Вежди Рашидов за паметниците: Спрете саморазправата с времето! То няма да ни прости
Коментар на Вежди Рашидов, ваятел, някогашен депутат и министър на културата
Дълго време се нагледахме на станалата към този момент управническа лавина от уличната експанзия на хора, някои от които живеят единствено във фейсбук, влезнали неизвестно по какъв начин в ролята на спасители на историята, без да схващат, че история се гради от безспорни персони и хора с дела и потвърдени гении.
Години наред сме очевидци по какъв начин улицата се разпореждаше по какъв начин да се реставрира да вземем за пример Ларгото /днес един прелестен обект/, на хора, които стачкуваха и споделяха какво да се прави и какво не при съществуване на шестима проектанти – архитекти от най-високо равнище.
Самодейна безредица, която истерично крещеше и получаваше удовлетворение при събарянето на паметника на Валентин Старчев при НДК. Услужливи кметове и псевдодемократи слугински самоинициативно рушаха и претопяваха за скрап в името на това да отхвърлят едно време. А създатели безмълвно спомагаха за рушенето и унищожаването на личните си творби, разчитайки, че това ще почисти биографията им.
Не беше толкоз от дълго време, когато едни управленци, които в живота си даже едно дърво не бяха посадили, гледаха по какъв начин се събаря мавзолея. А през днешния ден такива като тях безпардонно и нелегално протягат ръка на всичко, с което считат, че могат да бъдат видяни като „ същинските носители “ на понятието народна власт, въвличайки ни в някакво ново време и нова смяна на бездарието им.
Най-странното е, че от самото начало виждах по какъв начин множеството от тях бяха потомци и синове на семейства от тежката комунистическа номенклатура, както и отрочета на Държавна сигурност и партийни велможи, пораснали в топлата прегръдка на комунизма и образовани в най-елитните по това време учебни заведения, а през днешния ден през анархията и крясъците, че са демократи, демонстрират, че единственото, което желаят, е власт. И за жал от митингите те непосредствено към този момент са във властта.
Безразборно хора са си присвоили правото да споделят какво би трябвало и какво не, като от всичко това тъжното е, че страната е тотално абдикирала и е предоставила ръководството на страната в ръцете на анархично мислещи хора. Аз не съм последовател и симпатизант на каквато и да е непозната агитация или какъвто и да е нашенски слугински нрав.
Аз знам, че в живота всичко е допустимо – както нещо може да бъде съградено, по този начин може да бъде и унищожено. Именно по тази причина бях индивидът, който сътвори Музея на изкуството по време на социализма – не за друго, а с цел да бъдат съхранени творби на едни от най-хубавите и надарени български създатели, какъвто е казусът с паметника на Съветската войска.
Ако за момент забравим, че това е афиш, който възхвалява непозната войска, то обаче скулптурните композиции са решени извънредно професионално, открит е типичен метод за създаване на монумент и фигурите са основани от едни от най-хубавите ни създатели - проф. Иван Фунев, проф. Любомир Далчев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров, Петър Дойчинов, Борис Ангелушев, арх. Данко Митов и архитектите Борис Капитанов, Иван Васильов, Любен Нейков…
Както в случай че забравим за миг, че в музея на изкуството по време на социализма един от портретите е на Мара Малеева, основан от огромния ваятел Величко Минеков, то аз бих се подписал с двете си ръце, че това е един шедьовър в портретната статуя.
При съществуването на прелестен наш музей на изкуството по време на социализма, то станахме очевидци на медиен репортаж за подобен музей в Будапеща. Жалко, че някои не знаят какво имаме в личната си страна.
Системите и идеологиите са в болните мозъци на тъй наречените политици. А огромните български имена нямат виновност нито за социализма, нито за сбърканата народна власт. Техният огромен гений и специалност е да отразяват времето такова, каквото го живеят. Ако някой е трагичен от предишното или от сегашното си, то тогава политиците да поемат виновността.
Изумен съм за следващ път, че гилдии и креативен съюзи, в които някои хора са с претенциите и комплексите че са незаменими за времето си, са потънали в дълбока тишина. Медийното пространство сътвори чудовищна говорилня от хора, които хал хабер си нямат по какъв начин се основава една статуя. Денонощното облъчване на обществото с вандалщина, с флексове за рязане и авторитетно и значимо говорене на нелепости ми идва допълнително.
Именно по тази причина укорявам за мълчанието моите другари и сътрудници от Съюза на българските художници, където има извънредно положителни сътрудници и хора, които най-добре схващат всичко това, само че съюзът като институция трябваше да вземе отношение за рушенето на паметниците.
Но това, което е най-важно, е, че страната и държавността са абдикирали от своите отговорности. На тая земя както нещо може да бъде съградено, то по този начин може да бъде и отстранено, само че зависи по какъв начин.
Градската среда принадлежи освен на тези, които желаят да разрушават, само че също толкоз принадлежи и на тези, които не желаят да се разрушава – без значение дали става дума за монумент или за дом. А страната вместо да се крие от боязън поради митингите и нервностите на улицата, дано да направи най-простото нещо – референдум, посредством който да се допита до цялото ни общество и тогава умно и елементарно ще взема своите управнически решения.
Да ръководи улицата и страхът на политиците – това може да изиграе доста неприятна смешка за бъдещето. Защото главното за една безредица е да разрушава. Създаването е доста по-труден развой.
Да спрем саморазправата с времето. То няма да ни елементарни.
