Защо 20 години по-късно Западът все още не разбира Путин
Като президент или министър-председател Владимир Путин е отпред на Русия повече от 20 години. И въпреки всичко огромна част от западния свят наподобява в този момент го намира толкоз сложен за схващане, колкото и в края на предишния век, когато като относително чужд той бе разгласен за министър-председател, а след това и за президент – от немощния Борис Елцин.
Немалко пъти през годините Западът е бил сюрпризиран, комплициран или просто ужасяващ от нещо, което Путин сякаш е споделил или направил. Това, което в този момент е известно като „ рецесията в Украйна “, която стартира преди Коледа и евентуално ще продължи още седмици, е единствено последният, само че може би най-сериозен образец за това, изяснява The Independent в собствен разбор. И макар всички „ аларми “, вдигнати от Вашингтон и Лондон, за „ неизбежно “ съветско навлизане в Украйна, чиновници в двете столици признават, че в действителност не знаят какво следва да се случи. Въпреки че съгласно тях е „ доста евентуално “ нашествието да стартира още тази седмица, те настояват, че нямат визия дали Путин е взел решение и в случай че е взел – какво е то.
Само той, споделят тъмно някои, знае това.
Очевидно е, че това е надълбоко незадоволителна и евентуално рискова обстановка. Русия е огромна, нуклеарно въоръжена страна, въпреки и по-малка, и не толкоз мощна спрямо тогавашния Съветския съюз. Западът, с целия си най-съвременен потенциал за наблюдаване и екипи от висококвалифицирани съветски експерти, не трябва да дирижира събитията и да разгласява вероятността от Трета международна война. В най-хубавия случай това наподобява като обезверен опит за въздържане на спора.
Цялото говорене за война също рискува да донесе непредвидени последствия. Това освен може да направи Русия по-тревожна, в сравнение с към този момент беше, само че и ограниченията, които Съединени американски щати и доста западни страни подхващат, могат да съсипят Украйна – страната, която сякаш всички се пробват да защитят. Като изтеглят своите дипломати, подреждат на своите жители да изоставен страната, стопират комерсиалните полети и вършат застраховките невалидни, международните водачи подкопават доверието в украинската стопанска система и заплашват политическата непоклатимост. Независимо дали тези ходове се одобряват като действителна защитна мярка, или просто с цел да поддържат риторичните предизвестия, резултатът може да бъде ужасяващ.
Защо на Запада му е толкоз мъчно да се оправи с Владимир Путин?
През годините, и изключително в този момент, имаше съвсем извратено отвращение от страна на мнозина на запад – без значение дали са държавни управления, или експерти – деликатно да слушат какво приказват Путин и неговите чиновници.
Колко известия сте чували неотдавна за неотдавнашното разполагане на съветски войски покрай границата с Украйна? И какъв брой от тях също загатнаха поредните отричания на Путин, че е планувана инвазия? “, акцентира изданието в разбора си.
Без внимание към мненията на Путин и без споменаване на безапелационните му отричания, Западът обрисува Путин като „ директен подпалвач “ на война, до момента в който изказванията му очевидно не си костват времето.
Когато министърът на външните работи на Обединеното кралство Лиз Тръс отиде в Москва предходната седмица, нейният съветски сътрудник Сергей Лавров се оплака, че срещата им е била „ разговор на глухите “. Това е дългогодишно и постоянно целесъобразно недоволство за част от съветските публични лица след среща със западните им сътрудници, изключително английските. То е обвързвано с различен, също толкоз дълготраен и пореден проблем – отвращение в опитите на западните лица да прегледат обстановката и от съветска позиция.
Западните политици могат да упорстват толкоз мощно, колкото им харесва, че НАТО е чисто защитителен съюз и не желае зло на никого, в това число на Русия. Но Москва не вижда това. Путин вижда мощен и добре въоръжен боен съюз, който е напредвал повече от 20 години до западните граници на страната – граници, които не би трябвало да забравяме, са били уязвими в предишното.
Спорно е дали е имало ангажимент от едно или повече американски публични лица, че няма да има разширение на НАТО след края на Студената война. Наскоро отворените американски архиви демонстрират, че е имало подобен ангажимент. Въпросът обаче е, че Русия също е наясно с това и се усеща надалеч по-малко сигурна, поради този неприятелски алианс, който към този момент се намира на прага ѝ.
Може би посредством скупчването на войски покрай Украйна Русия се пробва да съобщи на Запада това, което самата тя усеща, с вярата да даде по-силни причини за публично съглашение за ненападение или най-малко за освобождение от задължения. Това беше тежестта на документите, които Русия показа на Съединени американски щати и НАТО през декември с концепцията да стартира договаряния за европейската сигурност.
Това не е нещо неповторимо за Путин, въпреки че той може би е бил най-откровеният, когато го е изразил по време на Мюнхенската конференция по сигурността преди 15 години. И въпреки всичко, огромна част от Запада просто безотговорно отхвърля аргумента за несигурността на Русия, намирайки за неясно, че толкоз огромна и видимо мощна страна, би се чувствала застрашена.
Третият детайл в невъзможността да се разбере Путин е методът, по който хипотетичните неуспехи на Русия, се персонализират като неповторими за съветския президент, до момента в който те са необятно споделяни в страната. Това е изключително значимо за актуалната рецесия в Украйна, защото съществува мит за модел на нападателно държание. По този метод през август 2008 година грузинските войски се пробваха да си възвърнат контрола над отделилата се провинция Южна Осетия. Тогава Москва изпрати свои войски в поддръжка на сепаратистите в района, а военният спор продължи пет дни. Русия беше упрекната за инвазия в Грузия, само че на по-късен стадий отчет на Европейски Съюз затвърди, че е станало тъкмо противоположното.
След това, анексирането на Крим от Русия през 2014 година се преглежда през тази призма като следващо нападателно присвояване на земя, а не като защитителен отговор на съветските страхове, че може да загуби своята военноморска база в Севастопол. Сега същият подправен модел се проектира върху желанията на Русия по отношение на Украйна.
Всеки от тези случаи на съветски военни дейности са разнообразни и имат разнообразни пояснения. Същото може, и евентуално би трябвало, да се каже за убийствата на руснаци в чужбина. Смъртта на Александър Литвиненко и опитът за отравяне на Скрипал имат необикновен резонанс във Англия. Подобно на очевидното отровно нахлуване против Навални в Русия, те подхранват един и същи роман за съветската експанзия, макар че произходът на всеки случай е неразбираем, в това число стои въпросът дали в действителност би трябвало да бъде подложен „ пред вратата на Кремъл”.
Ако има някакъв модел на поведени, Западът автоматизирано прибягва да упреква Кремъл за всичко, което се случва вътре и отвън Русия с „ карикатурния образ” на Путин. Световните водачи „ хвърлят пясък” в очите на хората и основават визия за съветския президент като един човек от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), а не като умел водач. Освен това те наслагват догатките си (базирани на стереотипи) за евентуалното предпочитание на Путин да възвърне Съветския съюз и тоталният му отвод да одобри Украйна като самостоятелна страна. Нито едното от тях обаче не е правилно.
Може би би трябвало да се обясни, че ужасният неуспех да се разбере Путин, а посредством Путин и Русия, е най-очевидно англосаксонски проблем. Франция и Германия са свършили доста по-добра работа както да схванат, по този начин и да дават отговор на Путин (което може би е повода, поради която те не се причислиха към Съединени американски щати и Обединеното кралство в техните „ общи предчувствия” за нахлуването на Русия в Украйна). Те също като цяло са избягвали това, което e и четвъртата характерност в неразбирането на Русия - арогантният звук, който толкоз постоянно одобряват публични лица на Съединени американски щати и Обединеното кралство. Това от дълго време е по този начин, само че изключително важи за изказванията им през последните седмици.
Неколкократно те предупреждаваха Русия за рисковете за нейните лични ползи от нахлуването в Украйна. Ако обаче някой прави оценка тези опасности, това са Путин и неговите сънародници. От обсадата на Ленинград през борбата при Сталинград, до зимната война във Финландия и несполучливата намеса в Афганистан, руснаците добре познават рисковете от войната - изключително зимните войни. В Русия няма „ апетит” за война като цяло и минимум против Украйна.
Защо тогава западните водачи, в това число Борис Джонсън (но не Олаф Шолц или Еманюел Макрон), приказват с Путин по този метод?
Ако Обединеното кралство постави повече старания да разбере, че Путин идва от Русия, с всички специфики, произлизащи от нейната история и география, то би могло да стартира естествен диалог. Но Обединеното кралство наподобява към момента в плен на фамозната поговорка на Чърчил за Русия - „ гатанка, обгърната в тайнственост, вътре в една мистерия “ и даже не се пробва да я разбере. Мнозина също не не престават до края на този откъс, където Чърчил споделя, че може да има ключ и „ този ключ е съветски народен интерес “.
В случая можем да сменяем „ народен интерес “ с „ национална сигурност “. Защото в случай че Русия в действителност нахлуе в Украйна, това няма да бъде план за суетност, фиктивен от Путин за възобновяване на Съюз на съветските социалистически републики, нито ще бъде интервенция, подхваната в припадък на скука, с цел да научи Украйна своя урок. Путин не е нито, имперски носталгик, нито комарджия. Това може да се случи единствено тъй като Путин, като президент на Русия, има вяра, че сигурността на страната му е застрашена и застрашена.
Немалко пъти през годините Западът е бил сюрпризиран, комплициран или просто ужасяващ от нещо, което Путин сякаш е споделил или направил. Това, което в този момент е известно като „ рецесията в Украйна “, която стартира преди Коледа и евентуално ще продължи още седмици, е единствено последният, само че може би най-сериозен образец за това, изяснява The Independent в собствен разбор. И макар всички „ аларми “, вдигнати от Вашингтон и Лондон, за „ неизбежно “ съветско навлизане в Украйна, чиновници в двете столици признават, че в действителност не знаят какво следва да се случи. Въпреки че съгласно тях е „ доста евентуално “ нашествието да стартира още тази седмица, те настояват, че нямат визия дали Путин е взел решение и в случай че е взел – какво е то.
Само той, споделят тъмно някои, знае това.
Очевидно е, че това е надълбоко незадоволителна и евентуално рискова обстановка. Русия е огромна, нуклеарно въоръжена страна, въпреки и по-малка, и не толкоз мощна спрямо тогавашния Съветския съюз. Западът, с целия си най-съвременен потенциал за наблюдаване и екипи от висококвалифицирани съветски експерти, не трябва да дирижира събитията и да разгласява вероятността от Трета международна война. В най-хубавия случай това наподобява като обезверен опит за въздържане на спора.
Цялото говорене за война също рискува да донесе непредвидени последствия. Това освен може да направи Русия по-тревожна, в сравнение с към този момент беше, само че и ограниченията, които Съединени американски щати и доста западни страни подхващат, могат да съсипят Украйна – страната, която сякаш всички се пробват да защитят. Като изтеглят своите дипломати, подреждат на своите жители да изоставен страната, стопират комерсиалните полети и вършат застраховките невалидни, международните водачи подкопават доверието в украинската стопанска система и заплашват политическата непоклатимост. Независимо дали тези ходове се одобряват като действителна защитна мярка, или просто с цел да поддържат риторичните предизвестия, резултатът може да бъде ужасяващ.
Защо на Запада му е толкоз мъчно да се оправи с Владимир Путин?
През годините, и изключително в този момент, имаше съвсем извратено отвращение от страна на мнозина на запад – без значение дали са държавни управления, или експерти – деликатно да слушат какво приказват Путин и неговите чиновници.
Колко известия сте чували неотдавна за неотдавнашното разполагане на съветски войски покрай границата с Украйна? И какъв брой от тях също загатнаха поредните отричания на Путин, че е планувана инвазия? “, акцентира изданието в разбора си.
Без внимание към мненията на Путин и без споменаване на безапелационните му отричания, Западът обрисува Путин като „ директен подпалвач “ на война, до момента в който изказванията му очевидно не си костват времето.
Когато министърът на външните работи на Обединеното кралство Лиз Тръс отиде в Москва предходната седмица, нейният съветски сътрудник Сергей Лавров се оплака, че срещата им е била „ разговор на глухите “. Това е дългогодишно и постоянно целесъобразно недоволство за част от съветските публични лица след среща със западните им сътрудници, изключително английските. То е обвързвано с различен, също толкоз дълготраен и пореден проблем – отвращение в опитите на западните лица да прегледат обстановката и от съветска позиция.
Западните политици могат да упорстват толкоз мощно, колкото им харесва, че НАТО е чисто защитителен съюз и не желае зло на никого, в това число на Русия. Но Москва не вижда това. Путин вижда мощен и добре въоръжен боен съюз, който е напредвал повече от 20 години до западните граници на страната – граници, които не би трябвало да забравяме, са били уязвими в предишното.
Спорно е дали е имало ангажимент от едно или повече американски публични лица, че няма да има разширение на НАТО след края на Студената война. Наскоро отворените американски архиви демонстрират, че е имало подобен ангажимент. Въпросът обаче е, че Русия също е наясно с това и се усеща надалеч по-малко сигурна, поради този неприятелски алианс, който към този момент се намира на прага ѝ.
Може би посредством скупчването на войски покрай Украйна Русия се пробва да съобщи на Запада това, което самата тя усеща, с вярата да даде по-силни причини за публично съглашение за ненападение или най-малко за освобождение от задължения. Това беше тежестта на документите, които Русия показа на Съединени американски щати и НАТО през декември с концепцията да стартира договаряния за европейската сигурност.
Това не е нещо неповторимо за Путин, въпреки че той може би е бил най-откровеният, когато го е изразил по време на Мюнхенската конференция по сигурността преди 15 години. И въпреки всичко, огромна част от Запада просто безотговорно отхвърля аргумента за несигурността на Русия, намирайки за неясно, че толкоз огромна и видимо мощна страна, би се чувствала застрашена.
Третият детайл в невъзможността да се разбере Путин е методът, по който хипотетичните неуспехи на Русия, се персонализират като неповторими за съветския президент, до момента в който те са необятно споделяни в страната. Това е изключително значимо за актуалната рецесия в Украйна, защото съществува мит за модел на нападателно държание. По този метод през август 2008 година грузинските войски се пробваха да си възвърнат контрола над отделилата се провинция Южна Осетия. Тогава Москва изпрати свои войски в поддръжка на сепаратистите в района, а военният спор продължи пет дни. Русия беше упрекната за инвазия в Грузия, само че на по-късен стадий отчет на Европейски Съюз затвърди, че е станало тъкмо противоположното.
След това, анексирането на Крим от Русия през 2014 година се преглежда през тази призма като следващо нападателно присвояване на земя, а не като защитителен отговор на съветските страхове, че може да загуби своята военноморска база в Севастопол. Сега същият подправен модел се проектира върху желанията на Русия по отношение на Украйна.
Всеки от тези случаи на съветски военни дейности са разнообразни и имат разнообразни пояснения. Същото може, и евентуално би трябвало, да се каже за убийствата на руснаци в чужбина. Смъртта на Александър Литвиненко и опитът за отравяне на Скрипал имат необикновен резонанс във Англия. Подобно на очевидното отровно нахлуване против Навални в Русия, те подхранват един и същи роман за съветската експанзия, макар че произходът на всеки случай е неразбираем, в това число стои въпросът дали в действителност би трябвало да бъде подложен „ пред вратата на Кремъл”.
Ако има някакъв модел на поведени, Западът автоматизирано прибягва да упреква Кремъл за всичко, което се случва вътре и отвън Русия с „ карикатурния образ” на Путин. Световните водачи „ хвърлят пясък” в очите на хората и основават визия за съветския президент като един човек от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), а не като умел водач. Освен това те наслагват догатките си (базирани на стереотипи) за евентуалното предпочитание на Путин да възвърне Съветския съюз и тоталният му отвод да одобри Украйна като самостоятелна страна. Нито едното от тях обаче не е правилно.
Може би би трябвало да се обясни, че ужасният неуспех да се разбере Путин, а посредством Путин и Русия, е най-очевидно англосаксонски проблем. Франция и Германия са свършили доста по-добра работа както да схванат, по този начин и да дават отговор на Путин (което може би е повода, поради която те не се причислиха към Съединени американски щати и Обединеното кралство в техните „ общи предчувствия” за нахлуването на Русия в Украйна). Те също като цяло са избягвали това, което e и четвъртата характерност в неразбирането на Русия - арогантният звук, който толкоз постоянно одобряват публични лица на Съединени американски щати и Обединеното кралство. Това от дълго време е по този начин, само че изключително важи за изказванията им през последните седмици.
Неколкократно те предупреждаваха Русия за рисковете за нейните лични ползи от нахлуването в Украйна. Ако обаче някой прави оценка тези опасности, това са Путин и неговите сънародници. От обсадата на Ленинград през борбата при Сталинград, до зимната война във Финландия и несполучливата намеса в Афганистан, руснаците добре познават рисковете от войната - изключително зимните войни. В Русия няма „ апетит” за война като цяло и минимум против Украйна.
Защо тогава западните водачи, в това число Борис Джонсън (но не Олаф Шолц или Еманюел Макрон), приказват с Путин по този метод?
Ако Обединеното кралство постави повече старания да разбере, че Путин идва от Русия, с всички специфики, произлизащи от нейната история и география, то би могло да стартира естествен диалог. Но Обединеното кралство наподобява към момента в плен на фамозната поговорка на Чърчил за Русия - „ гатанка, обгърната в тайнственост, вътре в една мистерия “ и даже не се пробва да я разбере. Мнозина също не не престават до края на този откъс, където Чърчил споделя, че може да има ключ и „ този ключ е съветски народен интерес “.
В случая можем да сменяем „ народен интерес “ с „ национална сигурност “. Защото в случай че Русия в действителност нахлуе в Украйна, това няма да бъде план за суетност, фиктивен от Путин за възобновяване на Съюз на съветските социалистически републики, нито ще бъде интервенция, подхваната в припадък на скука, с цел да научи Украйна своя урок. Путин не е нито, имперски носталгик, нито комарджия. Това може да се случи единствено тъй като Путин, като президент на Русия, има вяра, че сигурността на страната му е застрашена и застрашена.
Източник: economic.bg
КОМЕНТАРИ