Хорхе Борхес – слепият в царството на книгите
Казват, че едноокият е Бог в царството на слепите, само че какъв е слепецът в най-голямата библиотека на Аржентина? Именно там се събират повече от милион книги и когато Хорхе Луис Борхес губи своето зрение, по подигравка на ориста, публично е назначен за шеф. Представете си през какво е минавал един от популярните писатели, който в един миг има достъп до голяма част от знанието на света и не може да прочете и ред.
Тъжната история на писателя е преразказвана доста пъти в неговите произведения, а когато идва момента за най-голямото му самопризнание, точно да бъде шеф, историята се трансформира доста.
Борхес, който прекарва своя живот в дълга борба за опазване на зрението си, дефинитивно ослепява на 55-годишна възраст, като в никакъв случай не учи Брайловото писмо. Като Милтън, той също запомня дълги обичани пасажи от литературата – свои и на писателите, които обича. От този миг, до края на живота си, остава вечно с компания от хора, които да му четат и да му оказват помощ да написа – помощта се показва в диктуване и записване.
Повечето от неговите книги ще се родят по този метод, съвсем 40 на брой, а най-големият му асистент е неговата майка Леонор, която за жалост умира на 99-годишна възраст. Тя се грижи за сина си по този начин, както се е грижила и за неговия татко – Хорхе Гилермо Борхес. Хорхе също е бил публицист, който губи зрението си на междинна възраст. Слепотата е наследствена в фамилията и не пропуща съвсем никой. За него и баба си, която също остава сляпа, писателят постоянно споделя следното:
Въпреки проблемите си със зрението, писателят в никакъв случай не се отхвърля от поста на шеф в Националната библиотека на Аржентина. Става професор по британски в Буенос Айрес, само че литературата се трансформира в изцяло орална просвета.
Осъзнавайки проблемите си, Борхес стартира да учи остарелия британски и постоянно споделя на своите другари и метода, по който го е научил:
„ Какво се случва постоянно, когато един човек учи нов език? Всяка една от думите се отличава и се гравира в паметта, като че ли е амулет. По някаква причина поемите на непознати езици имат престижа да не печелят вниманието на личните си езици, един чува, един вижда, всяка една дума изцяло самостоятелно. Мислим за хубостта, за силата, или просто за странната им класификация. “
С тези нови познания, писателят съумява да гравира доста думи в съсзнането си и да ги помни, както вършат и множеството слепи в Париж преди повече от 200 години. Тъй като няма знания върху Брайл, той постоянно признава, че е заменил забележимата дума с аурата на такава в Англо-Саксонския език. Познанията в един език ще идват и с негативи, писателят постоянно признава, че е изгубил опцията да чете исландска лирика, която толкоз доста е обичал.
Понякога получава и оферти да напише още 30 поеми за нова книга и вижда предизвикването, защото се постанова да ги диктува, без да може да ги вижда или да играе с думите, които оживяват на хартия. В някои поеми разкрива и тъжната си орис:
Сред всички страхове се ражда и онази суматоха, че създателят най-вероятно ще изгуби опцията да наблюдава дейностите на своите герои или да звучи толкоз достоверно, колкото е желал. Колекцията му „ Във прослава на мрака “ разрешават да получи интернационална популярност, получава рицарско звание от кралица Елизабет II през 1964 година
В последните му години, той се лута доста постоянно сред другари, партньорки, които по-скоро избира най-вече за грижа и помощ, когато би трябвало да се оправи в един доста друг свят. В един миг признава, че е агностик. Това е религиозно разбиране, което е готово да одобри безусловно всичко в света, както той самият го споделя:
И в случай че музиката има своя ням Бетховен, то литературата има своя кьорав публицист – Борхес. Проповедникът на агностицизма е бил повече от сигурен, че всичко може да се случи в този свят, изключително с вярата и желанието да сбъдваш всичко, което искаш.
