Когато дъщеря ми се роди през една зима, майка ми

Когато щерка ми се роди през една зима, майка ми и татко ми незабавно се подвигнаха от своето югоизточно градче и пристигнаха да видят бебето. Хванаха първия трен следобяд и дойдоха на другата заран. Влязоха, измиха се и застанаха на прага на бебешката стая. Бяха пътували с бавните камили на българските влакове цяла нощ, като влъхвите. И носеха блага, несъмнено. Не тъкмо злато, ливан и смирна, въпреки че майка ми беше свалила златните си обеци, които нейната майка ѝ била дала, и ги носеше в една кутийка. И някаква сребърна пара. Баща ми носеше сурвачка, която самичък беше направил от първия дрян. И тогава разбрах, че тази сцена не е инцидентна. Тя, както би споделил Борхес, идва, с цел да повтори една друга сцена, друго раждане. И разбрах нещо, което евентуално всеки родител схваща - всяко раждане е Рождество. Малко фамилно Рождество. Рождество за рода. Крехка победа за живота.

Никога не бях виждал родителите си такива

Майка ми и татко ми стояха смутени и щастливи, като влъхви, на прага на детската стая, с голямо благоговение пред бебето. Не знам дали това е точната дума, само че уважение имаше. А бебето беше малко като запетайка, ревящо, с още неотминала жълтеница. Те сведоха глава и направиха нещо, което не чаках, желаеха да му целунат ръка. В патриархална просвета като българската нормално е таман противоположното. Младият целува ръка на остарелия, младият се покланя и дължи респект. Но ето по какъв начин Рождеството обръща всичко. Пристъпиха страхливо, с такова благоговение, все едно се покланят на човек, пристигнал от различен свят. (А то, казано сред нас, в действителност е пристигнало от различен свят. Пътувало е девет месеца, с цел да стигне.)

Никога не бях виждал родителите си такива. Те си бяха и преди най-хубавите хора, които познавам, само че с нас не се церемоняха доста, не е като да са ни глезили, камо ли да ни целуват ръка. Децата на соца бяха обичани без доста ритуали, някакви досадни хлапета, които би трябвало да си знаят мястото, и то не при възрастните. Те просто трябваше да съблюдават две-три значими неща - да слушат, да учат, да не споделят на открито това, което се приказва в къщи. И да не желаят всяко нещо, което видят в магазина, тъй като парите не стигаха, това всички го знаехме.

Всеки, и най-бедният всред нас, има спомен от някоя своя Коледа в детството, даже да е била скришна. Баба ми, като сираче и хранениче (дадена за развъждане при други хора), разправяше, че на Бъдни вечер отивала в саята при овцете, прегръщала някое новородено агне и плачела. И отново плачеше, като ми го разказваше, и в никакъв случай нямаше да не помни агнето. Тя, без да си дава сметка, ми разказваше библейска сцена.