Коста Павлов - 12 години безработен заради шамар на Джагаров
„ Константин Павлов е най-големият български стихотворец, който в миналото съм чела! “ - възкликва Ана Ахматова. Той е талант –затова някои го обичат, а други го ненавиждат. Непризнат, малко прочут отвън литературните кръгове, непреодолим, уважаван, само че непреклонен. Това е Константин Павлов. Роден е на 2 април 1933 година в бившето село Попово, Пернишко (днес територията му е част от дъното на язовир „ Студена “). Завършва гимназия през 1952 година Следва право в Софийския държавен университет. Поет, най-значимият български на двадесети век. След три тежки инсулта отлита от този свят тъкмо преди 10 години - на 20 септември 2008 година. От неговия другар Румен Леонидов в идващите два броя ще се опитаме да разберем какъв човек е бил този, който назовават талант. И за какво такава тежка цена е плащал и за гения, и за характера си.
- Господин Леонидов, къде се запознахте с Константин Павлов?
- В дома на Любо Левчев. Бяхме група студенти, млади дихатели. Влезе той, много особен, с натаралежена коса, пуши, гледа земята и подхвърля остри погледи. После разбрах, че всъщност, това е неговата защитна маска. Много висок, много интересен, хубав, чаровен и отговаряше с отделни фрази. Ние го питаме, коментираме, това го притесняваше, отговаряше със светкавични лафове, които ни шашваха. Омагьосваше ни с метафори, които не можехме да схванем. Гледаме да му се харесаме, а той ни държи на дистанция.
- Какво знаехте за него до тази среща?
- Тогава заедно със Стефан Цанев и Любо Левчев правеха вечерни четения във ВИТИЗ. Млади, много провокативни, публиката ги носеше на ръце. Коцето е бил спортист от „ Славия”, бегач на 400 и 800 метра, юношески шампион. Левчев го научава да пуши. Всичко върви добре до момента когато излиза книгата му „ Сатири”. Тя предизвиква дива ненавист в най-консервативните праволинейни среди на критиците. Обвиняват го в черногледство. Тогава го кръщават Сатирика. Той има чувство за парадоксалност, за абсурдност, подиграваше се с властта в недостъпни за нея форми, но въпреки това, тя го усещаше. Печели славата на ужасното дете на нашата поезия. Много силен характер, предизвикателен, нарочват го за шизофреник, за внасящ чуждо влияние, за подражание на западната поезия, в което няма нищо вярно. Коста Павлов знаеше руски и започва за малко работа в издателство „ Български писател”, където бе рецензент. Но защитава книги, които не се харесват на началството, и го погват.
Румен Леонидов и Константин Павлов
- Той дванадесет години е бил без работа, с пълна забрана да го печатат. Защо?
- Влиза в конфликт с един от силните на деня - Георги Джагаров. Публично му удря шамар. Това става в ресторанта на Съюза на журналистите. И тогава го изгонват отвсякъде. Няма никаква работа. Излиза му име на скандалджия, който говори и действа както мисли, а не шушука под масата. Тогава семейството му се храни единствено от бащата на жена му Мария, който е известен професор. Той им оставя 1,20 лв. всяка сутрин за кифличка на дъщеря им Донка Павлова-Доди. Днес много добър живописец, шеф на Художествената гимназия.
- Познаваше ли широката публика стиховете на Павлов?
- Той беше известен само в тесния кръг на поетите. След първите му две книги и забраната да публикува се оказа абсолютно забравен. Но въпреки това си беше невероятна легенда. Такава поезия не бяхме чели. Книгите му се преснимаха на циклостил и се разпространяваха апокрифно.
- Безработицата свършва. Започва работа в Киноцентъра. Как става това?
- Тогава легендите бяха Николай Кънчев, Биньо Иванов и Константин Павлов. Тримата забранени. Благодарение на Иван Славков Кънчев започна да печата първи. Коста, след дванадесет години без работа и без право да публикува, пише молба да го назначат общ работник в Киноцентъра. Това се приема като демонстрация. Слагат го на някакъв измислен щат, а всъщност му казват, че ще работи като редактор. И започва да оправя текстовете на почти всички български сценаристи. Те му бяха много благодарни. Той и сред тях стана жива легенда. Лятото живееше в една барака в Бояна. По-младите ходехме там като на поклонение, а старите се надпреварваха да му носят водка, за да коригира сценариите им.
- Кога го легитимираха?
- Левчев стана председател на Съюза на писателите. Започнаха да приемат млади, но Коста не. Един ден чувам, че най-после са го избрали. Веднага отивам на един уличен телефон: - Коста, честито, приет си.
Очаквах да подскочи от радост. Нищо такова. Попита ме в коя секция. Отвръщам: драматургия. Тогава той тегли една яка псувня. Не разбирах защо. Намирам го вкъщи сам с бутилка гроздова ракия „ Академик Неделчев” и малко сиренце. Беше бесен: Аз поет ли съм или драматург - крещеше. После разбрах каква невероятна злоба се е стоварила върху него. Поетите не са го искали при себе си. В световната история няма такава ненавист от хора, които се занимават със стихове. От своя страна критиците също не го харесват. Обявяват го за враг на народа. Публиката не го познава. Никой не пише за него, не го споменават, не иска интервюта. Ужас.
- Чак през 1983 година отново му печатат книга...
- По тогавашния устав на писателите, който навърши 50 години, издават му „ Избрано”, а който навърши 70 - „ Събрано.” Коста навърши петдесет и те бяха длъжни да го издадат. Книгата е „ Стари неща”, но не дават в нея да има стихове, а само сценарии за филми и пиеси. Пак го мъчиха.
- Животът му е бил ад, как понасяше всичко това?
- Той се държеше достойно, вътрешно го преживяваше, не се оплакваше. Но се е налагало много пъти аз, хлапето, да му давам пари, за да преживеят месеца. Като вземеше хонорара, връщаше на всички и черпеше. Беше бохем.
- Защо Павлов демонстративно напуска Съюза на писателите?
- Заради скандала с поета Петър Манолов, на когото ДС арестува архива, а той обяви гладна стачка. Тогава Коста написа писмо, че се маха. Аз го занесох. Той имаше заем към съюза. Отиде при Валери Петров, взе нужната сума и я върна наведнъж. С това приключи с писателската организация морално и финансово. Не се трогна от молбите им да се върне.
Исак ГОЗЕС
- Господин Леонидов, къде се запознахте с Константин Павлов?
- В дома на Любо Левчев. Бяхме група студенти, млади дихатели. Влезе той, много особен, с натаралежена коса, пуши, гледа земята и подхвърля остри погледи. После разбрах, че всъщност, това е неговата защитна маска. Много висок, много интересен, хубав, чаровен и отговаряше с отделни фрази. Ние го питаме, коментираме, това го притесняваше, отговаряше със светкавични лафове, които ни шашваха. Омагьосваше ни с метафори, които не можехме да схванем. Гледаме да му се харесаме, а той ни държи на дистанция.
- Какво знаехте за него до тази среща?
- Тогава заедно със Стефан Цанев и Любо Левчев правеха вечерни четения във ВИТИЗ. Млади, много провокативни, публиката ги носеше на ръце. Коцето е бил спортист от „ Славия”, бегач на 400 и 800 метра, юношески шампион. Левчев го научава да пуши. Всичко върви добре до момента когато излиза книгата му „ Сатири”. Тя предизвиква дива ненавист в най-консервативните праволинейни среди на критиците. Обвиняват го в черногледство. Тогава го кръщават Сатирика. Той има чувство за парадоксалност, за абсурдност, подиграваше се с властта в недостъпни за нея форми, но въпреки това, тя го усещаше. Печели славата на ужасното дете на нашата поезия. Много силен характер, предизвикателен, нарочват го за шизофреник, за внасящ чуждо влияние, за подражание на западната поезия, в което няма нищо вярно. Коста Павлов знаеше руски и започва за малко работа в издателство „ Български писател”, където бе рецензент. Но защитава книги, които не се харесват на началството, и го погват.
Румен Леонидов и Константин Павлов
- Той дванадесет години е бил без работа, с пълна забрана да го печатат. Защо?
- Влиза в конфликт с един от силните на деня - Георги Джагаров. Публично му удря шамар. Това става в ресторанта на Съюза на журналистите. И тогава го изгонват отвсякъде. Няма никаква работа. Излиза му име на скандалджия, който говори и действа както мисли, а не шушука под масата. Тогава семейството му се храни единствено от бащата на жена му Мария, който е известен професор. Той им оставя 1,20 лв. всяка сутрин за кифличка на дъщеря им Донка Павлова-Доди. Днес много добър живописец, шеф на Художествената гимназия.
- Познаваше ли широката публика стиховете на Павлов?
- Той беше известен само в тесния кръг на поетите. След първите му две книги и забраната да публикува се оказа абсолютно забравен. Но въпреки това си беше невероятна легенда. Такава поезия не бяхме чели. Книгите му се преснимаха на циклостил и се разпространяваха апокрифно.
- Безработицата свършва. Започва работа в Киноцентъра. Как става това?
- Тогава легендите бяха Николай Кънчев, Биньо Иванов и Константин Павлов. Тримата забранени. Благодарение на Иван Славков Кънчев започна да печата първи. Коста, след дванадесет години без работа и без право да публикува, пише молба да го назначат общ работник в Киноцентъра. Това се приема като демонстрация. Слагат го на някакъв измислен щат, а всъщност му казват, че ще работи като редактор. И започва да оправя текстовете на почти всички български сценаристи. Те му бяха много благодарни. Той и сред тях стана жива легенда. Лятото живееше в една барака в Бояна. По-младите ходехме там като на поклонение, а старите се надпреварваха да му носят водка, за да коригира сценариите им.
- Кога го легитимираха?
- Левчев стана председател на Съюза на писателите. Започнаха да приемат млади, но Коста не. Един ден чувам, че най-после са го избрали. Веднага отивам на един уличен телефон: - Коста, честито, приет си.
Очаквах да подскочи от радост. Нищо такова. Попита ме в коя секция. Отвръщам: драматургия. Тогава той тегли една яка псувня. Не разбирах защо. Намирам го вкъщи сам с бутилка гроздова ракия „ Академик Неделчев” и малко сиренце. Беше бесен: Аз поет ли съм или драматург - крещеше. После разбрах каква невероятна злоба се е стоварила върху него. Поетите не са го искали при себе си. В световната история няма такава ненавист от хора, които се занимават със стихове. От своя страна критиците също не го харесват. Обявяват го за враг на народа. Публиката не го познава. Никой не пише за него, не го споменават, не иска интервюта. Ужас.
- Чак през 1983 година отново му печатат книга...
- По тогавашния устав на писателите, който навърши 50 години, издават му „ Избрано”, а който навърши 70 - „ Събрано.” Коста навърши петдесет и те бяха длъжни да го издадат. Книгата е „ Стари неща”, но не дават в нея да има стихове, а само сценарии за филми и пиеси. Пак го мъчиха.
- Животът му е бил ад, как понасяше всичко това?
- Той се държеше достойно, вътрешно го преживяваше, не се оплакваше. Но се е налагало много пъти аз, хлапето, да му давам пари, за да преживеят месеца. Като вземеше хонорара, връщаше на всички и черпеше. Беше бохем.
- Защо Павлов демонстративно напуска Съюза на писателите?
- Заради скандала с поета Петър Манолов, на когото ДС арестува архива, а той обяви гладна стачка. Тогава Коста написа писмо, че се маха. Аз го занесох. Той имаше заем към съюза. Отиде при Валери Петров, взе нужната сума и я върна наведнъж. С това приключи с писателската организация морално и финансово. Не се трогна от молбите им да се върне.
Исак ГОЗЕС
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ