Мирела Костадинова: Стефан Караджа побеждава в пехливански борби непобедимия Плиса Пехливан
Кога и по какъв начин Стефан Тодоров Димов се трансформира в Караджата е мъчно да се каже.
Захари Стоянов споделя следното в своите „ Съчинения “: „ Дордето той живял кротичък живот, в Тулча името Караджа не е съществувало, не е съществувало то и в неговия жанр. Отпосле, когато той отпътувал дефинитивно за Румъния, тогава са го нарекли или той самичък се е прекръстил Караджа. Турското държавно управление го наричаше още полуофициално Кючук Стефан (малки). Отгде произлиза това кючук, аз не зная. Но по всяка възможност от неговия дребен растеж. В Тулча той бил прочут под името Стефан Пазванчето. Така са го наричали, тъй като той помагал на татко си, когато тоя, последният, бил пазвант в Тулча. Колкото за прилагателното Караджа (сърна), съществува следния виц: В 1865 година, когато Караджата се намирал в Сливенската планина (Вратника) с други още приятели, из близък път минало едно заптие на кон, което пеело ария. Дружината изпратила Караджата да снеме нишана на това заптие, т. е. да го хване и да му покаже, че планината е неприкосновена, че тя е царство единствено на хъшовете. Караджата стигнал заптието, което без да усети, той се метнал на коня му откъм гърба и го стиснал за ръцете, а след това го освободил да си отиде, откакто го обезоръжил. Когато той се върнал при дружината, то всички захванали да му викат: „ Ти, Стефане, се мяташ като Караджа! “ (т. е. сърна). След това той бил прочут към този момент сред хъшовския лагер като Стефан Караджа “.
Има и други хипотези за името на този прочут българин. Думата Караджа значи още „ черничък, мургав “ и е прекомерно допустимо прозвището да дава отговор на тъмната му кожа и черни очи.
За подвизите му се знае задоволително, само че за индивида не чак толкоз доста. Един от тези, които ни е оставил мемоари за него е Балчо Дяков. Той се занимавал с търговия, скотовъдство и книжовна активност. Автор е на няколко календара, които издава във Варна и В. Търново. През живота си работи и като митнически шеф, а през 1878 година е градоначалник в градчето Стара Килия, Кюстендилско.
Със Стефан Караджа са другари от деца. Запознават се на събор в Потур. Балчо Нейков споделя, че когато се срещнали, бъдещият челник се качил на ябълково дърво. Вместо да слезе от клоните се метнал на близкия навес, а от там тупнал на земята. Тъкмо в Потур Балчо вижда за първи път майката на Караджата, която била извънредно красива жена, само че боледувала от туберкулоза. В Потур фамилията на Караджата имало родственици и живее там за малко. Между фамилиите на двете момчета се зародило другарство. Малкият Стефан гостувал по в миналото с месеци у своя другар Балчо.
Един ден пристигнали група военни, които обикаляли мерата. Между тях бил и някакъв поляк, който квартирувал в Балчови. На другата вечер при поляка отишъл турчин, който ръководел групата. Като видял двете момчета, умилил се по сина си и предложил да ги изпрати да учат в Цариград, само че бащата на Балчо отклонил предлагането. По-късно Стефан не желал да върви на учебно заведение, тъй като „ даскалите доста биели “. Посещавал двама учители – Петър Николов Топ Сакал и даскал Митрофан, който набил един от учениците си на голо. Щом видял това Стефан избягал и повече не поискал да отиде.
Според записките на Балчо Дяков двамата имат доста детски преживелици. Веднъж, когато майката му дояла кравата, от някъде се появил внезапно Стефан и прескочил едрото животно. То се уплашило и разляло съда с мляко, а Стефан ненадейно липсващ. Двете момчета станали неразделни другари до момента в който пораснали и Стефан не забягнал във Влашко.
След време Балчо Дяков посветил години от живота си, с цел да събере всичко, което е останало като мемоари от Караджата – родови истории, случки, обходил всички места през, които е минала четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. На мястото, където неговия другар от детството е покорен сложил дървен кръст, а след това и в родното му село и в землището на село Горна Липница, Търновско, където става второто стълкновение на четата през 1868 година
Министерството на просвещението не издало ръкописа на Балчо Дяков, само че от него се употребяват доста наши писатели. Например Константин Петканов е употребявал претекстове от там за известните си романи „ Индже челник “ и „ Преселници “. Йордан Йовков написа „ Индже “ отново от записките на Балчо Нейков. Той написва и втора част през 1908 година, където споделя персонални мемоари за Караджата.
Записките на Балчо Нейков се съхраняват в Националната библиотека. Приятелят от детските години на Стефан Караджа умира през 1917 година в Илиянския манастир край София. За края му дами разказали пред писателя Петко Росен: „ Бедният! Да знаете по какъв начин свърши. Беше през войната. Мъжете ги нямаше. Мяркаше се тадева, давахме му сегиз тогиз по парче хлебец и по едно време се изгуби. Пък и кой ли ще го потърси! Килията му беше хей таму е. По едно време някой понадникнали в килията му и що да види! Починал. И хамен нищичко не останало от умрялото му тяло. Пък и що ли беше - троха човек. Да простите, изгризали го бяха гладните плъхове. Та се събрахме няколко комшийки, прибрахме кокалчетата му, изровихме хей таму е едно трапче и го сложихме. Това бе и погребението, и опялото му “.
Така унизително си отива от живота индивидът, който събира и записва спомените, свързани с живота и делото на Стефан Караджа. От неговите мемоари научаваме, че войводата е роден на 11 май 1840 година в село Ичме, ден събота. И Стефан бил кръстен още на идващия ден. Кръщенето приключило късно през нощта с дудук, гайди и хора. Веселбата траяла и през идващите дни. Старците благославяли: „ Честито било това дете Стефан да му продължи кръщенето три дни. Дано стане левент като вуйка си Стоян челник и Бинбеловци “.
Бащата на Караджата след сдърпване умъртвил турчин с сопа. Прибрал се и споделил на жена си да натовари багажа и децата, с цел да бягат. От брака на Тодор с Каля се раждат осем деца, четири умират дребни. До към 18 годишна възраст доближават единствено Марин, Търна, Стефан и Пена.
Семейството тръгнало още същата нощ от село Ичме, въпреки, че там имало градина и добитък и преживявало умерено. Живеели в разнообразни села. В Бейдауд майка му ражда последното си дете Стойко, което умира скоро по-късно. Тя към този момент е изгубила и сина си Васил, и щерка си Велика. Мъката я съсипвала ден след ден и умряла напролет на 1850 година
След гибелта ù тежестта за грижата към фамилията паднала върху Търна, тогава 17-18 годишно момиче. Тя е по-голямата сестра на Караджата. Момичето постоянно плачело за майка си и ходело на гроба ù. Това принудило бащата да напусне Саръюрт и да се пресели в Потур.
След загубата на брачната половинка си Тодор Димов постоянно посягал към чашката. Хващал се за всякаква работа – селски пастир, ратай по чифлиците, кехая. Не можел да се измъкне от бедността. Когато през 1852 година фамилията се преместило от Потур в Долно Чамурлии цялата мебелировка била събрана в една волска кола. Две години по-късно фамилията живее в Тулча, където Тодор Димов е нощен надзирател. Дъщеря му Търна се омъжила за добър човек - Никола Еминджията. Грижата за фамилията поели двамата. Съпругът на Търна настанил Стефан да учи в школо, помагал му в дюкяна.
Една нощ дюкянът горящ и Стефан, който останал да нощува там, едвам не изгорен. През 1862 година умъртвил трима лазове в местността Дериндере и един турски ефенди. Властта арестувала и малтретирала Търна и Никола. Тогава Стефан се трансферирал през Дунав в Румъния. Почти два месеца след заминаването му татко му се разболял и умрял.
Стефан Караджа е бил палаво и буйно дете. Като дребен по нехайство отсякъл показалеца на дясната ръка на сестра си Пена, най-малката от всички. Той доста я обичал и след гибелта на родителите си все се тревожел за бъдещето ù. Бързал да я задоми. След нейната женитба тръгнал за Румъния, дал ù два алтъна, с цел да си купи бакъри.
Балчо Нейков в записките си споделя по мемоари на бащата на Караджата, че фамилията живее в Дюкмен, само че отишли в Ичме да видят някакви родственици. Поседели пет, шест дни. Докато се вдигнала огромна гюрюлтия. Стефан като играел с другите деца влезнал в кладенеца. „ Ние догде отидем, комедията беше свършила. Натрупалите се върху устата на кладенеца извикали: „ Стефане! Стефане! “ „ Тук съм “ – обадил се той от дъното. „ Бре, какво правиш там? " „ Пия вода “. „ Излез, ще паднеш във водата да се удавиш “. Той дал отговор: „ Щом се напия и ще изляза “. И излязъл. Взели да му се карат, че водата е 7-8 багра и ще се удави, а другите деца рекли: „ А че той всеки ден влиза и излиза от кладенеца “.
Към бъдещия челник особена уязвимост имал чичо му Никола. Той споделил на брат си на смешка, че в случай че му даде Стефан, ще му отстъпи сина си и петте си девойки.
Хлапакът тичал, борел се и обикалял покрайнините на Потур. Играел на война, биел се с прашки. Вече се разчуло за наближаващата Кримска война.
Нейков споделя, че един път облеклата на едно от децата, с които играели се запалили. Детето се затичало към къщата. От вятъра облеклата се разгоряли още по-силно. Стефан скочил пръв, настигнал момчето, повалил го на земята и почнал да го търкаля в пепелта, до момента в който огънят смълчан.
Балчо Нейков написа и друга радостна история. Било по Великден. Майката на Караджата към този момент била умряла и сестра му Търна боядисала яйцата за празника. Стефан си избрал „ твърдо “ яйце и с него преборил останалите деца. Но като се върнал вкъщи оставил яйцето си на лавица. По обяд сестра му раздала на трапезата яйца, с цел да се сборят, измежду тях било и неговото. След малко се появил и той: „ Искам си коравото яйце! “Сестра му споделила, че го е дала на две циганки. Хлапакът се ядосъл и незабавно тръгнал да ги гони. И ги настигнал. „ Яйцето ми “, завикал дребният. Двете циганки се изненадали, а той без да се изяснява бръкнал в торбите им и сграбчил две яйца. Двете дами го подхванали да го бият с тояги. Тогава хлапакът хвърлил едното яйце, което се случило рохко и родословие по лицето и облеклата на една от тях. Станала препирня, а хората, които гледали се превивали от смях.
Малкият Стефан играел комични сценки, имитирал хора и разсмивал натрупалите се селяни.
Като поотраснал Стефан Караджа обичал да води постоянно битки с пехливаните. Един от тези, които побеждава е фамозният турчин герой Гааза (непобедимият) Плиса Пехливан.
По това време се заженил богат турчин и както на всяка турска женитба имало битки. Турчинът поканил известни борци, а измежду тях и Плиса Пехливан, който се отличавал с огромният си растеж и крепко тяло.
Струпал се доста народ – турци и българи. Под писъка на зурни и удрянето на тъпани почнали и битките. Непобедимият Плиса Пехливан изпонатръшкал доста народ. Той към този момент гледал към премиите – оседлан кон и младо биче. Според обичая трябвало да направи три кръга, с цел да бъде приет за победител. Това означавало „ Няма ли различен противник? “
Изведнъж от тълпата си проправил път Стефан и споделил, че желае да се бори с спечелилия. Плиса Пехливан се надигнал, с цел да види кой е този храбрец, който има дързостта да застане пред него. Изгледал го надменно и с хитра усмивка.
Борбата почнала. След няколко минути Караджата се впил в тялото на турчина и повалил противника си. Гааза Плиса бил просната на земята. В това време Караджата скочил, поздравил публиката с вдигната ръка. Турците към този момент гледали неприятно. Сред тях се чуло, че Плиса Пехливан е паднал сякаш инцидентно. Тогава Стефан Караджа се провикнал, че е подготвен да се бие и повторно.
Отново се чули тъпани и зурни. Караджата съумява да простре турчина по очи на земята. Когато се опитал да го обърне възнак турците захванали да линчуват спечелилия. Станала препирня, наскачали заптиета. Но българите успяли да качат Караджата на каруца и го измъкнали. После той се укривал в всякакви български къщи в Тулча. Тогава Плиса Пехливан му се заканил: „ За пръв път моят тил удари земята, само че аз на тоя гяурин ще му изпия кръвта! “
След тази пехливанска история Стефан Караджа отива в Румъния през май 1862 година После се насочва към Белград. Включва се в проведената от Раковски Първа българска легия. След нейното разформироване се върнал в Румъния и се отдал на националната битка. Запознава се с Хаджи Димитър. Двамата, само че и самичък, няколко пъти минават с чети в България. За известно време се прибира в Тулча, държал и гостилница в Гюргево. Особено интензивно е присъединяване му в организирането на четите през 1867 година Участва и във Втората българска легия в Белград.
Знае се, че той е хванат при Канлъдере и откаран във Велико Търново. Когато го залавят, имал седем рани, само че не давал тип, че е зле. В остарялата столица го закарват с още двама от неговите четници. После е отведен в Русе. Българи, турци и евреи се тълпяли по улиците, с цел да видят Караджата. В крайдунавския град го докарали в бричка, имал болен тип. Захари Стоянов споделя, че тъй като бил ранен не можел да върви и разполагаем му оставили турчин, който трябвало да възседне, с цел да го отнесе в конака. „ Жив ли бях да възседна турчин? Сега и да умра, няма да ми останат отворени очите “, споделил Караджата.
Според едни Стефан Караджа е умрял в русенския затвор на 31 юли 1868 година, съгласно други от тетанус и не минава през бесилото, както това се случва с другарите му. Баба Тонка е тази, която за последно измила тялото му, облякла му чисти облекла, подредила към него цветя. Тя и стражарят Мехмед Чауш погребали славния челник.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Захари Стоянов споделя следното в своите „ Съчинения “: „ Дордето той живял кротичък живот, в Тулча името Караджа не е съществувало, не е съществувало то и в неговия жанр. Отпосле, когато той отпътувал дефинитивно за Румъния, тогава са го нарекли или той самичък се е прекръстил Караджа. Турското държавно управление го наричаше още полуофициално Кючук Стефан (малки). Отгде произлиза това кючук, аз не зная. Но по всяка възможност от неговия дребен растеж. В Тулча той бил прочут под името Стефан Пазванчето. Така са го наричали, тъй като той помагал на татко си, когато тоя, последният, бил пазвант в Тулча. Колкото за прилагателното Караджа (сърна), съществува следния виц: В 1865 година, когато Караджата се намирал в Сливенската планина (Вратника) с други още приятели, из близък път минало едно заптие на кон, което пеело ария. Дружината изпратила Караджата да снеме нишана на това заптие, т. е. да го хване и да му покаже, че планината е неприкосновена, че тя е царство единствено на хъшовете. Караджата стигнал заптието, което без да усети, той се метнал на коня му откъм гърба и го стиснал за ръцете, а след това го освободил да си отиде, откакто го обезоръжил. Когато той се върнал при дружината, то всички захванали да му викат: „ Ти, Стефане, се мяташ като Караджа! “ (т. е. сърна). След това той бил прочут към този момент сред хъшовския лагер като Стефан Караджа “.
Има и други хипотези за името на този прочут българин. Думата Караджа значи още „ черничък, мургав “ и е прекомерно допустимо прозвището да дава отговор на тъмната му кожа и черни очи.
За подвизите му се знае задоволително, само че за индивида не чак толкоз доста. Един от тези, които ни е оставил мемоари за него е Балчо Дяков. Той се занимавал с търговия, скотовъдство и книжовна активност. Автор е на няколко календара, които издава във Варна и В. Търново. През живота си работи и като митнически шеф, а през 1878 година е градоначалник в градчето Стара Килия, Кюстендилско.
Със Стефан Караджа са другари от деца. Запознават се на събор в Потур. Балчо Нейков споделя, че когато се срещнали, бъдещият челник се качил на ябълково дърво. Вместо да слезе от клоните се метнал на близкия навес, а от там тупнал на земята. Тъкмо в Потур Балчо вижда за първи път майката на Караджата, която била извънредно красива жена, само че боледувала от туберкулоза. В Потур фамилията на Караджата имало родственици и живее там за малко. Между фамилиите на двете момчета се зародило другарство. Малкият Стефан гостувал по в миналото с месеци у своя другар Балчо.
Един ден пристигнали група военни, които обикаляли мерата. Между тях бил и някакъв поляк, който квартирувал в Балчови. На другата вечер при поляка отишъл турчин, който ръководел групата. Като видял двете момчета, умилил се по сина си и предложил да ги изпрати да учат в Цариград, само че бащата на Балчо отклонил предлагането. По-късно Стефан не желал да върви на учебно заведение, тъй като „ даскалите доста биели “. Посещавал двама учители – Петър Николов Топ Сакал и даскал Митрофан, който набил един от учениците си на голо. Щом видял това Стефан избягал и повече не поискал да отиде.
Според записките на Балчо Дяков двамата имат доста детски преживелици. Веднъж, когато майката му дояла кравата, от някъде се появил внезапно Стефан и прескочил едрото животно. То се уплашило и разляло съда с мляко, а Стефан ненадейно липсващ. Двете момчета станали неразделни другари до момента в който пораснали и Стефан не забягнал във Влашко.
След време Балчо Дяков посветил години от живота си, с цел да събере всичко, което е останало като мемоари от Караджата – родови истории, случки, обходил всички места през, които е минала четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. На мястото, където неговия другар от детството е покорен сложил дървен кръст, а след това и в родното му село и в землището на село Горна Липница, Търновско, където става второто стълкновение на четата през 1868 година
Министерството на просвещението не издало ръкописа на Балчо Дяков, само че от него се употребяват доста наши писатели. Например Константин Петканов е употребявал претекстове от там за известните си романи „ Индже челник “ и „ Преселници “. Йордан Йовков написа „ Индже “ отново от записките на Балчо Нейков. Той написва и втора част през 1908 година, където споделя персонални мемоари за Караджата.
Записките на Балчо Нейков се съхраняват в Националната библиотека. Приятелят от детските години на Стефан Караджа умира през 1917 година в Илиянския манастир край София. За края му дами разказали пред писателя Петко Росен: „ Бедният! Да знаете по какъв начин свърши. Беше през войната. Мъжете ги нямаше. Мяркаше се тадева, давахме му сегиз тогиз по парче хлебец и по едно време се изгуби. Пък и кой ли ще го потърси! Килията му беше хей таму е. По едно време някой понадникнали в килията му и що да види! Починал. И хамен нищичко не останало от умрялото му тяло. Пък и що ли беше - троха човек. Да простите, изгризали го бяха гладните плъхове. Та се събрахме няколко комшийки, прибрахме кокалчетата му, изровихме хей таму е едно трапче и го сложихме. Това бе и погребението, и опялото му “.
Така унизително си отива от живота индивидът, който събира и записва спомените, свързани с живота и делото на Стефан Караджа. От неговите мемоари научаваме, че войводата е роден на 11 май 1840 година в село Ичме, ден събота. И Стефан бил кръстен още на идващия ден. Кръщенето приключило късно през нощта с дудук, гайди и хора. Веселбата траяла и през идващите дни. Старците благославяли: „ Честито било това дете Стефан да му продължи кръщенето три дни. Дано стане левент като вуйка си Стоян челник и Бинбеловци “.
Бащата на Караджата след сдърпване умъртвил турчин с сопа. Прибрал се и споделил на жена си да натовари багажа и децата, с цел да бягат. От брака на Тодор с Каля се раждат осем деца, четири умират дребни. До към 18 годишна възраст доближават единствено Марин, Търна, Стефан и Пена.
Семейството тръгнало още същата нощ от село Ичме, въпреки, че там имало градина и добитък и преживявало умерено. Живеели в разнообразни села. В Бейдауд майка му ражда последното си дете Стойко, което умира скоро по-късно. Тя към този момент е изгубила и сина си Васил, и щерка си Велика. Мъката я съсипвала ден след ден и умряла напролет на 1850 година
След гибелта ù тежестта за грижата към фамилията паднала върху Търна, тогава 17-18 годишно момиче. Тя е по-голямата сестра на Караджата. Момичето постоянно плачело за майка си и ходело на гроба ù. Това принудило бащата да напусне Саръюрт и да се пресели в Потур.
След загубата на брачната половинка си Тодор Димов постоянно посягал към чашката. Хващал се за всякаква работа – селски пастир, ратай по чифлиците, кехая. Не можел да се измъкне от бедността. Когато през 1852 година фамилията се преместило от Потур в Долно Чамурлии цялата мебелировка била събрана в една волска кола. Две години по-късно фамилията живее в Тулча, където Тодор Димов е нощен надзирател. Дъщеря му Търна се омъжила за добър човек - Никола Еминджията. Грижата за фамилията поели двамата. Съпругът на Търна настанил Стефан да учи в школо, помагал му в дюкяна.
Една нощ дюкянът горящ и Стефан, който останал да нощува там, едвам не изгорен. През 1862 година умъртвил трима лазове в местността Дериндере и един турски ефенди. Властта арестувала и малтретирала Търна и Никола. Тогава Стефан се трансферирал през Дунав в Румъния. Почти два месеца след заминаването му татко му се разболял и умрял.
Стефан Караджа е бил палаво и буйно дете. Като дребен по нехайство отсякъл показалеца на дясната ръка на сестра си Пена, най-малката от всички. Той доста я обичал и след гибелта на родителите си все се тревожел за бъдещето ù. Бързал да я задоми. След нейната женитба тръгнал за Румъния, дал ù два алтъна, с цел да си купи бакъри.
Балчо Нейков в записките си споделя по мемоари на бащата на Караджата, че фамилията живее в Дюкмен, само че отишли в Ичме да видят някакви родственици. Поседели пет, шест дни. Докато се вдигнала огромна гюрюлтия. Стефан като играел с другите деца влезнал в кладенеца. „ Ние догде отидем, комедията беше свършила. Натрупалите се върху устата на кладенеца извикали: „ Стефане! Стефане! “ „ Тук съм “ – обадил се той от дъното. „ Бре, какво правиш там? " „ Пия вода “. „ Излез, ще паднеш във водата да се удавиш “. Той дал отговор: „ Щом се напия и ще изляза “. И излязъл. Взели да му се карат, че водата е 7-8 багра и ще се удави, а другите деца рекли: „ А че той всеки ден влиза и излиза от кладенеца “.
Към бъдещия челник особена уязвимост имал чичо му Никола. Той споделил на брат си на смешка, че в случай че му даде Стефан, ще му отстъпи сина си и петте си девойки.
Хлапакът тичал, борел се и обикалял покрайнините на Потур. Играел на война, биел се с прашки. Вече се разчуло за наближаващата Кримска война.
Нейков споделя, че един път облеклата на едно от децата, с които играели се запалили. Детето се затичало към къщата. От вятъра облеклата се разгоряли още по-силно. Стефан скочил пръв, настигнал момчето, повалил го на земята и почнал да го търкаля в пепелта, до момента в който огънят смълчан.
Балчо Нейков написа и друга радостна история. Било по Великден. Майката на Караджата към този момент била умряла и сестра му Търна боядисала яйцата за празника. Стефан си избрал „ твърдо “ яйце и с него преборил останалите деца. Но като се върнал вкъщи оставил яйцето си на лавица. По обяд сестра му раздала на трапезата яйца, с цел да се сборят, измежду тях било и неговото. След малко се появил и той: „ Искам си коравото яйце! “Сестра му споделила, че го е дала на две циганки. Хлапакът се ядосъл и незабавно тръгнал да ги гони. И ги настигнал. „ Яйцето ми “, завикал дребният. Двете циганки се изненадали, а той без да се изяснява бръкнал в торбите им и сграбчил две яйца. Двете дами го подхванали да го бият с тояги. Тогава хлапакът хвърлил едното яйце, което се случило рохко и родословие по лицето и облеклата на една от тях. Станала препирня, а хората, които гледали се превивали от смях.
Малкият Стефан играел комични сценки, имитирал хора и разсмивал натрупалите се селяни.
Като поотраснал Стефан Караджа обичал да води постоянно битки с пехливаните. Един от тези, които побеждава е фамозният турчин герой Гааза (непобедимият) Плиса Пехливан.
По това време се заженил богат турчин и както на всяка турска женитба имало битки. Турчинът поканил известни борци, а измежду тях и Плиса Пехливан, който се отличавал с огромният си растеж и крепко тяло.
Струпал се доста народ – турци и българи. Под писъка на зурни и удрянето на тъпани почнали и битките. Непобедимият Плиса Пехливан изпонатръшкал доста народ. Той към този момент гледал към премиите – оседлан кон и младо биче. Според обичая трябвало да направи три кръга, с цел да бъде приет за победител. Това означавало „ Няма ли различен противник? “
Изведнъж от тълпата си проправил път Стефан и споделил, че желае да се бори с спечелилия. Плиса Пехливан се надигнал, с цел да види кой е този храбрец, който има дързостта да застане пред него. Изгледал го надменно и с хитра усмивка.
Борбата почнала. След няколко минути Караджата се впил в тялото на турчина и повалил противника си. Гааза Плиса бил просната на земята. В това време Караджата скочил, поздравил публиката с вдигната ръка. Турците към този момент гледали неприятно. Сред тях се чуло, че Плиса Пехливан е паднал сякаш инцидентно. Тогава Стефан Караджа се провикнал, че е подготвен да се бие и повторно.
Отново се чули тъпани и зурни. Караджата съумява да простре турчина по очи на земята. Когато се опитал да го обърне възнак турците захванали да линчуват спечелилия. Станала препирня, наскачали заптиета. Но българите успяли да качат Караджата на каруца и го измъкнали. После той се укривал в всякакви български къщи в Тулча. Тогава Плиса Пехливан му се заканил: „ За пръв път моят тил удари земята, само че аз на тоя гяурин ще му изпия кръвта! “
След тази пехливанска история Стефан Караджа отива в Румъния през май 1862 година После се насочва към Белград. Включва се в проведената от Раковски Първа българска легия. След нейното разформироване се върнал в Румъния и се отдал на националната битка. Запознава се с Хаджи Димитър. Двамата, само че и самичък, няколко пъти минават с чети в България. За известно време се прибира в Тулча, държал и гостилница в Гюргево. Особено интензивно е присъединяване му в организирането на четите през 1867 година Участва и във Втората българска легия в Белград.
Знае се, че той е хванат при Канлъдере и откаран във Велико Търново. Когато го залавят, имал седем рани, само че не давал тип, че е зле. В остарялата столица го закарват с още двама от неговите четници. После е отведен в Русе. Българи, турци и евреи се тълпяли по улиците, с цел да видят Караджата. В крайдунавския град го докарали в бричка, имал болен тип. Захари Стоянов споделя, че тъй като бил ранен не можел да върви и разполагаем му оставили турчин, който трябвало да възседне, с цел да го отнесе в конака. „ Жив ли бях да възседна турчин? Сега и да умра, няма да ми останат отворени очите “, споделил Караджата.
Според едни Стефан Караджа е умрял в русенския затвор на 31 юли 1868 година, съгласно други от тетанус и не минава през бесилото, както това се случва с другарите му. Баба Тонка е тази, която за последно измила тялото му, облякла му чисти облекла, подредила към него цветя. Тя и стражарят Мехмед Чауш погребали славния челник.
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ