100 години от рождението на несравнимия Кирил Кръстев
Кирил Кръстев принадлежи към певческия хайлайф на България от годините след войната. Беше измежду най- положителните баритони, които в миналото сме имали. И до момента мястото му в нашия музикален спектакъл е празно. А прелестният му белкантов глас можеше да украси всеки първокачествен европейски спектакъл. Но той се посвети напълно на родната сцена, въпреки да имаше и интернационалните триумфи и самопризнание. На Русенската опера Кръстев даде три десетилетия от живота си. За него това не беше компромис или жертва – просто твореше на тази сцена. След това още десетина години беше първи баритон и на Варненската опера – и там се раздаваше до дъно, без излишък.
Слушам негови записи от Златния фонд на БНР – „ Риголето”, „ Ловци на бисери”, „ Фауст”, „ Бохеми” - и не преустановявам да се учудвам на напълно овладяната певческа техника и на тъкмо съответстващия на вокалните средства жанр на осъществяването. Наистина, малко на брой са нашите артисти, постигнали сходно съвършенство, което можем да установим даже единствено от два по- късни негови записа – ариите на Карло Жерар от „ Андре Шение” на Умберто Джордано и Макбет от едноименната опера на Верди. За благополучие тези записи освен са съхранили красивия тембър на артиста – поетичен и доблестен, кадърен да завоюва и най- преситения и придирчив ценител, само че и разкриват една отлична школа..
Роден е през 1921 година в Петрич в учителско семейство. Пее от напълно дребен. През 1930 година фамилията му се преселва в столицата. Там дребният Кирил попада под магията на звуковото кино. Запленен е от пеенето на Тито Скипа, Бениамино Джили, Нелсън Еди, Хосе Мохика. Иска да стане артист. Завършва гимназия. През 1940 година Кирил пристъпва към фантазията си. Явява се на конкурсните изпити в Музикалната академия и е признат в междинния отдел. Започва да учи при Елена Ангелова- Орукин, която го образова като...тенор. Звезден момент е срещата му със Събчо Събев, който незабавно открива в него баритона! После взема уроци при Иван Хр. Попов. Възприемчив и упорит, Кирил попива всичко от именития си професор, който е италиански ученик. Усвоеното се запечатва трайно у него – постановката на гласа му е толкоз качествена, трайна и солидна, че това му разрешава да пее пълноценно, като огромен вокалист, в продължение на цели 40 години, без спадове и рецесии. /Формата си ще поддържа много сезони и благодарение на именития румънски баритон и възпитател Октав Енигареску от Букурещката опера. /
През 1943 година Кирил Кръстев е мобилизиран, изпратен във Вардарска Македония. В Скопие го ангажират в Българския национален спектакъл, само че не като оперен, а като трагичен актьор. След близо двегодишна работа там и демобилизиран и се връща в София. Веднага се свързва с музикалните среди. Известният диригент и музиковед Илия Темков го насочва към Военния отбор. До началото на 1949 година Кирил е водещ солист там. Дните му минават в доста пеене и уроци при Иван Хр. Попов. През пролетта на 1949, научил за състезанието в Русе, той се явява на изпитите и е назначен за постоянен солист. Поверяват му централната баритонова партия – Жорж Жермон – във Вердиевата „ Травиата”. Така Кръстев се подрежда измежду първите солисти- създатели на театъра. Още с дебютната си роля изпъква на напред във времето в трупата. Забелязват го театрали и музиканти, критици, диригенти, режисьори, вокални педагози. Веднага го обиква русенската аудитория. Това е „ обич от пръв поглед”, мощна, взаимна. По- късно, когато се утвърждава в народен проект и става фамозен, отхвърля всяка покана за работа другаде, даже и в чужбина, поради „ обичания Русе”.
През целия си живот в крайдунавската ни столица той пее доста, даже прекомерно доста – министър председатели, редови спектакли, концерти / имах удоволствието значително да провеждам такива с него!/, както и концертни бригади из града и района, за гостуващи делегации, за национални и локални празници...След Жермон се зареждат роля след роля: Шарплес в „ Бътерфлай”, Малатеста в „ Дон Паскуале”, Крушина в „ Продадена невеста”, след това Онегин в „ Евгений Онегин” и Мазепа в „ Мазепа” на Чайковски, Марсел в „ Бохеми” и Скарпия от „ Тоска” на Пучини, Барнаба в „ Джоконда” на Понкиели, Цезар Гал в оперетата „ Волният вятър”, Риголето, Амонасро, Маркиз Поза, Граф Ди Луна, Ескамилио, Фигаро, Цар Калоян, Зурга, Валентин... Общо 47 баритонови партии, значително от тях изпълнени в две или повече разнообразни постановки в Русе и Варна. /В града на морето отпътува наложително, не искаше да напуща обичания Русе, само че интриги на завистливи сътрудници използваха развода му, с цел да накарат виновни фактори да го прогонят./ А той бе много сензитивен и уязвим, макар че външният му тип не показваше тази накърнимост. Много се вълнуваше и преди излизане на сцената или на концертния подиум. Беше извънредно самокритичен, подготвен да отхвърли и най- положителното, което бе постигнал. Работеше и търсеше непрестанно. Неуморно шлифоваше всеки подробност – за това доста му помагаше и втората му брачна половинка, надарената и опитна оперна пианистка Дарина Куюмджиева.
С всяка нова роля Кирил даваше открит урок по вокално фразиране и белкантово пеене на своите сътрудници в операта. Това се случи и във Варненската опера, където се дублираше с баритони с по десетина- двайсет години по- млади от него, солисти с качества и опит, които се учеха и възхищаваха от остарелия занаятчия. Тук желая да подчертая още веднъж отличната му подготовка при Иван Хр. Попов и проф. Октав Енигареску. Работата му с тях съумя да центрира оптимално звуковия поток на гласа му, освен това без да накърнява тембровото му обаяние, благородството на емисията му. Кирил бе същински белкантов артист от международен мащаб, който се посвети напълно на България. Бих споделил, че той, дружно блестящият тенор Николай Здравков / един български Павароти/ нямаха равни на себе си в цяла България и в случай че бяха на Запад, щяха да създадат още по- огромна международна кариера!
Своя креативен разцвет нар. актьор Кирил Кръстев означи с две функции от Верди – Симон Боканегра / 1973/ и Макбет / 1975/. Които по- късно повтори и на Варненска сцена. В тези спектакли, решени като същински актуален музикален спектакъл от забележителния артист и режисьор – театрал и музикант – Константин /Диди/ Димчев, Кирил Кръстев се превъплъти в двама трагични герои: първия – мощен, доблестен, милосърден, а втория – изверг, малтретиран от тежкото задължение на съвестта, настоящ като автомат- палач. Тук, великодушната му и непохабена през годините гласова природа и вродената му благозвучност, го извисиха над съзвездието от първостепенни солисти, негови сътрудници / Мария Венцеславова, Стефка Евстатиева, Марин Илиев, Иван Консулов, Николай Здравков, Добрин Маников, Анастас Анастасов, Неделчо Деянов/. И както писа Р. Бикс: „ Мисълта да се срещна с „ пионера- основател”, какъвто е той, би могла да прозвучи надали не неприемливо!” Но срещата беше освен напълно същинска, само че и достави наслаждение на всички познавачи.
Със „ Симон Боканегра” на Варненската опера Кирил се показа и в далечна Испания през 1984 година, където рецензията акцентира, че е блестял над всички, не тъй като е извършил заглавната роля, а тъй като „ владее майсторски един в действителност прелестен и мощен белкантов баритон от международна класа!” А тогава е към този момент на 63 години! Същата година получава премия на Прегледа на оперните театри за тази роля.
В този къс преглед не могат да се проучват множеството от огромните превъплъщения на актьора на сцените в Русе и Варна. А с множеството от тях той постоянно гостуваше и на столичната сцена, където нямаше глас от неговото качество. Сериозни негови достижения бяха: Зурга от „ Ловци на бисери” от Бизе/ запис за Златния фонд на БНР/, Онегин в „ Евгений Онегин” на Чайковски, интерпретация, оценена като еталонна през 50-те и 60- те години у нас и в прилежаща Румъния, Риголето, Скарпия, Амонасро, Граф Ди Луна / в двете реализации на „ Трубадур” от 1956 и 1977 г./, Ренато в „ Бал с маски” / 1970/, Алфио в „ Селска чест”, Джек Рейнс в „ Момичето от Златния Запад” / 1959/, Княз Игор, Жерар от „ Андре Шение”, Цар Калоян... Те мъчно могат да се степенуват. Всяка от тях е готова и изпълнена майсторски, напълно, получила е високата оценка от рецензията. Кирил Кръстев беше характерен оперен актьор от средиземноморски вид, с отлична италианска школа, който бе в положение да интерпретира не по- малко добре и музика от славянски и френски създатели. Но, несъмнено, силата му беше в италианската опера – Верди, Росини, Доницети, Пучини. На младини беше вид „ кавалир- баритон”, изключително подобаващ за Росини, Доницети, за ранния Верди. А в зрелостта, в апогея си, когато гласът му понатежа и стана по- трагичен, мина естествено към трагичните и трагичните герои. Неговите театрални преобразяване бяха от европейска големина и това бе огромният късмет за трупата на Русенската опера, а по-късно и на Варненската, а и на целия българския следвоенен музикален спектакъл.
На сн Кирил Кръстев / Марсел/ и Тодор Бонев / Рудолф/ в „ Бохеми” от Пучини, 1961
Слушам негови записи от Златния фонд на БНР – „ Риголето”, „ Ловци на бисери”, „ Фауст”, „ Бохеми” - и не преустановявам да се учудвам на напълно овладяната певческа техника и на тъкмо съответстващия на вокалните средства жанр на осъществяването. Наистина, малко на брой са нашите артисти, постигнали сходно съвършенство, което можем да установим даже единствено от два по- късни негови записа – ариите на Карло Жерар от „ Андре Шение” на Умберто Джордано и Макбет от едноименната опера на Верди. За благополучие тези записи освен са съхранили красивия тембър на артиста – поетичен и доблестен, кадърен да завоюва и най- преситения и придирчив ценител, само че и разкриват една отлична школа..
Роден е през 1921 година в Петрич в учителско семейство. Пее от напълно дребен. През 1930 година фамилията му се преселва в столицата. Там дребният Кирил попада под магията на звуковото кино. Запленен е от пеенето на Тито Скипа, Бениамино Джили, Нелсън Еди, Хосе Мохика. Иска да стане артист. Завършва гимназия. През 1940 година Кирил пристъпва към фантазията си. Явява се на конкурсните изпити в Музикалната академия и е признат в междинния отдел. Започва да учи при Елена Ангелова- Орукин, която го образова като...тенор. Звезден момент е срещата му със Събчо Събев, който незабавно открива в него баритона! После взема уроци при Иван Хр. Попов. Възприемчив и упорит, Кирил попива всичко от именития си професор, който е италиански ученик. Усвоеното се запечатва трайно у него – постановката на гласа му е толкоз качествена, трайна и солидна, че това му разрешава да пее пълноценно, като огромен вокалист, в продължение на цели 40 години, без спадове и рецесии. /Формата си ще поддържа много сезони и благодарение на именития румънски баритон и възпитател Октав Енигареску от Букурещката опера. /
През 1943 година Кирил Кръстев е мобилизиран, изпратен във Вардарска Македония. В Скопие го ангажират в Българския национален спектакъл, само че не като оперен, а като трагичен актьор. След близо двегодишна работа там и демобилизиран и се връща в София. Веднага се свързва с музикалните среди. Известният диригент и музиковед Илия Темков го насочва към Военния отбор. До началото на 1949 година Кирил е водещ солист там. Дните му минават в доста пеене и уроци при Иван Хр. Попов. През пролетта на 1949, научил за състезанието в Русе, той се явява на изпитите и е назначен за постоянен солист. Поверяват му централната баритонова партия – Жорж Жермон – във Вердиевата „ Травиата”. Така Кръстев се подрежда измежду първите солисти- създатели на театъра. Още с дебютната си роля изпъква на напред във времето в трупата. Забелязват го театрали и музиканти, критици, диригенти, режисьори, вокални педагози. Веднага го обиква русенската аудитория. Това е „ обич от пръв поглед”, мощна, взаимна. По- късно, когато се утвърждава в народен проект и става фамозен, отхвърля всяка покана за работа другаде, даже и в чужбина, поради „ обичания Русе”.
През целия си живот в крайдунавската ни столица той пее доста, даже прекомерно доста – министър председатели, редови спектакли, концерти / имах удоволствието значително да провеждам такива с него!/, както и концертни бригади из града и района, за гостуващи делегации, за национални и локални празници...След Жермон се зареждат роля след роля: Шарплес в „ Бътерфлай”, Малатеста в „ Дон Паскуале”, Крушина в „ Продадена невеста”, след това Онегин в „ Евгений Онегин” и Мазепа в „ Мазепа” на Чайковски, Марсел в „ Бохеми” и Скарпия от „ Тоска” на Пучини, Барнаба в „ Джоконда” на Понкиели, Цезар Гал в оперетата „ Волният вятър”, Риголето, Амонасро, Маркиз Поза, Граф Ди Луна, Ескамилио, Фигаро, Цар Калоян, Зурга, Валентин... Общо 47 баритонови партии, значително от тях изпълнени в две или повече разнообразни постановки в Русе и Варна. /В града на морето отпътува наложително, не искаше да напуща обичания Русе, само че интриги на завистливи сътрудници използваха развода му, с цел да накарат виновни фактори да го прогонят./ А той бе много сензитивен и уязвим, макар че външният му тип не показваше тази накърнимост. Много се вълнуваше и преди излизане на сцената или на концертния подиум. Беше извънредно самокритичен, подготвен да отхвърли и най- положителното, което бе постигнал. Работеше и търсеше непрестанно. Неуморно шлифоваше всеки подробност – за това доста му помагаше и втората му брачна половинка, надарената и опитна оперна пианистка Дарина Куюмджиева.
С всяка нова роля Кирил даваше открит урок по вокално фразиране и белкантово пеене на своите сътрудници в операта. Това се случи и във Варненската опера, където се дублираше с баритони с по десетина- двайсет години по- млади от него, солисти с качества и опит, които се учеха и възхищаваха от остарелия занаятчия. Тук желая да подчертая още веднъж отличната му подготовка при Иван Хр. Попов и проф. Октав Енигареску. Работата му с тях съумя да центрира оптимално звуковия поток на гласа му, освен това без да накърнява тембровото му обаяние, благородството на емисията му. Кирил бе същински белкантов артист от международен мащаб, който се посвети напълно на България. Бих споделил, че той, дружно блестящият тенор Николай Здравков / един български Павароти/ нямаха равни на себе си в цяла България и в случай че бяха на Запад, щяха да създадат още по- огромна международна кариера!
Своя креативен разцвет нар. актьор Кирил Кръстев означи с две функции от Верди – Симон Боканегра / 1973/ и Макбет / 1975/. Които по- късно повтори и на Варненска сцена. В тези спектакли, решени като същински актуален музикален спектакъл от забележителния артист и режисьор – театрал и музикант – Константин /Диди/ Димчев, Кирил Кръстев се превъплъти в двама трагични герои: първия – мощен, доблестен, милосърден, а втория – изверг, малтретиран от тежкото задължение на съвестта, настоящ като автомат- палач. Тук, великодушната му и непохабена през годините гласова природа и вродената му благозвучност, го извисиха над съзвездието от първостепенни солисти, негови сътрудници / Мария Венцеславова, Стефка Евстатиева, Марин Илиев, Иван Консулов, Николай Здравков, Добрин Маников, Анастас Анастасов, Неделчо Деянов/. И както писа Р. Бикс: „ Мисълта да се срещна с „ пионера- основател”, какъвто е той, би могла да прозвучи надали не неприемливо!” Но срещата беше освен напълно същинска, само че и достави наслаждение на всички познавачи.
Със „ Симон Боканегра” на Варненската опера Кирил се показа и в далечна Испания през 1984 година, където рецензията акцентира, че е блестял над всички, не тъй като е извършил заглавната роля, а тъй като „ владее майсторски един в действителност прелестен и мощен белкантов баритон от международна класа!” А тогава е към този момент на 63 години! Същата година получава премия на Прегледа на оперните театри за тази роля.
В този къс преглед не могат да се проучват множеството от огромните превъплъщения на актьора на сцените в Русе и Варна. А с множеството от тях той постоянно гостуваше и на столичната сцена, където нямаше глас от неговото качество. Сериозни негови достижения бяха: Зурга от „ Ловци на бисери” от Бизе/ запис за Златния фонд на БНР/, Онегин в „ Евгений Онегин” на Чайковски, интерпретация, оценена като еталонна през 50-те и 60- те години у нас и в прилежаща Румъния, Риголето, Скарпия, Амонасро, Граф Ди Луна / в двете реализации на „ Трубадур” от 1956 и 1977 г./, Ренато в „ Бал с маски” / 1970/, Алфио в „ Селска чест”, Джек Рейнс в „ Момичето от Златния Запад” / 1959/, Княз Игор, Жерар от „ Андре Шение”, Цар Калоян... Те мъчно могат да се степенуват. Всяка от тях е готова и изпълнена майсторски, напълно, получила е високата оценка от рецензията. Кирил Кръстев беше характерен оперен актьор от средиземноморски вид, с отлична италианска школа, който бе в положение да интерпретира не по- малко добре и музика от славянски и френски създатели. Но, несъмнено, силата му беше в италианската опера – Верди, Росини, Доницети, Пучини. На младини беше вид „ кавалир- баритон”, изключително подобаващ за Росини, Доницети, за ранния Верди. А в зрелостта, в апогея си, когато гласът му понатежа и стана по- трагичен, мина естествено към трагичните и трагичните герои. Неговите театрални преобразяване бяха от европейска големина и това бе огромният късмет за трупата на Русенската опера, а по-късно и на Варненската, а и на целия българския следвоенен музикален спектакъл.
На сн Кирил Кръстев / Марсел/ и Тодор Бонев / Рудолф/ в „ Бохеми” от Пучини, 1961
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ