Като малка имах една фантазия – с раница на гърба

Като дребна имах една фикция – с раница на гърба обикалям планина след планина и диря вълшебния извор, от който тече жива вода.

Много архетипова фикция, пресъздадена в митовете и приказките.

Но и през днешния ден от време на време се запитвам къде в нас тече този магически извор?

От дребни сме научени да се конкурираме. Самочувствието ни се вписва в координатната система на обкръжаващите ни други. По-долу или по-скоро горе или пък по средата?

Или пък каква е ножицата сред действителното ми Аз и идеалното ми Аз?

Само-чувствието в действителност първоначално се ражда от възприятията и мислите на другите по отношение на нас. Когато сме мънички нямаме нито опита, нито височината да оспорваме мнението на възрастните по отношение на нас. Особено злокобната като готически палат структура: ти си. Това е може би най- окастрящата допустима форма. Като спукан балон свива вероятните ни измерения.

И когато към този момент сме пораснали тези имплементирани гласове не престават да приказват в нас и да ни водят по пътя.

Гледаме фотосите на приятелите си във фейсбук, на другите чуваме думите за планувани пътешествия и забравяме, че те на открито споделят единствено една дребна част от света си - най- справящата се. И в такива мигове се смазваме и се усещаме сами в своя си път.

Една от най-големите илюзии, които душeвността основава е точно систематизирания облик на справящите се други и нашия личен облик по отношение на тях.

И се почва едно лудо догонване, което в никакъв случай не води до психологично благоденствие.

Преди месец бях в моето село, сгушено в розовата котловина. Обичам да се разхождам в средногорскитете баири. Мирише на бор и безспир.

След дълга разходка го открих. Толкова доста беше покрито от листа, че колкото да го забелязах.

Изворчето от детството ми. Старателно го разчистих от листата и онемях от хубостта му. Тихичко клокочи, в безспорна естетика със себе си. Блика си водата.

Изведнъж мислите се загониха лудо в мен.

Това изворче не се конкурира с други по-големи или по-скоро дребни изворчета.

То е. То е себе си и по тази причина е толкоз красиво и вълшебно.

Живата вода блика, когато спрем да се конкурираме с другите. Аз съм там, където съм.

Точка. Ще се местя през живота си в разнообразни позиции, само че в този момент съм тук. Живата вода се ражда отначало и отначало, когато спрем да се конкурираме.

Можем да даваме на другите доста по-лесно поддръжка и съчувствие. Както и да се радваме от сърце на триумфите им. Защото сме вън от непрекъснатото сравнение.

Това ражда една характерна независимост. Свободата от себе си в стълбица.

Изворчето ми. Боровата горичка го пази. Толкова е мъничко, съвсем незабележимо. Но за мен е същински вълшебно.

Отпивам шепа жива вода и тръгвам по нов път в мислите си.

--------------------



Диляна Велева е приключила магистърска степен по компетентност “Журналистика ” и магистърска степен по компетентност “Психология ” на Софийския университет “Свети Климент Охридски ”. От 2005 година е асистент-психолог в Института по логика на психиката на Българска академия на науките и в следствие в Института за проучване на популацията и индивида, Департамент " Психология ".

Специалист е в областта на обществената и консултативната логика на психиката. Била е водеща на профилирани психически тренинги на водещи компании в областта на информационите технологии и е водила профилирани рубрики редица български медии.

Работи в Център за логика на психиката и психотерапия - София.