Добре ли е, ако изритаме куче робот?
Когато млада жена в град Бризбейн вижда робот с формата на куче да потегля към нея, тя прави нещо, което доста от нас може би са изпитвали предпочитание да създадат: рита го солидно в главата.
В края на краищата, кой не се е изкушавал да налети на „ интелигентните “ технологии, които ни разочароват може би толкоз постоянно, колкото и ни служат? Дори в случай че някой не утвърждава действието на младата жена (или симпатизира на Стъмпи, „ бионичното четириного “; модел, употребен също от съветските военни), нейният подтик е напълно обикновено човешки.
Тъй като изкуственият разсъдък и роботиката от ден на ден се употребяват, с цел да ни шпионират и полицайстват, един подобен дребен протест може даже да е знак за здрава народна власт, в която сме здравословно подозрителни и от време на време неотложно враждебни към роботите от всевъзможен вид и размер.
Въпреки това доста хора имат интуитивната настройка, че „ насилието “ по отношение на роботите е неверно. Въпреки това, както демонстрират проучванията, етиката към ритането на едно куче робот е по-сложна, в сравнение с се допуска.
Ако роботите в миналото добият схващане и станат способни да мислят и усещат, тогава би било също толкоз неправилно да се рита куче-робот, колкото и същинско куче или може би даже човешко създание. Но днешните са към момента единствено машини и не усещат нищо, тъй че не можем да кажем, че ритането им е неверно тъй като наранява робота.
Освен това, ние към момента не знаем какво ни кара да имаме схващане и надлежно нямаме визия по какъв начин да произведем схващане и респективно сензитивност у един робот. Така че в обозримо бъдеще не е нужно да се тревожим, че ще роботите да страдат.
Но има и различен. Една явна причина да подлагаме на критика хората, които повреждат роботи, е, че тези роботи постоянно са благосъстоятелност на друго лице, което в действителност може да не се почувства доста добре, когато роботът му бъде развален. Но това третира робота като движимост и не изяснява за какво може да проявим страдание към него като към живо създание.
Това, че другите хора ще се почувстват някаква тъга, когато ни видят да ритаме куче робот, ни дава причина да не го вършим. Но въпреки това това не е доста сериозна причина, защото някои хора може да се разстроят от която и да е наша постъпка изобщо, в това число от неща, които явно са верни.
?
Някои философи настояват, че насилието против роботи е неправилно, тъй като прави по-вероятно причинителят или може би очевидците да се държат принудително по отношение на същества, които в действителност имат способността да страдат. Тоест, злоупотребата с роботи може да повдигне бариерите пред злоупотребата с хора и животни.
Тази линия на обосновка, която също се употребява при рецензиите „ насилствените “ видеоигри, в действителност е създадена от немския мъдрец от 18-ти век Имануел Кант, с цел да изясни за какво (според него) жестокостта към животните би трябвало да бъде спряна.
Кант отхвърля, че самите животни са почтени за морална угриженост, само че се тормози, че хората, които ги малтретират, ще развият „ привички на свирепост “. Тези привички по-късно ще ги накарат да се държат неприятно към тези, към които това съгласно Кант има значение – човешките същества.
Следователно методът, по който се отнасяме към роботите, които съставляват хора и животни, може да даде отражение върху метода, по който се отнасяме към съществата, които репрезентират.
Трудно е да не се съгласим с тази логичност. В края на краищата цялата рекламната промишленост е построена върху концепцията, че в случай че хората свързват избрани предмети или дейности на драго сърце, това може да промени държанието им. Така че може би някой, който обича да рита куче робот, е по-вероятно да зарита същинско куче в бъдеще.
Но казусът с този мотив е, че той постоянно не се удостоверява в действителния живот, когато погледнем статистиките.
Например изказванието, че играенето на нападателни видеоигри прави хората по-склонни да демонстрират принуждение в действителния живот, е мощно оспорвано. Повечето хора могат много ясно да разграничат фантазията от действителността и може да са в положение да се насладят на безвредно показване на принуждение, като в същото време не опражянват същинското принуждение.
Една различна линия на рецензия към насилието върху роботите се концентрира върху това какво показва нашето отношение към роботите тук и в този момент, а не върху това по какъв начин то може да повлияе на държанието ни в бъдеще.
Начинът, по който се отнасяме към роботите, може да каже нещо за това по какъв начин се усещаме към нещата, които те репрезентират. Може да приказва нещо и за нас самите.
Ето образец за по-ясно: представете си, че срещате някой, който се отнася добре с „ мъжките “ роботи, само че зле с „ женските “. Този модел на държание наподобява като да прикрива (доста неуспешно) някакъв сексизъм. Или си представете, че виждате бившето си гадже да се смее диаболично, до момента в който бие робот, изработен по ваш облик и сходство, с бейзболна бухалка. Би било мъчно да не си помислите, че това илюстрира или най-малко ефирно загатва отношението на този човек към вас.
Както Аристотел споделя в своята „ Никомахова нравственос “, един от методите да решим по какъв начин би трябвало да действаме в избрана обстановка е да се запитаме: „ Какъв човек би работил по този начин? “
Когато разсъждаваме за етиката на отношението ни към роботите, би трябвало да помислим и за това какви хора ни разкрива, че сме. Това може да е по-примамлива причина да направляваме нрава си даже в връзките с машините – или в бъдеще да наритаме всеки боен и полицейски робот, които забележим по улиците.
