Иво Сиромахов пред Actualno.com: Българите от малки се тревожим какво ще кажат другите
Кои са `майкини "? На респект ли са иронията и сарказмът измежду българите? Как одобряваме действителността и имаме ли храброст да се надигнем против конформизма - по тези и други човешки въпроси беседва с писателя, сценарист и ефирен водещ Иво Сиромахов .
Да, по този начин е. Реших да напиша разказ, в който да живеят всички типажи на днешния ден – както изчезващите представители на патриархалния свят от епохата на бабите ни, по този начин и рожбите на актуалното общество – инфлуенсъри, влогъри, миски, бодибилдъри, лайфкоучове.
То е единственото допустимо за нас, българите. Ние сме фасадни хора, възпитавани сме от дребни непрекъснато да се тревожим „ какво ще кажат другите “. Възприемаме себе си най-много през очите на близките и построяваме самооценката си върху непознатото мнение. Затова сме склонни да влагаме най-вече в опаковката – по какъв начин изглеждаме, по какъв начин сме облечени, в каква къща живеем, къде вървим на отмора, какви коли караме. Ала зад тази лъскава осанка най-често се крият човешки отломки.
Прототипите не са съответни хора, по-скоро са събирателни облици. Мисля, че са много разпознаваеми, тъй като характерите, които разказвам, са на всички места към нас.
Във всичките си книги съм поставял преди всичко заниманието, удоволствието от четенето. Не се изживявам като някакъв наставник, който да дава ум на хората и да ги наставлява. Кой съм аз, че да го върша? Пък и като четец постоянно съм се възпротивявал на създателите, които назидателно размахват пръст. Ако в книгите има някаква по-дълбоки заключения, читателят би трябвало да стигне до тях самичък, по пътя на удоволствието. А не да му ги натякваш като досадна свекърва.
Опитът ми демонстрира, че българите обичаме да се смеем, само че в това време грубо се наскърбяваме, в случай че инцидентно заподозрем, че смешките се отнасят до нас. Възприемаме единствено комизъм, който е на нечий непознат тил. Аз съм правил опити по тематиката във " Facebook ". Пускам, да речем, някоя смешка по адрес на македонците и в мненията изпод настава небивала наслада – хахаха, те са такива, те са онакива, доста е смешно. На другия ден пущам смешка по адрес на българите и се почват страданията и възраженията – по какъв начин не те е позор да приказваш по този начин, за какво обиждаш този горделив и античен народ, ти българин ли си, за какво поставяш всички под общ знаменател и така нататък Значи да се майтапим с другите може, а когато някой се пошегува с нас, незабавно скачаме на пердах. Липсата на самоирония в действителност е симптом на тежки комплекси и тесногръдство.
Книгата ми с нищо не се бори. Тя не е пропагандно слово, което наказа недъзите на обществото. „ У майкини “ просто споделя историите на едни модерни хора, разкъсвани сред комфорта на домашната ракия, лютеницата, бабините илачи и примамливия, само че нерешителен разкош на модерния свят. Разбира се, описал съм и мисирки журналистки, които са неизкоренима част от живота ни.
Конформизмът постоянно е бил по-лекият път. Аз доста обичам да вървя в планината и следя по какъв начин хората избират пътеките си. Повечето туристи потеглят по някоя лека, полегата пътека. Паркират колата до нея, вървят двеста-триста метра, след което отварят раниците, лягат на тревата и почват да ядат и да пият с възприятието на изпълнен планинарски дълг. Има обаче и други, които стават рано и потеглят нагоре по-стръмното към върха. Пътеката е сложна, задъхваш се, изпотяваш се, ветровете те брулят, краката те болят, само че пък и премията е огромна: когато стигнеш горе, можеш да погледнеш на света отвисоко.
Същото е с конформизма в публицистиката. Мисирките не желаят да покоряват професионални върхове – стига им да са покрай животновъда, който им подмята някакви трохи и те се усещат сити и удовлетворени в оградения двор, оцвъкан със личните им курешки. А същинските публицисти избират да са отвън хранилката и оцеляват мъчно – вижте какво става с биволите, с Миролюба Бенатова, Генка Шикерова. Милен Цветков, светла му памет, непрекъснато беше уволняван, гонен. Такива хора просто не се вписват в стадото. Но пък резервират самоуважението си и професионалната си чест.
Едва ли. Начинът, по който хората пишат в обществените мрежи, демонстрира, че словото към този момент не е полезност. Уважението към думите, грамотността се смятат за непотребни аксесоари. Защото те не са част от фасадата, в която българинът влага всичките си старания. Словото е път към търсенето на смисъла. А ние по всякакъв начин се опитваме да си потвърдим, че можем да живеем и без смисъл. И май съумяваме.
Не. Ние сме безнадеждно заключени в бита и консумеризма. Виж по какъв начин честваме празниците си – всяка светла дата свързваме само с преяждане и препиване. Независимо дали е ден на независимостта, на съединението, на националните будители. Духът е мъртъв, „ вярната обич национална “, която възпяваше Добри Чинтулов, е затрупана някъде под чиниите с агнешки мръвки, удавена е на дъното на чашите с ракия.
Да, по този начин е. Реших да напиша разказ, в който да живеят всички типажи на днешния ден – както изчезващите представители на патриархалния свят от епохата на бабите ни, по този начин и рожбите на актуалното общество – инфлуенсъри, влогъри, миски, бодибилдъри, лайфкоучове.
То е единственото допустимо за нас, българите. Ние сме фасадни хора, възпитавани сме от дребни непрекъснато да се тревожим „ какво ще кажат другите “. Възприемаме себе си най-много през очите на близките и построяваме самооценката си върху непознатото мнение. Затова сме склонни да влагаме най-вече в опаковката – по какъв начин изглеждаме, по какъв начин сме облечени, в каква къща живеем, къде вървим на отмора, какви коли караме. Ала зад тази лъскава осанка най-често се крият човешки отломки.
Прототипите не са съответни хора, по-скоро са събирателни облици. Мисля, че са много разпознаваеми, тъй като характерите, които разказвам, са на всички места към нас.
Във всичките си книги съм поставял преди всичко заниманието, удоволствието от четенето. Не се изживявам като някакъв наставник, който да дава ум на хората и да ги наставлява. Кой съм аз, че да го върша? Пък и като четец постоянно съм се възпротивявал на създателите, които назидателно размахват пръст. Ако в книгите има някаква по-дълбоки заключения, читателят би трябвало да стигне до тях самичък, по пътя на удоволствието. А не да му ги натякваш като досадна свекърва.
Опитът ми демонстрира, че българите обичаме да се смеем, само че в това време грубо се наскърбяваме, в случай че инцидентно заподозрем, че смешките се отнасят до нас. Възприемаме единствено комизъм, който е на нечий непознат тил. Аз съм правил опити по тематиката във " Facebook ". Пускам, да речем, някоя смешка по адрес на македонците и в мненията изпод настава небивала наслада – хахаха, те са такива, те са онакива, доста е смешно. На другия ден пущам смешка по адрес на българите и се почват страданията и възраженията – по какъв начин не те е позор да приказваш по този начин, за какво обиждаш този горделив и античен народ, ти българин ли си, за какво поставяш всички под общ знаменател и така нататък Значи да се майтапим с другите може, а когато някой се пошегува с нас, незабавно скачаме на пердах. Липсата на самоирония в действителност е симптом на тежки комплекси и тесногръдство.
Книгата ми с нищо не се бори. Тя не е пропагандно слово, което наказа недъзите на обществото. „ У майкини “ просто споделя историите на едни модерни хора, разкъсвани сред комфорта на домашната ракия, лютеницата, бабините илачи и примамливия, само че нерешителен разкош на модерния свят. Разбира се, описал съм и мисирки журналистки, които са неизкоренима част от живота ни.
Конформизмът постоянно е бил по-лекият път. Аз доста обичам да вървя в планината и следя по какъв начин хората избират пътеките си. Повечето туристи потеглят по някоя лека, полегата пътека. Паркират колата до нея, вървят двеста-триста метра, след което отварят раниците, лягат на тревата и почват да ядат и да пият с възприятието на изпълнен планинарски дълг. Има обаче и други, които стават рано и потеглят нагоре по-стръмното към върха. Пътеката е сложна, задъхваш се, изпотяваш се, ветровете те брулят, краката те болят, само че пък и премията е огромна: когато стигнеш горе, можеш да погледнеш на света отвисоко.
Същото е с конформизма в публицистиката. Мисирките не желаят да покоряват професионални върхове – стига им да са покрай животновъда, който им подмята някакви трохи и те се усещат сити и удовлетворени в оградения двор, оцвъкан със личните им курешки. А същинските публицисти избират да са отвън хранилката и оцеляват мъчно – вижте какво става с биволите, с Миролюба Бенатова, Генка Шикерова. Милен Цветков, светла му памет, непрекъснато беше уволняван, гонен. Такива хора просто не се вписват в стадото. Но пък резервират самоуважението си и професионалната си чест.
Едва ли. Начинът, по който хората пишат в обществените мрежи, демонстрира, че словото към този момент не е полезност. Уважението към думите, грамотността се смятат за непотребни аксесоари. Защото те не са част от фасадата, в която българинът влага всичките си старания. Словото е път към търсенето на смисъла. А ние по всякакъв начин се опитваме да си потвърдим, че можем да живеем и без смисъл. И май съумяваме.
Не. Ние сме безнадеждно заключени в бита и консумеризма. Виж по какъв начин честваме празниците си – всяка светла дата свързваме само с преяждане и препиване. Независимо дали е ден на независимостта, на съединението, на националните будители. Духът е мъртъв, „ вярната обич национална “, която възпяваше Добри Чинтулов, е затрупана някъде под чиниите с агнешки мръвки, удавена е на дъното на чашите с ракия.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ