Когато се запознават, Набоков е на 24, а Вера на

НАБОКОВ до любимата си Вера ~ Очите ти, гласът ти, устните ти, раменете твои...

Когато се срещат, Набоков е на 24, а Вера на 21. Годината е 1923-та. Именно тогава, изумен от нейния разсъдък, жив комизъм и пристрастеност по литературата, писателя се влюбва бясно, а любовта им с Вера ще се трансформира в красиво словоизлияние. Тя е всичко за него – редактор, секретар, жена, щерка, майка, даже телохранител. Набоков доверява всичко на това женско сърце – вечно.
Началото на тяхната обич е изпълнена с доста думи на деликатност.

Как да ти кажа, мое благополучие,

мое златно, удивително благополучие, че аз целият съм твой – със всичките си мемоари, стихове, пориви, вихри в душата ми?... И аз не зная... Не умея нищо с думи да ти кажа – а по телефона – тогава пък напълно скверно се получава.
Защото аз желая да приказвам с тебе дивно, както се приказва с хората, които липсват от дълго време... Просто желая да ти кажа, че без теб животът ми не коства – без значение, че ти си мислиш какъв брой ми е „ радостно ” когато два дни не съм те виждал. И знаеш ли, става известно, че напълно не Едисон е измислил телефона, а някакъв различен американец – спокоен, непретенциозен човек, чиято фамилия никой не помни. Така и би трябвало.

Чуй ме, мое благополучие,
нали повече няма да казваш, какъв брой те изтезавам? Как жадувам да те отвлека някъде със себе си – нали си чувала какво са правили старите разбойници – широкопола шапка, черна маска, револвер.

Обичам те, желая те, отвратително се нуждая от теб...
Очите ти, гласът ти, устните ти, раменете твои – такива нежни, слънчеви...

Пиша тези думи, лежешком в леглото... Обичам те. Ще те очаквам на следващия ден вечер в 11 часа – в случай че не, обади ми се след 9.
Берлин, 8-ми ноември, 1923 година