Българските кривици нямат нужда от чужди назидатели
Карл Детроа, немец, родом от Магдебург. По-известен като Мехмед Али паша – главнокомандващ на османските сили на Балканите, пълководец на Източнодунавската войска, а след това и на Орханийската войска, разрушена от военачалник Гурко при Правец. Аугустус Чарлз Хобърт-Хемпдън, британски благородник от Лестършир – командващ османския флот в Черно море, в който служат и повече от 500 англичани – моряци и офицери. Полковник Кемпбел Куксън, англичанин. По-известен като Бекир паша – управлява последната безуспешна офанзива на турците при Шипка през август 1877 година Лейтенант Уйлям Херберт, англичанин – взводен пълководец при Осман паша във Видин и в Плевен. Шатинер, французин – прочут като Рашид бей, шеф на интендантството на османската войска. И десетки други германци, французи, белгийци, англичани са високопоставени военни във висшето командване на армията на Османската империя. Част от тази войска е и Полският легион, формиран от полски имигранти. Техният пълководец – полякът Йозеф Ягвин, умира край Шумен, воювайки за султана.
Дават ли съображение тези исторически обстоятелства да насочваме укори към народите на днешните наши съдружници от НАТО и Европейски Съюз – Англия, Франция, Германия, Полша? Да ги упрекваме, че са воювали против българската независимост? Естествено, че не! Защото етническият състав на една имперска войска може да е всевъзможен, само че историческата и държавно-политическа отговорност се носи само от суверенния индивид, който взема политическо решение да води война. Това е страната, в тази ситуация Османската империя. С нея се бием за свободата си, а не с германци, англичани и прочие, които водят война в нейните имперски редици. Чуват се даже и отзиви, че не можело да благодарим на днешна Русия, тъй като тя не била приемник на Руската империя.
Меродавната просвета, както и практиката на интернационалните връзки, са решили позитивно този въпрос. Без да навлизаме в елементи – линията на правоприемство е приета и посредством редица двустранни контракти с Германия, Франция и други страни, които уреждат висящи от имперските времена съветски задължения и други връзки. Последно, това правоприемство беше прието със съглашението „ Черномирдин-Жоспен “ от 1996 година, с което Русия заплати „ царските задължения “ на френски кредитори.
Казвам всичко това, с цел да подчертая какъв брой несъстоятелно от становище на историческата истина е да се слага знак за тъждество сред ролята и мястото на Русия и участвалите в нейната имперска войска етнически финландци, поляци, литовци, украинци, якути, осетинци, че дори хрониките описват и за един японец. Всяка капка кръв, пролята за свободата на България, без значение от етнос и вяра, заслужава благодарност. Но това не подменя историческия факт, че Русия и съветският народ, а не други страни и нации, стартират, водят и увенчават с надвит край Освободителната война. От държавно-политическо становище субектът на тази война е Руската империя. Нейно е суверенното политическо решение, опряно на интензивно публично мнение измежду съветския народ и в съветската православна черква в поддръжка на тази освободителна задача. Няма такива суверенни решения нито на Полша, нито на Финландия, Литва или Украйна. Нито пък има сходно въодушевление измежду народите им по това време. Безспорният исторически факт е, че по това време рекрутираните етнически поляци и литовци в съветската войска са жители на Руската империя, а не на полската или литовската страна. Те са там като лоялно към съветската императорска корона население, което извършва съветската държавна политика, а не като изразители на суверенна воля на полския и литовския народ. Варшавското херцогство по силата на решенията на Виенския конгрес от 1815 година е предадено под суверенитета на Руската империя като самостоятелно Полско царство в лична уния с съветския император, който става и „ цар на Полша “. Но след полските въстания от 30-те и 60-те години на XIX век, автономията е изцяло отнета, стартира „ русификация “, отстранени са всички полски институции и всевъзможни знаци на самостоятелна полска държавност, в това число герба. Полското население е интегрирано изцяло в административно и политическо отношение към Руската империя, а територията е наречена Привислински край. Лейбгвардейският полк на императора, открит във Варшава, е съветско военно поделение под съветско командване. В неговия персонален състав са влизали и доста поляци и литовци, само че те са служели на съветската страна, а не на полския и литовския народ. Дори и финландците, които се бият безстрашно за нашата независимост в руско-турската война, са част от съветската имперска войска и извършват решенията на съветския император, който е бил и „ популярен княз на Финландия “, а не са самостойна военна единица, която извършва решение на самостоятелните управляващи в намиращата се под суверенитета на Русия тогавашна Финландия. Споменаването на украинския народ пък буди единствено неразбиране, тъй като по това време нито е имало обособена украинска националност, нито първи проблясъци на украинска държавност.
Не бива да бъдат смесвани паметта и почитта, които изискуем към хората от разнообразни народности, воювали против Османската империя под съветско командване и в осъществяване на съветската държавна политика, с някакъв независим принос на народите или страните, към които те принадлежат. Така, както благодарим на Съединени американски щати за поддръжката и участието в НАТО, само че не слагаме на равна нога с тази признателност и присъдружните на Съединени американски щати нации и територии на Американска Самоа, остров Гуам или Северните Мариански острови. Защото те имат своята етническа еднаквост, само че във външната политика служат на американската страна без да са носители на независим суверенитет.
Всичко това следва да се има поради при оценка на появилата се от няколко години протоколна словосъчетание към 3 март, най-отчетливо използвана от някогашния президент Плевнелиев. Русия и руснаците се загатват безусловно наедно с народите на Полша, Литва, Украйна, Финландия. Този опит да бъде размита историческата истина в името на някаква днешна, освен това имагинерна, политическа обстановка, няма нищо общо с историческата истина. Срещу Османската империя води война страната Русия с поддръжката на преобладаващия в империята съветски народ, а не народите на Полша, Финландия, Литва и Украйна, които са в нейния състав и нямат самостойна позиция. Освен Русия, като обособена страна води война и преди малко обявилата независимостта си Румъния, взела свое суверенно политическо решение, само че забележете – по искане на съветския император.
Подобно размиване на историята е с прозирната цел да се принизи ролята на Русия. За страдание обаче, от него България не получава никакви политически или морални дивиденти, а единствено прави политиците ни, които сричат сходни новоизлюпени пропагандни клишета, да наподобяват провинциално. Защото нито на Запад, нито на Изток, се отнасят с почитание към тези, които нямат силата и достолепието да приказват и за светлите, и за тъмните страници от своята история въз основата на действителните обстоятелства от предишното, а не съгласно днешната политическа обстановка.
Прочее, отношението към Русия във връзка Освобождението не е единственият подобен образец у нас. Още по-жалка е формалната държавна позиция, съгласно която българските управляващи нямат никаква отговорност за депортацията на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пиротско. И след това се учудваме за какво по света, в Съединени американски щати и Израел, няма толкоз еднопосочно отношение към България от времето на Втората международна война, без значение от подвига със спасението на евреите от старите български лимити.
На този декор прозвуча огорчението на съветския патриарх Кирил. По принцип той е прав от становище на историческите обстоятелства, за които приказваме. Но незабавно би трябвало дебело да се подчертае, че мотивът и тонът на неговото изказване са неприемливи. Може би съветският патриарх е декларирал това пред господин Радев, не за друго, а тъй като е желал да сложи този въпрос на най-високото държавно равнище – пред президента, който по конституция съставлява страната ни в интернационалните връзки. И все пак, би трябвало да е ясно, че нашите български кривици, полемики и крамоли, са само български въпрос. И нямат потребност от непознати назидатели, даже когато те са прави. Не с този звук и не по този метод. Трябва да държим на това, без значение дали става дума за Москва, Вашингтон, Брюксел или Пекин, в случай че имаме национално и държавно достолепие.
Дават ли съображение тези исторически обстоятелства да насочваме укори към народите на днешните наши съдружници от НАТО и Европейски Съюз – Англия, Франция, Германия, Полша? Да ги упрекваме, че са воювали против българската независимост? Естествено, че не! Защото етническият състав на една имперска войска може да е всевъзможен, само че историческата и държавно-политическа отговорност се носи само от суверенния индивид, който взема политическо решение да води война. Това е страната, в тази ситуация Османската империя. С нея се бием за свободата си, а не с германци, англичани и прочие, които водят война в нейните имперски редици. Чуват се даже и отзиви, че не можело да благодарим на днешна Русия, тъй като тя не била приемник на Руската империя.
Меродавната просвета, както и практиката на интернационалните връзки, са решили позитивно този въпрос. Без да навлизаме в елементи – линията на правоприемство е приета и посредством редица двустранни контракти с Германия, Франция и други страни, които уреждат висящи от имперските времена съветски задължения и други връзки. Последно, това правоприемство беше прието със съглашението „ Черномирдин-Жоспен “ от 1996 година, с което Русия заплати „ царските задължения “ на френски кредитори.
Казвам всичко това, с цел да подчертая какъв брой несъстоятелно от становище на историческата истина е да се слага знак за тъждество сред ролята и мястото на Русия и участвалите в нейната имперска войска етнически финландци, поляци, литовци, украинци, якути, осетинци, че дори хрониките описват и за един японец. Всяка капка кръв, пролята за свободата на България, без значение от етнос и вяра, заслужава благодарност. Но това не подменя историческия факт, че Русия и съветският народ, а не други страни и нации, стартират, водят и увенчават с надвит край Освободителната война. От държавно-политическо становище субектът на тази война е Руската империя. Нейно е суверенното политическо решение, опряно на интензивно публично мнение измежду съветския народ и в съветската православна черква в поддръжка на тази освободителна задача. Няма такива суверенни решения нито на Полша, нито на Финландия, Литва или Украйна. Нито пък има сходно въодушевление измежду народите им по това време. Безспорният исторически факт е, че по това време рекрутираните етнически поляци и литовци в съветската войска са жители на Руската империя, а не на полската или литовската страна. Те са там като лоялно към съветската императорска корона население, което извършва съветската държавна политика, а не като изразители на суверенна воля на полския и литовския народ. Варшавското херцогство по силата на решенията на Виенския конгрес от 1815 година е предадено под суверенитета на Руската империя като самостоятелно Полско царство в лична уния с съветския император, който става и „ цар на Полша “. Но след полските въстания от 30-те и 60-те години на XIX век, автономията е изцяло отнета, стартира „ русификация “, отстранени са всички полски институции и всевъзможни знаци на самостоятелна полска държавност, в това число герба. Полското население е интегрирано изцяло в административно и политическо отношение към Руската империя, а територията е наречена Привислински край. Лейбгвардейският полк на императора, открит във Варшава, е съветско военно поделение под съветско командване. В неговия персонален състав са влизали и доста поляци и литовци, само че те са служели на съветската страна, а не на полския и литовския народ. Дори и финландците, които се бият безстрашно за нашата независимост в руско-турската война, са част от съветската имперска войска и извършват решенията на съветския император, който е бил и „ популярен княз на Финландия “, а не са самостойна военна единица, която извършва решение на самостоятелните управляващи в намиращата се под суверенитета на Русия тогавашна Финландия. Споменаването на украинския народ пък буди единствено неразбиране, тъй като по това време нито е имало обособена украинска националност, нито първи проблясъци на украинска държавност.
Не бива да бъдат смесвани паметта и почитта, които изискуем към хората от разнообразни народности, воювали против Османската империя под съветско командване и в осъществяване на съветската държавна политика, с някакъв независим принос на народите или страните, към които те принадлежат. Така, както благодарим на Съединени американски щати за поддръжката и участието в НАТО, само че не слагаме на равна нога с тази признателност и присъдружните на Съединени американски щати нации и територии на Американска Самоа, остров Гуам или Северните Мариански острови. Защото те имат своята етническа еднаквост, само че във външната политика служат на американската страна без да са носители на независим суверенитет.
Всичко това следва да се има поради при оценка на появилата се от няколко години протоколна словосъчетание към 3 март, най-отчетливо използвана от някогашния президент Плевнелиев. Русия и руснаците се загатват безусловно наедно с народите на Полша, Литва, Украйна, Финландия. Този опит да бъде размита историческата истина в името на някаква днешна, освен това имагинерна, политическа обстановка, няма нищо общо с историческата истина. Срещу Османската империя води война страната Русия с поддръжката на преобладаващия в империята съветски народ, а не народите на Полша, Финландия, Литва и Украйна, които са в нейния състав и нямат самостойна позиция. Освен Русия, като обособена страна води война и преди малко обявилата независимостта си Румъния, взела свое суверенно политическо решение, само че забележете – по искане на съветския император.
Подобно размиване на историята е с прозирната цел да се принизи ролята на Русия. За страдание обаче, от него България не получава никакви политически или морални дивиденти, а единствено прави политиците ни, които сричат сходни новоизлюпени пропагандни клишета, да наподобяват провинциално. Защото нито на Запад, нито на Изток, се отнасят с почитание към тези, които нямат силата и достолепието да приказват и за светлите, и за тъмните страници от своята история въз основата на действителните обстоятелства от предишното, а не съгласно днешната политическа обстановка.
Прочее, отношението към Русия във връзка Освобождението не е единственият подобен образец у нас. Още по-жалка е формалната държавна позиция, съгласно която българските управляващи нямат никаква отговорност за депортацията на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пиротско. И след това се учудваме за какво по света, в Съединени американски щати и Израел, няма толкоз еднопосочно отношение към България от времето на Втората международна война, без значение от подвига със спасението на евреите от старите български лимити.
На този декор прозвуча огорчението на съветския патриарх Кирил. По принцип той е прав от становище на историческите обстоятелства, за които приказваме. Но незабавно би трябвало дебело да се подчертае, че мотивът и тонът на неговото изказване са неприемливи. Може би съветският патриарх е декларирал това пред господин Радев, не за друго, а тъй като е желал да сложи този въпрос на най-високото държавно равнище – пред президента, който по конституция съставлява страната ни в интернационалните връзки. И все пак, би трябвало да е ясно, че нашите български кривици, полемики и крамоли, са само български въпрос. И нямат потребност от непознати назидатели, даже когато те са прави. Не с този звук и не по този метод. Трябва да държим на това, без значение дали става дума за Москва, Вашингтон, Брюксел или Пекин, в случай че имаме национално и държавно достолепие.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ