърдечните си усеща крайдунавските българи, той бил обърнал любовния си поглед към нашите кръвни братя, населяващите Казанския хаганат потомци на Аспаруховия брат Котраг българи („ прабългарите, които се назовават и казанци “, „ казанците, които са античните българи “ – съгласно тогавашните летописци). Този хаганат – приемникът на Волжка България, бил средище на търговски пътища, най-важният от които Северният път на коприната и по времето на страшния Иван процъфтявал. Развивали се търговията, занаятите, образованието и книжнината, имал своите известни поети, в столицата Казан имало и богата библиотека с хиляди ръкописи – още тогава сънародниците ни знаели, че „ науката е слънце “. И това решило ориста му. Тръгнал въпросният Иван със 150 000 армия и 150 оръдия да го завладее и разшири царството си; и преди били правени такива опити, това не бил първият. В същото време миролюбивият хаганат разполагал с неведнъж по-малка войска – другаде му била силата, разбра се към този момент.
Придружаващите войската съветски свещеници, отпред с митрополит Макарий Московски, проповядвали, че откакто съветските воини се биели за християнската идея, в случай че паднели в багра, щели да получат постоянно самодоволство. Значи убивайте, православни московити, погрешните казански българи! Убивайте, и своя живот също не жалете, тъй като раят не ви мърда. Да виждате някаква разлика сред тях и фанатизираните дниешни ислямски завоеватели? И в двата случая апелът бил: „ Ако желаете да отидете в парадайса, убивайте “.
И прегазил страшният Иван хаганата, избил близо 200 000 хиляди българи и още толкоз завладял, изравнил със земята 40 български града, а българската столица Казан трансформирал в гробище. Ето какво свидетелства съветският историк Н. М. Карамзин:
„ Вече към пет седмици россияните стояха под града и убиваха излизащите от града не по-малко от 10 хиляди неприятели… избавиха се малко… Градът бе завзет. Убиваха всички, които се намираха в домовете… сечта престана, само че кръвта се лееше… Царският замък, улиците, крепостните стени и дълбоките изкопи бяха запълнени с мъртви тела… Тела се носеха по реката… “
Това, което е икономисал Карамзин, допълват други историци, а точно, че в деяние влезнали големи казани, в които „ россияните “, по заповед на царя, варили по-видните пленници. Значи слагали московските претенденти за постоянно самодоволство в казаните вързаните пленници, след това палели огньовете под тях и ги поддържали, до момента в който нещастниците от горната страна престанели да викат, т.е. – до момента в който се сварят и им се озъбят костите. На това се вика
християнство по московски
с него непосредствено се отива в парадайса.
Не съумял да изтреби цялата казанска аристокрация Иван, жилест е българският корен. От включените към този момент в съветското княжество антични българи израства по-късно огромна част от интелектуалният хайлайф, с който руснаците се гордеят до през днешния ден. Достатъчно е единствено да се упоменат имената на Кутузов, Державин, Алабин, Голицин, Бердяев, Бунин, Куприн, Булгаков, Глинка, Римски-Корсаков, Мусоргски, Рахманинов, Балакирев, Тимирязев, Тургенев (това изяснява любовта му към нас, българите, кръвта вода не става), Пушкин (да, Пушкин)… Над петстотин са благородните български семейства (има цяла монография за тях), от които са избуяли върховете на съветската просвета и просвета, това е славната българска диря в съветската история. Ние би трябвало да се гордеем с тях, а не тези, чиито предци са клали и варили дедите им в казани. Сложете в този момент към това православието, писмеността и езика и правете сметка какво сме дали на нашите „ освободители “, кой на кого би трябвало да благодари!
Цитираните нагоре имена и обстоятелства не са голословие в новомакедонски жанр, а резултат от дългогодишни проучвания на учени като проф. Ал. Халиков от Казан и – забележете – на съветските учени В. Татишчев, С. Веселовски и други От тях излиза наяве, че волжки, т. е. български, феодали стават основоположници на съветски дворянски родове в Русия и Литва още през ХІІІ в. Този миграционен развой се ускорява след монголския напън върху Волжка България и войните на Московията против Казан.
Родоначалникът на Тургеневи, мирза (княз) Арслан Турген, се преселил в Московското княжество през 1440 година, където по-късно наследниците му получават дворянска купа и имение. Родът Пушкини пък пристигнал от Волжка България. По времето на Петър І от Етиопия в Русия допаднал Абрам Ханибал. И станало по този начин, че на неутралния съветски терен се срещнали българският и етиопският ген (а случайност е това, което Бог позволи да се случи), привлекли се, съединили се, вследствие на което на белия свят се появил поетът Александър Пушкин. Единият му прародител бил доблестен волжки българин, а другият – къдрав етиопец с африканска кръв. (В Адис Абеба има монумент на Пушкин с надпис „ На нашия стихотворец “, ние се ослушваме). Е, запитвам аз, какво му е тогава съветското на Пушкин? Че бил любил рускини и писал за тях. Ами каквито намерил, такива любил индивидът, на рускини попаднал, рускини ще люби (и добре ги е полюбил, почтено защитил достойнството българска), няма да иде в манастир или да си изписва музите от чужбина; на поезията ѝ би трябвало обич, любовта ѝ е горивото, другояче увяхва.
От тези проучвания излиза наяве също по този начин, че първите съветски дипломати в Полша, Италия, Дания, Холандия, Англия, Турция и Персия са били от български генезис. Русия копира всичко българско, включително и администативната система; не е подминат и казанският Кремлин – предизвикващата всеобщо удивление преди време си цитадела. И него изкопирали, московитите му с московити, до последната кула и керемида, заедно с името го изкопирали. Така се появил станалият по-късно знак на Русия и самодържието ѝ московски Кремъл. А с цел да няма той противник, първообразът, казанският Кремлин бил срутен и съпоставен със земята от Иван Грозни.
Може би най-краткото и изчерпателно умозаключение по тематиката прави историчката Татяна Яруллина ал-Булгари: „ Волжките българи са били цивилизационният катализатор за прилежащите нации “. След казанската „ интервенция “ Иван се нарекъл „ Цар на българи и руси “ (гравирано е и на печата му), хаганата оповестил за съветска земя, Волга за съветска река и – по изпитан „ античен “ съветски фасон, всичко казанско станало съветско, и то антично. Така свършила войната. А страшният Иван станал още по-страшен и се наредил до византийския император Василиий ІІ, Българоубиец І като Иван ІV, Българоубиец ІІ.
До 1917 година съветските царе се титулували и като български князе, а казанците траяли да се усещат и посочват българи. Но на Ленин това не се харесало и през 1920 година наложил с указ
„ татаризацията “,
т. е. преименувал казанските българи на татари, а страната им на Татарстан. И отттогава там се организира политика на целеустремено и тотално изличаване на античния български корен – развой, който продължава с неотслабваща мощ до наши дни, с всички вероятни средства – по този начин, както единствено руснаците могат да го вършат.
И все пак, огромна част от наследниците на античните волжки и казански българи, назовавани към този момент татари, и до през днешния ден се дефинират като българи, даже имат комитет за смяна на омразното им Татарстан с Булгария. А в това време Отвъддунавска Булгария, тоест ние, стоим и безучастно следим процеса на подправяне и замяна на историята ни, като че става въпрос за бушмени и хотентоти, а не за наша история и наши братя по кръв…Тежко, тежко! Вино дайте!...
А рогцата си Иванушка, бъдещият Иван Грозни, посочил още от млади години. Като дете хвърлял живи кучета и котки от покрива на двореца, а обичаното му занятие било да избожда очите и по-късно да разрязва телата на птици, също живи. Настроението му в множеството случаи било като на измъчен от зъбобол гладен тиранозавър, дейностите – също. Бил петнайсетгодишен „ младеж блед “, само че към този момент Велик княз на Московското княжество, когато заповядал да отсекат главата на приятеля му княз Трубецкой – по тази причина, че влезнал в спор с него, а на различен, също другар, който напсувал в негово наличие – да отрежат единствено езика. Въведен от услужливи боляри в тайните на секса още на тринайсетгодишна възраст, на шестнайсет пипнал сифилис, който добросъвестно го обгрижвал през целия му живот, до момента в който напълно не замязял на руина, след което, петдесет и тригодишен, съответно го съпроводил до гроба (напълно плешив, сгърбен и беззъб, с набръчкана кафявозеленикава кожа на лицето и хлътнали в черепа мътни очи). Харемът му постоянно се попълвал, а оргиите в двореца били всекидневие. (Негов съвременник: „ За четири години болярите го свързаха с некоколкостотин девойки, в по-голямата си част опитни в любовните игри. Иван цялостен живот бе сановник на разврата “).
Официалните си дами, цариците (подменял ги най-редовно), избирал на кастинг – събраните от царството болярски щерки се нареждали и той тръгвал да ги оглежда като на пазар. Имало и случаи, когато си „ изписвал “ прочула се с хубостта си госпожица или жена от провинцията. Веднъж се случило тя да е женена, та се наложило първо да почерпи – по случай бъдещия годеж – мъжа ѝ с квалифицираното за задачата отровно царско вино, а по-късно поставил ръка на вдовицата. Поредната си брачна половинка, Ана Колтовска, принудително подстригал за монахиня, и откакто ѝ закачил череп на врата, зазидал в манастирската гробница, където, в компанията на безчет жълтеещи черепи и кости, изкарала трийсетина години на самун и вода. Следващата, петата, Мария Долгорука, ден след венчавката завързал за шейна и бутнал в дупка в леда на Царското езеро – подозрения някакви го споходили след първата брачна нощ. Самият той – увит в кожи на комфортно кресло, следил изтезанието и останал до дупката, до момента в който от водата престанали да излизат мехурчета. След това снел шапка, прекръстил се и споделил: „ Изпълни се волята Господня “. А шестата, Василиса Мелентиева, увил като пашкул и с парцал в устата погребал жива – сторило му се, че погледнала кокетно някакъв болярин. При опелото живият мъртвец издавал жални звуци от закования ковчег, само че присъстващите си правили оглушки – заобиколеният от опричниците си заплашителен Иван бил там и дебнел. (Създадената от Иван Грозни Опричнина е първото Комитет за Държавна сигурност (на СССР) в Русия, работи безотказно до днес; стилът и методът са непокътнати, мени си единствено прическата).
За потайните погребения употребявал мрачните така и така кремълски подземия – там взиждал телата на жертвите си. При тях отишла и Наталия Коростова, следващата кралица, като преди този момент зашил в меча кожа чичо ѝ, Новгородския архиепископ Леонид и го оставил да бъде раздран от насъскани глутница зли кучета. За изтезанията, които в моменти на яд правил персонално в кремълските палати, Иван нормално употребил жезъла си, с който не се разделял, само че от време на време работил и с кинжал.
Масовите изтезания, а те били постоянни, провеждал на Червения площад пред очите на принудително докараните от опричниците московчани. Неугодните нему люде – наслаждавайки се на писъците им – разчленявал постепенно, режейки носове, уши и ръце, а най-после разсичал на две. Потапял ги още в казани с вряща вода (казанските казани) или ги пускал при държани на синджир, освирепели от апетит сибирски мечки. (В езическия Рим хвърляли християни на лъвовете, а християнинът Иван, заради дефицит на лъвове и римляни в царството му, си устройвал тази атракция с локални фрагменти – съветски мечки и съветски православни). Понякога толкоз се вживявал в тези „ представления “, че се включвал като доброволец в работата на палачите. След привършване на кървавите зрелища на площада, той и опричниците му се мятали на конете, пришпорвали ги и се врязвали в публиката – да ги понагазят, да му имат страха.
След една такава екзекуция, при която били умъртвени триста души, Иван тръгнал с опричниците си да обикаля домовете им, „ с цел да понижим техните вдовици и сираци “, както се бил изразил. Първо отишли в дома на болярина Висковати, чиято виновност била, че не извършил волята му и не изпратил шестнадесетгодишната си щерка Наталия в царския харем. (Очевидец: „ Провесиха го (Висковати – б. а.) с краката нагоре и обляха главата му с вряла вода. След това Малюта Скуратов (шефът на Опричнината-КГБ – б. а.) отряза ушите и носа му, а след това другите опричници започнаха да режат постепенно двете ръце на страдалеца, и едвам откакто се наслаждения на зрелището, на окървавеното, конвулсивно гърчещо се тяло, палачът с обичаен размах го разсече на половина “). Когато и Иван се насладил предостатъчно на тези гледки, нахлул с опричниците си в дома на преди малко овдовялата жена на Висковати. Като начало обесил с краката нагоре и парцал в устата опиталата се да я отбрани нейна остаряла дойка. И до момента в който разчлененият мъртвец на Висковати още кървял на Червения площад, той се обърнал към вдовицата му: „ Е, майчице болярко, твоето благо мъжле разрязахме на части. Да го слепим още веднъж не можем. Излиза, че в този момент неговата хазна би трябвало да премине към нас, към царя. Затова сме ти пристигнали на посетители. Не отхвърляй, болярко, да ни кажеш къде се пази тази хазна “. Не стигнали до съзнанието на обезумялата от тъга жена тези думи, мълчала. Тогава царят се обърнал с усмивка към Скуратов: „ Какво, Малюта, май езикът на болярката се е завързал. Дали да не го развържем? “. И Малюта и опричниците се заели да „ развържат “ езика на дамата с разжарени въглени и ножове, а когато тя, все по този начин вцепенена, не издържала на мъченията и се преселила при мъжа си, царят отишъл в крилото, където била дъщерята Наталия с приятелките си. На опричниците си поръчал „ да се поразвлекат “ с девойките и останалите дами от болярския дом, а по-късно, сочейки Наталия, се обърнал към сина си, престолонаследника (и той бил с него – да се учи на царския занаят): „ Я, сине, покажи ѝ мъжката си мощ! Май ще можеш да позабавляваш момичето! “ И синът (и той стока като татко си) се нахвърлил върху девойката, а бащата седнал да си почине, наслаждавайки се на „ заниманието “ на достойния си правоприемник и на ечащите от къщата женски писъци. (По-късно умъртвил и наследника – в припадък на яд разцепил главата му с царския скиптър, след време протегнал ръка и на вдовицата му, не с жезъла, по мъжки).
Княз Ростовски, жена му и двамата им сина отровил в личното им имение – изтърсил им се там ненадейно „ на посетители “. След като домакинята го почерпила по обичая с чаша вино за „ добре пристигнал “ и той пил за тяхно здраве, настоял князът и фамилията му пък да опитат от неговото. Когато опричниците внесли царското вино, князът схванал каква е работата, целунал дамата и синовете си и изпил подадената чаша. Последвали го и те. След малко, агонизирайки, домакините се гърчели на пода, а царят, гаврейки се, се обърнал към опричниците: „ Ясно, че домакините не ни се радват. Напиха се пред гостите. Ще се наложи сами да пошетаме “. И дал знак да стартира оргията – „ мъжка мощ “ над дамите и респект към княжеското вино.
А виновността на княза била, че бил кръстник на Марфа Сабурова, следващата Иванова жена, която малко след сватбата се разболяла и умряла. За тази болест Иван измъчвал до гибел татко ѝ, тъста си, който най-после „ признал “, че Марфа като дребна била боледувала, за което знаел и кръстникът ѝ. За тази болест били осъдени и бащата, и кръстникът. А тъй като имало и подозрения, че умряла не от болест, а била отровена със захаросани плодове, за всеки случай набил на прът и този, който ѝ ги е подарил – княз Михаил Темгрюк.
Придружен от свита опричници, Иван постоянно правел нападения отвън Москва, при които си „ търсел жена “. Ето по какъв начин го разказва това търсене летописецът: „ След трапезата пияната орда се мяташе на конете и с диви крясъци се носеше накъдето ѝ видят очите. Първото притежание попаднало на пътя ѝ служеше като стадий. Разбира се, царят бе посрещан с дълбоки почести. Водеха го в най-хубавата стая, предлагаха му пиршество. Всички тези визити имаха еднакъв резултат: заял се за някаква дреболия, Иван заповядваше на спътниците си да „ поопипат ребрата “ на гостоприемните стопани. Започваше повсеместен побой, като се щадяха единствено младите, красиви дами и девойки. Тях посочваха на царя, той си избираше една или две, а останалите даваше на опричниците. Понякога оргиите траеха два или три дни. Тези нападения Иван наричаше
„ избор на жена “
При следващия подобен излет налетели на имението на княз Милославски. Самият княз отсъствал и прислугата, откакто решила, че това са разбойници, дала отпор и не ги позволила да нахлуят вътре. Вбесен, Иван изпратил за подкрепления и малко по-късно имението било обсадено от стотици опричници. Заповядал да не бъде оставен жив човек вътре – мъже, дами, деца. Всички. Присъдата била изпълнена, като преди да убият дамите, се гаврели с тях. Накрая останал жив единствено двумесечният внук на княза. На опричниците не им дало сърце да го погубят, та го занесли при царя. Той взел пеленачето на ръце, целунал го и споделил: „ Царската дума е свещена пред Господа. Аз споделих, че не би трябвало да остане нито един жив човек. Така да бъде “. После дал знак и младенецът бил посечен пред очите на всички.
Отделих малко повече място за този урод, с цел да се види какъв хуманист и българолюбец бил този Дядо Иван, да се види с каква персона руснаците не престават да се гордеят до през днешния ден. А се гордеят за това, че нараснал неведнъж площта на Русия (видяхме как), заради което си затварят очите за зверствата му. Дори неотдавна пуснаха следващия филм, възхваляващ го като един от най-значимите държавници-строители на Русия (какъвто строителят, такава и постройката – един път като се подкара изкривено, след това никакви перестройки не могат да я оправят). И сторих това, с цел да се знае от кого – с религия, вяра и обич, в продължение на епохи очаквали спасението си поробените българи. А обърнали взора си към него, откакто си издействал от Вселенския патриарх едно обръщение, което го обявявало за „ бранител и висш настойник на всички православни християни “. И тръгнала по-късно измежду българите приказката, че в Русия си имат покровител, който милее за тях и ще пристигна да ги освободи, родил се усърдно подхранваният и до наши дни
мит за Дядо Иван
И е извънредно време към този момент да се разбере, че руснаците в никакъв случай не ги е било еня за нас, а за личните им ползи и ламтежи за Цариград, Проливите и византийското завещание, за което претендираха – споделили са го в прав текст съветските графове. В нито един от подписаните след безбройните руско-турски войни контракти до 1878 година няма нито една уговорка, нито един ред за облекчение дереджето на пъшкащия под турския хомот славянски, християнски, приятелски и прочие български народ.
А тринайсет години преди да тръгне да ни освобождава от турските поробители, през 1864 година възхваляваният у нас военачалник Гурко повежда съветското опълчение със задачата да потуши следващото полско въстание против съветските поробители; този път желали да запазят престижа на армията, та за кървавата баня употребявали опълчението. И сбирщината от озверели и затъпели от личното си иго и пиене мужици, съветският башибозук, го потушава – грабили, колили, изтърбушвали и изнасилвали – почтено се справили, по суворовски.
С кървави ръце идва в България
тогава военачалник Гурко. И кръвта по ръцете му е християнската кръв на един славянски народ, потърсил правото си да живее свободно – това, което желаеха и героите от нашата Априлска епопея. („ Не сме народ, а скотове, наглеци, дива орда от душегубци и злодеи “ – тъжно установи сантименталният сатирик Михаил Булгаков, а пролетарият Максим Горки напряко отсича: „ Най-важният знак за триумфа на съветския народ е неговата садистична свирепост “).
Очаквайте Трета част
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ