„възможната свобода“ на Деян Статулов
Книгата е резултат от дългогодишно проучване върху механизмите и средствата, посредством които се реализира надзор над кинопроизводството по време на социализма в България.
Идеологическият надзор на Българската комунистическа партия (БКП) бележи целия интервал на социалистическото филмопроизводство. Това е годно даже когато създателите и техните филми не са наранени директно. Съдържанието на филмите се подчинява на политическа поръчка, замаскирана като интерес към полезностите на социалистическото общество.
Деян Статулов на премиерата на " (Не)възможната независимост ".
В книгата се прави къс исторически преглед на цензурата по света, а в частност – на цензурата върху седмото изкуство. Като главен акцент на проучването е прегледан казусът с генезиса и действието на механизмите за надзор и цензура в българското кино в този интервал. Описани са доста новооткрити документи, които потвърждават съществуването на репресивна интервенция над творчеството на родните кинотворци. Представени са в детайли случаите с два емблематични български кино лентата – „ Кратко слънце “ на Людмил Кирков и „ Една жена на 33 “ на Христо Христов.
В книгата е оповестен и истинският протокол от съвещанието на Съвета по художествено-творчески въпроси за разискване на кино лентата „ Една жена на 33 “ като значимо и любопитно приложение.
„ (Не)възможната независимост ” на Деян Статулов следва да има място измежду наложителната литература по история на българската просвета. Не единствено заради несъмнено приносните си директни резултати, само че и поради изследователския способ, допускащ откриване на действителните мрежи на цензорските практики и закононарушения против надарената просвета в пустинята на българския тоталитаризъм ”, споделя проф. Георги Каприев.
„ Става пределно ясно от книгата, че желязната хватка на властта за налагане на социалистическия натурализъм в България е била по този начин замислена, че никой да не може да я преодолее. Фактите разкрити и изследвани от създателя са голям културен и исторически принос в българското кинознание “, счита проф. Иво Драганов.
„ Най-значимият принос и достолепие на обсъжданата монография е нейният капацитет да предизвика своите читатели да се замислят върху казуса за идеологическата цензура освен в минало, само че и в настоящо време, тъй като тя в никакъв случай не изчезва, а единствено се трансформира според от конюнктурата и условията на сегашното “, добавя доцент Гергана Дончева.
Деян Статулов е лекар по кинознание и основен помощник в Института за проучване на изкуствата при Българска академия на науките (БАН). Има над 300 изявления в региона на филмовата история и рецензия (изследвания, рецензии, изявленията и др.).
Като професионална реализация е бил сценарист и редактор на телевизионни излъчвания и формати, основен редактор на фестивалния вестник на „ Международен София Филм Фест “ и „ Златна роза “, както и програмен шеф на „ Дом на киното “ в София (2013–2015). Хоноруван учител е във Факултета по публицистика и всеобща връзка към СУ „ Св. Климент Охридски “, магистърска стратегия „ Продуцентство и изобретателна промишленост “. Съсценарист е на телевизионното предаване за кино „ Като на кино “ (bTV Cinema) и кино наблюдаващ на предаването „ Преди обед “ (bTV). Издател и основен редактор е на уеб страницата за кино просвета kinoto.bg. През 2022 година получава премията на СБФД „ Васил Гендов “ за оперативна рецензия.
***
(Не)възможната независимост
Идеологическата цензура в българското игрално кино (1948-1989)
Уводни думи
Имам два детски загатна от времето преди 10 ноември 1989 година, свързани индиректно с цензурата. Като малко момче постоянно се приспивах с някоя мелодия, която се носеше от радиото. Случваше се музиката да бъде прекъсвана от шумове и приемникът мъчно да улавя станцията, която слушаше татко ми. Знаех, че не би трябвало да приказвам за това отвън дома. По-късно разбрах, че станцията е Би Би Си (British Broadcasting Corporation – BBC) и научих за какво беше значимо да вардя тази фамилна загадка. Вторият ми спомен е от един черно-бял български филм, в който играеше обичан артист от сериала „ На всеки километър “. Беше тъмен и тягостен. Тогава през 1988 не съумях да схвана описа, само че помня татко ми да споделя, че е значим филм, който чак в този момент излиза на екран, макар че е изработен от дълго време. Все още имам явен спомен за това по какъв начин Георги Георгиев-Гец върви по тъмните учрежденски коридори в „ Прокурорът “.
Започнах да пиша тази книга, воден от вътрешната нужда да надникна в предишното на нашето кино и да предложа разбор и коментар на събития и процеси, които дефинират директно или индиректно неговото настояще. Посветих няколко години проучване на цензурните механизми в българското кино, може би най-мрачния и мъчителен аспект в неговата история. Работих със съзнанието за нужното преосмисляне на социалистическия интервал, с цел да може по-лесно да бъдат разпознати порочните практики, които и в сегашния миг дефинират ориста на нашето кино. Различни прояви на цензура и надзор съществуват и през днешния ден, и само познанието може да ни направи свободни да се предпазим от тях, и най-много да имаме морални учредения да им се противопоставим.
Киноведската общественост от дълго време работи върху разнообразни страни на този проблем, само че едвам през последните години се появиха и оповестени текстове. От една страна, това се дължи на правилното предпочитание на откривателите оптимално да се дистанцират от един релативно непосредствен във времето интервал. Една част от евентуалните „ герои “ на сегашния текст са живи съвременници. От друга страна, едвам през последните години започнаха последователно да се разкриват архиви, които бяха засекретени.
В осъществяване на Закона за държавния архивен фонд от 1993 година, Висшият съвет на Българската социалистическа партия (БСП) съобщи на Главно ръководство на архивите документите на някогашната Българска комунистическа партия. Основно място в нея заемат документите, свързани с управителните органи на Българска комунистическа партия от конгреси, конференции и пленуми на Политбюро, на Секретариата, както и на локални партийни органи и организации. Наред с тях са включени и архивни материали на всеобщи организации и придвижвания, както и персонални фондове. Наличието на този архивен масив, както и към този момент свободният достъп до него, дават опция за задълбочено проучване на документите, обвързвана с културното развиване на страната и по-конкретно на българското игрално кино по време на социализма. Налагането на идеологическа цензура върху родната кинематография е част от една държавна политика, която се утвърждава посредством решения на управителните органи на Българската комунистическа партия. Тази политика се реализира с постановления, писмени инструкции, бележки, докладни и други документи, които потвърждават съществуването на цензура по време на социализма в България.
Започнах работа по книгата с изследване на документи от Централния държавен списък и от архива на Министерство на вътрешните работи. За страдание, се оказа, че не всички архивни единици, свързани с моята тематика за цензурата, са разказани, заради което няма свободен достъп до тях. Въпреки това взех решение, че би трябвало да продължа, като се концентрирам на първо място върху механизмите, посредством които е реализиран надзор и налагана цензура върху производството на филми в България. Прибавих към откритите архивни документи и дребното на брой текстове на сътрудници, работили върху цензурата в българската просвета, в частност – българското кино. Така и не съумях да открия задълбочено и обстойно проучване, което да е фокусирано извънредно върху цензурата в областта на изкуствата и културата. Затова главните ми ориентири измежду институционалните зависимости в българската социалистическа културна среда станаха „ Културният фронт “1 на Иван Еленков и „ Българската просвета и политическият императив 1944–1989 “ на Евгения Калинова. Благодарен съм и на починалия Александър Янакиев за стабилната основа, която ми даде неговата книга „ Синема.bg “2, на Неда Станимирова за „ Кинопроцесът – „ Временно замразен “3 и на Ингеборг Братоева-Даракчиева, която отчасти визира казуса в „ Българското игрално кино от „ Калин Орелът “ до „ Мисия „ Лондон “4. Техните проучвания оформиха координатната система в комплицирания лабиринт от зависимости, които трябваше да разнищвам. Сборникът „ Принудени текстове “5, от своя страна, ме вкара в персоналните драми на създателите, подложени на оскърбление от комунистическата власт.
Умишлено се отхвърлих от изявленията с живи участници в събитията. Първоначалните ми опити се сблъскаха с крайния субективизъм на събеседниците ми и аз осъзнах, че този метод в действителност ме отдалечава от вероятен справедлив разбор. Темата към момента е извънредно сензитивна и на доста от въпросите си получавах отговори единствено от една позиция. Голяма част от участниците и пострадалите от обсъжданите от мен събития не са към този момент измежду живите и не беше допустимо да чуя и техните отговори. Затова избрах да употребявам и изтъквам към този момент оповестени записки. За страдание, нямах достъп до документи, които биха ми дали опция да направя паралели сред българските прояви на идеологическа цензура и тези в другите източноевропейски кинематографии, само че считам да продължа работата си в тази посока. Опитах се да бъда оптимално правилен към създателите и хората, чиито имена се загатват в книгата ми. И открих, че от време на време механизмите на цензура не са функционалности на политическия императив, а на елементарни български човешки нрави. За страдание.
Деян Статулов
Още по темата
Идеологическият надзор на Българската комунистическа партия (БКП) бележи целия интервал на социалистическото филмопроизводство. Това е годно даже когато създателите и техните филми не са наранени директно. Съдържанието на филмите се подчинява на политическа поръчка, замаскирана като интерес към полезностите на социалистическото общество.
Деян Статулов на премиерата на " (Не)възможната независимост ". В книгата се прави къс исторически преглед на цензурата по света, а в частност – на цензурата върху седмото изкуство. Като главен акцент на проучването е прегледан казусът с генезиса и действието на механизмите за надзор и цензура в българското кино в този интервал. Описани са доста новооткрити документи, които потвърждават съществуването на репресивна интервенция над творчеството на родните кинотворци. Представени са в детайли случаите с два емблематични български кино лентата – „ Кратко слънце “ на Людмил Кирков и „ Една жена на 33 “ на Христо Христов.
В книгата е оповестен и истинският протокол от съвещанието на Съвета по художествено-творчески въпроси за разискване на кино лентата „ Една жена на 33 “ като значимо и любопитно приложение.
„ (Не)възможната независимост ” на Деян Статулов следва да има място измежду наложителната литература по история на българската просвета. Не единствено заради несъмнено приносните си директни резултати, само че и поради изследователския способ, допускащ откриване на действителните мрежи на цензорските практики и закононарушения против надарената просвета в пустинята на българския тоталитаризъм ”, споделя проф. Георги Каприев.
„ Става пределно ясно от книгата, че желязната хватка на властта за налагане на социалистическия натурализъм в България е била по този начин замислена, че никой да не може да я преодолее. Фактите разкрити и изследвани от създателя са голям културен и исторически принос в българското кинознание “, счита проф. Иво Драганов.
„ Най-значимият принос и достолепие на обсъжданата монография е нейният капацитет да предизвика своите читатели да се замислят върху казуса за идеологическата цензура освен в минало, само че и в настоящо време, тъй като тя в никакъв случай не изчезва, а единствено се трансформира според от конюнктурата и условията на сегашното “, добавя доцент Гергана Дончева.
Деян Статулов е лекар по кинознание и основен помощник в Института за проучване на изкуствата при Българска академия на науките (БАН). Има над 300 изявления в региона на филмовата история и рецензия (изследвания, рецензии, изявленията и др.).
Като професионална реализация е бил сценарист и редактор на телевизионни излъчвания и формати, основен редактор на фестивалния вестник на „ Международен София Филм Фест “ и „ Златна роза “, както и програмен шеф на „ Дом на киното “ в София (2013–2015). Хоноруван учител е във Факултета по публицистика и всеобща връзка към СУ „ Св. Климент Охридски “, магистърска стратегия „ Продуцентство и изобретателна промишленост “. Съсценарист е на телевизионното предаване за кино „ Като на кино “ (bTV Cinema) и кино наблюдаващ на предаването „ Преди обед “ (bTV). Издател и основен редактор е на уеб страницата за кино просвета kinoto.bg. През 2022 година получава премията на СБФД „ Васил Гендов “ за оперативна рецензия.
***
(Не)възможната независимост
Идеологическата цензура в българското игрално кино (1948-1989)
Уводни думи
Имам два детски загатна от времето преди 10 ноември 1989 година, свързани индиректно с цензурата. Като малко момче постоянно се приспивах с някоя мелодия, която се носеше от радиото. Случваше се музиката да бъде прекъсвана от шумове и приемникът мъчно да улавя станцията, която слушаше татко ми. Знаех, че не би трябвало да приказвам за това отвън дома. По-късно разбрах, че станцията е Би Би Си (British Broadcasting Corporation – BBC) и научих за какво беше значимо да вардя тази фамилна загадка. Вторият ми спомен е от един черно-бял български филм, в който играеше обичан артист от сериала „ На всеки километър “. Беше тъмен и тягостен. Тогава през 1988 не съумях да схвана описа, само че помня татко ми да споделя, че е значим филм, който чак в този момент излиза на екран, макар че е изработен от дълго време. Все още имам явен спомен за това по какъв начин Георги Георгиев-Гец върви по тъмните учрежденски коридори в „ Прокурорът “.
Започнах да пиша тази книга, воден от вътрешната нужда да надникна в предишното на нашето кино и да предложа разбор и коментар на събития и процеси, които дефинират директно или индиректно неговото настояще. Посветих няколко години проучване на цензурните механизми в българското кино, може би най-мрачния и мъчителен аспект в неговата история. Работих със съзнанието за нужното преосмисляне на социалистическия интервал, с цел да може по-лесно да бъдат разпознати порочните практики, които и в сегашния миг дефинират ориста на нашето кино. Различни прояви на цензура и надзор съществуват и през днешния ден, и само познанието може да ни направи свободни да се предпазим от тях, и най-много да имаме морални учредения да им се противопоставим.
Киноведската общественост от дълго време работи върху разнообразни страни на този проблем, само че едвам през последните години се появиха и оповестени текстове. От една страна, това се дължи на правилното предпочитание на откривателите оптимално да се дистанцират от един релативно непосредствен във времето интервал. Една част от евентуалните „ герои “ на сегашния текст са живи съвременници. От друга страна, едвам през последните години започнаха последователно да се разкриват архиви, които бяха засекретени.
В осъществяване на Закона за държавния архивен фонд от 1993 година, Висшият съвет на Българската социалистическа партия (БСП) съобщи на Главно ръководство на архивите документите на някогашната Българска комунистическа партия. Основно място в нея заемат документите, свързани с управителните органи на Българска комунистическа партия от конгреси, конференции и пленуми на Политбюро, на Секретариата, както и на локални партийни органи и организации. Наред с тях са включени и архивни материали на всеобщи организации и придвижвания, както и персонални фондове. Наличието на този архивен масив, както и към този момент свободният достъп до него, дават опция за задълбочено проучване на документите, обвързвана с културното развиване на страната и по-конкретно на българското игрално кино по време на социализма. Налагането на идеологическа цензура върху родната кинематография е част от една държавна политика, която се утвърждава посредством решения на управителните органи на Българската комунистическа партия. Тази политика се реализира с постановления, писмени инструкции, бележки, докладни и други документи, които потвърждават съществуването на цензура по време на социализма в България.
Започнах работа по книгата с изследване на документи от Централния държавен списък и от архива на Министерство на вътрешните работи. За страдание, се оказа, че не всички архивни единици, свързани с моята тематика за цензурата, са разказани, заради което няма свободен достъп до тях. Въпреки това взех решение, че би трябвало да продължа, като се концентрирам на първо място върху механизмите, посредством които е реализиран надзор и налагана цензура върху производството на филми в България. Прибавих към откритите архивни документи и дребното на брой текстове на сътрудници, работили върху цензурата в българската просвета, в частност – българското кино. Така и не съумях да открия задълбочено и обстойно проучване, което да е фокусирано извънредно върху цензурата в областта на изкуствата и културата. Затова главните ми ориентири измежду институционалните зависимости в българската социалистическа културна среда станаха „ Културният фронт “1 на Иван Еленков и „ Българската просвета и политическият императив 1944–1989 “ на Евгения Калинова. Благодарен съм и на починалия Александър Янакиев за стабилната основа, която ми даде неговата книга „ Синема.bg “2, на Неда Станимирова за „ Кинопроцесът – „ Временно замразен “3 и на Ингеборг Братоева-Даракчиева, която отчасти визира казуса в „ Българското игрално кино от „ Калин Орелът “ до „ Мисия „ Лондон “4. Техните проучвания оформиха координатната система в комплицирания лабиринт от зависимости, които трябваше да разнищвам. Сборникът „ Принудени текстове “5, от своя страна, ме вкара в персоналните драми на създателите, подложени на оскърбление от комунистическата власт.
Умишлено се отхвърлих от изявленията с живи участници в събитията. Първоначалните ми опити се сблъскаха с крайния субективизъм на събеседниците ми и аз осъзнах, че този метод в действителност ме отдалечава от вероятен справедлив разбор. Темата към момента е извънредно сензитивна и на доста от въпросите си получавах отговори единствено от една позиция. Голяма част от участниците и пострадалите от обсъжданите от мен събития не са към този момент измежду живите и не беше допустимо да чуя и техните отговори. Затова избрах да употребявам и изтъквам към този момент оповестени записки. За страдание, нямах достъп до документи, които биха ми дали опция да направя паралели сред българските прояви на идеологическа цензура и тези в другите източноевропейски кинематографии, само че считам да продължа работата си в тази посока. Опитах се да бъда оптимално правилен към създателите и хората, чиито имена се загатват в книгата ми. И открих, че от време на време механизмите на цензура не са функционалности на политическия императив, а на елементарни български човешки нрави. За страдание.
Деян Статулов
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ