Колко трудно е човек да се взира в здрачевините на

Колко мъчно е човек да се взира в здрачевините на предишното. Много пъти съм си мислил, какъв е този свят и в действителност ли съществува? Не е никакъв отговор да кажеш – да, несъмнено, най-малко в спомените на хората. А какво са спомените? Нетленни сенки, призраци, които скитат в изтощените ни души? Едва ли е по този начин. Както споделят учените, всичко на тоя свят е формирано от частици или талази, което е съвсем едно и също. Дори сънищата, даже фантазиите. Паметта е дребен жив механизъм, който отпечатва битието и го съдържа в себе си материално и действително. И освен човешката памет, несъмнено. Всичко, което съществува на тоя свят, знае и помни своето минало. А това значи, че го съдържа в себе си.

Не зная какво е времето и никой не знае. Но в този момент си мисля, че точно то прави нещата действителни, като ги вкарва във фокуса на нашите сетива. Или като ги свързва в общ развой, на който единствената потвърдена същина е смяната. Ето в това е възелът на всички проблеми. За предишното можем да кажем, че се съдържа най-малко в самите нас. А бъдещето? Какво е то? Съществува ли действително в нас или отвън нас? Или е единствено една допустима и евентуална проекция на нашето настоящо битие?

Никога не съм очаквал, че човешкият живот е толкоз къс. Едва отворил очи, и би трябвало да ги затвори вечно. Няколко загатна като сън. Някоя болежка, някое щастливо трептене, една последна въздишка и край. Край ли в действителност? Край най-малко на действителното за нас време, което назоваваме битие. Това е всичко. Не ти остава време да осъзнаеш даже себе си, та камо ли да направиш в действителност равносметка на човешките си каузи.

Понякога ме обгръща едва, само че все по-натрапчиво отчаяние, може би първият симптом на старостта. Като се обърна обратно, не виждам нищо, което заслужава да се запомни – ни подвизи, ни падения. Нищо, с изключение на всекидневната мелница на живота, която след всеки изминат ден се върти все по-бързо и по-бързо. А може би и все по-празно. Зает съм, бързам, не ми е допустимо – обикновено по този начин давам отговор по телефоните. С какво си ангажиран, къде бързаш, дребосъче? Ами къде, на заседание, несъмнено, на симпозиум, някое празно съвещание на университетския съвет, на което ще вдигнеш ръка автоматизирано. Научните списания, които в миналото съм очаквал с нетърпението на див звяр, в този момент с дни и седмици стоят непрелистени на бюрото ми. Това, че уважението към мен пораства, че от ден дневно ме поздравяват все по-почтително, стартира да ми се коства като насмешка.

Съзнавам, че ставам малко неразбираем. Особено за простите и посредствените мозъци. Нима не сте забелязали какъв брой хората са непоследователни. Много рядко приказват това, което мислят. А от време на време правят непредвидени, бих споделил, безумни каузи. Няма нищо по-трудно от това, човек да бъде пореден. На какво да бъде пореден? На себе си? В най-хубавия случай единствено на част от себе си, тая, която назоваваме разсъдък или схващане. Не е допустимо човек да опознае изцяло себе си. Да опознае себе си е все едно да открие всички истини на света. А за един къс човешки живот това не е допустимо. Много по-невъзможно, в сравнение с да литне внезапно като птица. Това вероятно ще стане някой ден, тъй като е в кръга на човешките благоприятни условия. Но по какъв метод да опознае себе си?

Несъмнено човешката персона е най-сложният артикул на природата. Човек може да има и 100 лица, само че две от тях постоянно преобладават над другите. Този, който е, и този, който е бил в течение на милиони години. А белким е допустимо да измине още веднъж тоя безконечен път, с цел да опознае изцяло себе си.

Има нещо доста умно в неосъзнатата философия на елементарните хора. Те не могат да вършат разлика сред обща орис и персонална орис. И в никакъв случай не чакат милости от живота. Всичко, което очакваш извън, би трябвало да го заслужиш. И самичък да го създадеш. Бог няма да ти изоре равнищата, нито да те измъкне от гроба. А това значи, че хората не имат вяра същински в тоя господ, без значение че понякога насочат безпомощни молебствия към него. Книгата на живота е написана един път вечно, нищо не може да анулира нейния ход.

Павел Вежинов

От „ Измерения ”, Павел Вежинов, 1982
Снимка (заглавна):  Портрет, 1977 година, предоставена на уеб страницата от дъщерята на Павел Вежинов - Павлина Делчева-Вежинова