Лъжата за нормалността и откачената истина
Като чуя „ Не обичам да ме лъжат “ или това факсимиле „ по-добре е да се знае истината, каквато и да е тя, в сравнение с да се лъже “, тръпки ме побиват. Разбира се, значимо е да не се лъже, обаче за истината са нужни минимум две страни, които преди всичко да бъдат осъзнати за себе си и по-късно - изцяло приемащи, неосъждащи и подкрепящи.
И най-много е нужно непрекъснато да се самовъзпитаваш в това да отстраняваш плевелите, попаднали в полето на персоналното израстване, довеяни от най-различни ветрове – фамилията от детството, приказките, средата, която одобряваме за „ общество “, учебното заведение, работата, книгите, песните, филмите , даже и терапевтите, чиято професионална фикс идея е постоянно да ни изровят някоя и друга контузия. То това е елементарно – човешкото ни битие си е изтъкано от парадокси по изискване. Точно за това, до момента в който не си дадем труда да се самонаблюдаваме с деликатност и схващане, ще си се лъжем непрекъснато, каквито и правила да размахваме като пролетарски девиз.
Edna предлага Пребори бръчките и изтощената кожа с NIVEA Q10plusC!
Казвам всичко това, тъй като не ми харесва да осъждаме лъжата толкоз строго, в случай, че малко или доста, тя е част от същността ни. От цялата заблуда, в която съществуваме. Хората на изкуството нормално са толерантни към някои форми на лъжата и то освен тъй като „ въображението “ е главната храна на изкуството, а тъй като тя им е нужна за контрастност – с цел да видят истината, да усетят хубостта. Както е споделила американската хореографка Марта Греъм: „ Има една Навахо ария, която постоянно помня: „ Красиви неистини зад мен, красиви неистини отдясно, красиви неистини отляво. Аз вървя в хубостта. Аз съм красива “.
Thinkstock
азбира се, когато развива описа си, тя добавя, че „ придвижването в никакъв случай не лъже. То е барометър, показващ положението на душата “. Затова и заниманията с изкуство са доста значими за нашето битие – то оказва помощ да забележим лъжите и да създадем пътека за истината посредством самия креативен развой. Учи те да прилагаш този метод и в живота си. Да бъдеш бдителен към езика на жестовете, които в никакъв случай не лъжат. Но дано за малко да оставим изкуството настрани.
Да обърнем взор към процеса на личното ни порастване. Да се лъжем красиво е един от първите привички, които са ни основани още в най-ранно детство. Дори нямам поради безбройните обстановки, в които децата лъжат от боязън, че ще им се скарат или ще ги набият – тъй като са създали някоя беля, не са заспали незабавно след „ Сънчо “, тъй като са счупили играчка. Едва ли има някой от нас, който не е казвал репликата „ То единствено се счупи “или „ То по този начин си беше “. Момичетата в пуберитета бързо се научават да си смъкват шапката, когато завият зад ъгъла, да си скътаят секси потниче в раницата, да си скрият цигарите и гримовете – тези дребни неистини са част от това да си „ готина “ в онази възраст, в която порастването е обвързвано с нарушаването на табутата.
Но това, което ни основава максимален проблем, когато пораснем и стартираме да управляваме личния си живот, са лъжите, с които привикваме в името на това да си „ естествен “. Имах една детска компания по линия на фамилните другарства – хората, с които ходите дружно на море и планина.
Вече бяхме огромни, може би 13-14 годишни, затворихме се в една хотелска стая и викахме духове. По оня античен метод – писмеността изписана в кръг, ключ на връвчица, който го играе махало и по този начин. Родителите почнали да ни търсят, стаята заключена, ключът не е на рецепцията. Появихме се по някое време, леко превъзбудени от общата ни загадка и естествено, подложиха ни на пресечен разпит къде сме били и какво сме правили.
„ Играхме си в стаята “ някак не беше отговор, тъй като огромни деца на какво толкоз да си играят, добре заключени в стая? Или на бутилка, т.е. на целувки, с който ти се падне. Или са пушили. Нормалните отговори бяха тези. Толкова не искахме да кажем истината, че предпочетохме да кажем, че сме пушили. Родителите с облекчение възпламениха по цигара.
Thinkstock
Обясниха ни какъв брой е неприятно да се пуши и даже го играха пичове – споделиха, че избират те да ни дадат да опитаме алкохола и цигарите вместо да злоупотребим от неначетеност по въпроса зад тила им. Едва ли щяха да ни предложат същото, в случай че бяхме играли на целувките с бутилка, само че фактът е, че ни се размина елементарно. Покрихме норматива за „ нормалност “. Повечето от присъстващите татковци бяха физици и очевидно всички бяхме добре тренирани, че всичко паранормално е извънредно ненормално.
Майките несъмнено щяха да се уплашат по друга причина – примерно да не вземат духовете дето сме разбудили да ги будят през нощта. Но надали щяха да го кажат на мъжете си. Вместо това щяха да се присмеят и да ни кажат: „ Друга нелепост не можахте ли да измислите? Кого лъжете? “. И да потънат в мисли кой кого е целувал, тъй като щяха да са уверени, че сме играли на бутилка.
Ей по този начин, незабелязано се научаваме да подменяме истината. Не тъй като ни се лъже. Дори в един миг не става въпрос и за това, че някой ще ни се кара или подиграва. А с цел да не се обясняваме ненужно, когато вършим нещо щуро или нещо, за което знаем, че е неясно в света на другия. Все едно да кажеш на футболен ентусиаст, че си се прибрала толкоз късно, тъй като с едни другари сте си говорили пет часа за Ларс декор Триер. Да, бе, да! Нека си е истина, няма да се върже. По-добре е да кажеш, че сте били с девойките на бар.
И по този начин, до момента в който животът самичък не стартира да ни слага в обстановки, в които да стартираме да си задаваме въпроса „ Кой съм аз и по какъв начин в действителност желая да изживея този живот? “.
В този ред на мисли, любовта и секса са доста хубаво нещо. По собствен метод умеят да осветяват вътрешната същина и знаете по какъв начин е... светлината хвърля сенки. Започваме да виждаме лъжите. Не лъжите на другия. А тези неистини, които са покълнали у нас и са се трансформирали в убеждения. Онези неистини, които са изглеждали доста добра концепция по един естествен метод, само че в процеса на преживяването им не се усещаме добре. Нещо липсва. Сърцето не се отваря, половото предпочитание постоянно си дава отмора или бързо заспива. Уж всичко е наред, само че нещо не е наред.
Weheartit
Когато това положение стартира да става стабилно, идва часът на персоналната, вътрешна истина. Тя не постоянно се дефинира елементарно. Защото, направиш ли го един път, светът, в който си приел да съществуваш, може тотално да се разпадне, като къща от карти. Затова и я стискаме в себе си. С едно „ Окей, може да е измамлив, само че това е моят свят, аз го избрах “. Мисля си, че това е почти „ историята на болестта “ на всички нас. Както споделя един другар: „ Никой не ме схваща по този начин, както самичък не се разбирам “.
Объркването е положително начало – начало на процеса на себеоткриване. В такива кръстопътни моменти, нормално се появяват и непредвидени хора, на които внезапно започваш да приказваш. Не тези от нормалното обграждане. Нужен е някой непряк – който няма преднамереност или авансово построена визия за нас. Пред такива непредвидени хора сме в положение да се разприказваме, да изтласкаме от ден на ден и повече, до момента в който внезапно се видиш – ти, със своята истина за себе си. Може би не „ цялата “, само че онази част, която ти е нужна, с цел да извървиш пътя, който към този момент си уверен, че е твоята истина.
Weheartit
Направиш ли го един път, към този момент е елементарно да го заявиш и на всички, които към този момент те познават. С думи и каузи. Навикът на лъжата за нормалността губи своя инстикт, тъй като към този момент не е част от теб. И едвам тогава, напълно естествено, по резонанс, привличаш в живота си хора, които не се самозалъгват за своята „ нормалност “. А това е едно напълно друго партньорство от всичко, в което моето потомство (родените през 60-те и 70-те) сме възпитани.
И доста се веселя, че виждам смяната, отводът да живеят в неистина за своята същина да се случва действително като взаимоотношения в поколението на така наречен „ милениуми “ (тези, които в този момент са на възраст сред 18 и 35 години). Може би ви наподобяват отчуждени, поради прекомерното им пристрастяване към технологиите, само че дано да не ги съдим по това, какво е „ обикновено “ за нас. Технологиите им дават знанието, че може би ние също живеем във „ виртуална действителност “, в която неверното или лъжовно придвижване автоматизирано дава „ неточност в системата “. Дори и да не е по този начин, в случай че за тях е правилно, то има логичност в интимния си свят да слагат като базов пиедестал „ честната игра “. И колкото и да е необичайно, те го могат и го вършат.
Weheartit
И най-много е нужно непрекъснато да се самовъзпитаваш в това да отстраняваш плевелите, попаднали в полето на персоналното израстване, довеяни от най-различни ветрове – фамилията от детството, приказките, средата, която одобряваме за „ общество “, учебното заведение, работата, книгите, песните, филмите , даже и терапевтите, чиято професионална фикс идея е постоянно да ни изровят някоя и друга контузия. То това е елементарно – човешкото ни битие си е изтъкано от парадокси по изискване. Точно за това, до момента в който не си дадем труда да се самонаблюдаваме с деликатност и схващане, ще си се лъжем непрекъснато, каквито и правила да размахваме като пролетарски девиз.
Edna предлага Пребори бръчките и изтощената кожа с NIVEA Q10plusC! Казвам всичко това, тъй като не ми харесва да осъждаме лъжата толкоз строго, в случай, че малко или доста, тя е част от същността ни. От цялата заблуда, в която съществуваме. Хората на изкуството нормално са толерантни към някои форми на лъжата и то освен тъй като „ въображението “ е главната храна на изкуството, а тъй като тя им е нужна за контрастност – с цел да видят истината, да усетят хубостта. Както е споделила американската хореографка Марта Греъм: „ Има една Навахо ария, която постоянно помня: „ Красиви неистини зад мен, красиви неистини отдясно, красиви неистини отляво. Аз вървя в хубостта. Аз съм красива “.
Thinkstock азбира се, когато развива описа си, тя добавя, че „ придвижването в никакъв случай не лъже. То е барометър, показващ положението на душата “. Затова и заниманията с изкуство са доста значими за нашето битие – то оказва помощ да забележим лъжите и да създадем пътека за истината посредством самия креативен развой. Учи те да прилагаш този метод и в живота си. Да бъдеш бдителен към езика на жестовете, които в никакъв случай не лъжат. Но дано за малко да оставим изкуството настрани.
Да обърнем взор към процеса на личното ни порастване. Да се лъжем красиво е един от първите привички, които са ни основани още в най-ранно детство. Дори нямам поради безбройните обстановки, в които децата лъжат от боязън, че ще им се скарат или ще ги набият – тъй като са създали някоя беля, не са заспали незабавно след „ Сънчо “, тъй като са счупили играчка. Едва ли има някой от нас, който не е казвал репликата „ То единствено се счупи “или „ То по този начин си беше “. Момичетата в пуберитета бързо се научават да си смъкват шапката, когато завият зад ъгъла, да си скътаят секси потниче в раницата, да си скрият цигарите и гримовете – тези дребни неистини са част от това да си „ готина “ в онази възраст, в която порастването е обвързвано с нарушаването на табутата.
Но това, което ни основава максимален проблем, когато пораснем и стартираме да управляваме личния си живот, са лъжите, с които привикваме в името на това да си „ естествен “. Имах една детска компания по линия на фамилните другарства – хората, с които ходите дружно на море и планина.
Вече бяхме огромни, може би 13-14 годишни, затворихме се в една хотелска стая и викахме духове. По оня античен метод – писмеността изписана в кръг, ключ на връвчица, който го играе махало и по този начин. Родителите почнали да ни търсят, стаята заключена, ключът не е на рецепцията. Появихме се по някое време, леко превъзбудени от общата ни загадка и естествено, подложиха ни на пресечен разпит къде сме били и какво сме правили.
„ Играхме си в стаята “ някак не беше отговор, тъй като огромни деца на какво толкоз да си играят, добре заключени в стая? Или на бутилка, т.е. на целувки, с който ти се падне. Или са пушили. Нормалните отговори бяха тези. Толкова не искахме да кажем истината, че предпочетохме да кажем, че сме пушили. Родителите с облекчение възпламениха по цигара.
Thinkstock Обясниха ни какъв брой е неприятно да се пуши и даже го играха пичове – споделиха, че избират те да ни дадат да опитаме алкохола и цигарите вместо да злоупотребим от неначетеност по въпроса зад тила им. Едва ли щяха да ни предложат същото, в случай че бяхме играли на целувките с бутилка, само че фактът е, че ни се размина елементарно. Покрихме норматива за „ нормалност “. Повечето от присъстващите татковци бяха физици и очевидно всички бяхме добре тренирани, че всичко паранормално е извънредно ненормално.
Майките несъмнено щяха да се уплашат по друга причина – примерно да не вземат духовете дето сме разбудили да ги будят през нощта. Но надали щяха да го кажат на мъжете си. Вместо това щяха да се присмеят и да ни кажат: „ Друга нелепост не можахте ли да измислите? Кого лъжете? “. И да потънат в мисли кой кого е целувал, тъй като щяха да са уверени, че сме играли на бутилка.
Ей по този начин, незабелязано се научаваме да подменяме истината. Не тъй като ни се лъже. Дори в един миг не става въпрос и за това, че някой ще ни се кара или подиграва. А с цел да не се обясняваме ненужно, когато вършим нещо щуро или нещо, за което знаем, че е неясно в света на другия. Все едно да кажеш на футболен ентусиаст, че си се прибрала толкоз късно, тъй като с едни другари сте си говорили пет часа за Ларс декор Триер. Да, бе, да! Нека си е истина, няма да се върже. По-добре е да кажеш, че сте били с девойките на бар.
И по този начин, до момента в който животът самичък не стартира да ни слага в обстановки, в които да стартираме да си задаваме въпроса „ Кой съм аз и по какъв начин в действителност желая да изживея този живот? “.
В този ред на мисли, любовта и секса са доста хубаво нещо. По собствен метод умеят да осветяват вътрешната същина и знаете по какъв начин е... светлината хвърля сенки. Започваме да виждаме лъжите. Не лъжите на другия. А тези неистини, които са покълнали у нас и са се трансформирали в убеждения. Онези неистини, които са изглеждали доста добра концепция по един естествен метод, само че в процеса на преживяването им не се усещаме добре. Нещо липсва. Сърцето не се отваря, половото предпочитание постоянно си дава отмора или бързо заспива. Уж всичко е наред, само че нещо не е наред.
Weheartit Когато това положение стартира да става стабилно, идва часът на персоналната, вътрешна истина. Тя не постоянно се дефинира елементарно. Защото, направиш ли го един път, светът, в който си приел да съществуваш, може тотално да се разпадне, като къща от карти. Затова и я стискаме в себе си. С едно „ Окей, може да е измамлив, само че това е моят свят, аз го избрах “. Мисля си, че това е почти „ историята на болестта “ на всички нас. Както споделя един другар: „ Никой не ме схваща по този начин, както самичък не се разбирам “.
Объркването е положително начало – начало на процеса на себеоткриване. В такива кръстопътни моменти, нормално се появяват и непредвидени хора, на които внезапно започваш да приказваш. Не тези от нормалното обграждане. Нужен е някой непряк – който няма преднамереност или авансово построена визия за нас. Пред такива непредвидени хора сме в положение да се разприказваме, да изтласкаме от ден на ден и повече, до момента в който внезапно се видиш – ти, със своята истина за себе си. Може би не „ цялата “, само че онази част, която ти е нужна, с цел да извървиш пътя, който към този момент си уверен, че е твоята истина.
Weheartit Направиш ли го един път, към този момент е елементарно да го заявиш и на всички, които към този момент те познават. С думи и каузи. Навикът на лъжата за нормалността губи своя инстикт, тъй като към този момент не е част от теб. И едвам тогава, напълно естествено, по резонанс, привличаш в живота си хора, които не се самозалъгват за своята „ нормалност “. А това е едно напълно друго партньорство от всичко, в което моето потомство (родените през 60-те и 70-те) сме възпитани.
И доста се веселя, че виждам смяната, отводът да живеят в неистина за своята същина да се случва действително като взаимоотношения в поколението на така наречен „ милениуми “ (тези, които в този момент са на възраст сред 18 и 35 години). Може би ви наподобяват отчуждени, поради прекомерното им пристрастяване към технологиите, само че дано да не ги съдим по това, какво е „ обикновено “ за нас. Технологиите им дават знанието, че може би ние също живеем във „ виртуална действителност “, в която неверното или лъжовно придвижване автоматизирано дава „ неточност в системата “. Дори и да не е по този начин, в случай че за тях е правилно, то има логичност в интимния си свят да слагат като базов пиедестал „ честната игра “. И колкото и да е необичайно, те го могат и го вършат.
Weheartit Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ