Понякога всичко, от което се нуждаем, е малко самота
Кога една жена желае да бъде сама?
Прохладна лятна вечер, планина, нощно небе с ярки звезди и доста тишина. Няма романтика, тъй като една жена седи сама под звездния хоризонт и мисли за живота. До нея няма никой, тя има единствено себе си. Тъжно ли е това?
Ако я бяхте попитали преди време, най-вероятно щеше да ви каже, че това звучи пъклен тъжно, самотно и депресиращо, само че в този момент тази жена ще отвърне, че това е всичко, от което има потребност – малко здравословна самотност и лечебна тишина.
Искало ли ви се е понякога хората да можеха да мълчат повече? Да можеха да мълчат и да успяваха да схващат вярно вашето лично безмълвие? На мен ми се е желало толкоз доста пъти, тъй като от време на време изреченията са непотребни, думите единствено натоварват и даже сричките и тихите звуци могат да докарат до полуда.
Всичко, от което се нуждаем, с цел да открием кои сме и какво тъкмо желаеме, е да останем за малко уединено. Насаме със себе си, уединено с природата, уединено с Вселената. Никога няма да намерим верните отговори, в случай че не намерим първо себе си.
Никой няма да ни добави и да ни направи съвършени и цели. Никой, с изключение на самите нас. Е, желая да ви кажа от персонален опит, че тази задача не е по никакъв начин лека и няма да неистина, че да бъдеш уединено със себе си е ария, само че е нещо, за което душата ни копнее най-малко един път в живота.
Случвало ли ви се е просто да желаете да останете сами? Във всеки един смисъл на тази дума. Сами в стаята, сами в постройката, без сътрудник, без най-хубавия си другар, без поддръжка, без нещо, което да ви разсейва. Просто вие и плътната тишина към вас. Без някой важен в живота ви, без обич и фойерверки, без непрестанни тревожни мисли.
Когато човек остане толкоз самичък, че да се усеща разкрит до болежка, тогава схваща, че в него има освен това от тяло, освен това от его, освен това от стремежи. Тогава откриваш оня персонален блян на душата към благополучие, това малко огънче , което си е персонално твое и ще бъде единствено твое до самия край. 
И се научаваш да обичаш и слушаш това малко огънче, тъй като то като че ли е способно да сгрее целия ти живот. То е в самата вътрешност на съществото ти, то може да пали пожари – дълбоко под кожата, костите, тъканите, клетките, възприятията и мислите. И то се открива едвам, когато останеш самичък и това чувство ти хареса.
Това огънче си ти – индивидът, който не се пробва да впечатли никого, индивидът, който си, когато си самичък с мислите си или просто лежиш и се радваш на звездите и тишината.
Трябва да се научим да се любуваме на самотата, с цел да можем да се научим по какъв начин да не бъдем сами след време и да ценим същински хората, които са до нас. Самотата, спокойствието и тишината не са наказване, те са подарък, който получаваме доста, доста рядко в този толкоз вманиачен свят.
