Шумен издигна паметник на героя, избрал смъртта пред позора да предаде оръжието си на съветските окупатори
Капитан I сан о.р. Васил Данов,
Член на УС на Атлантическия съвет на България
По самодейност на началника на Военното окръжие в Шумен подполковник Георги Георгиев и с поддръжката на кмета на Община Шумен Любомир Христов в центъра на огромния гарнизонен град ще бъде издигната паметна плоча-барелеф, отдадена на подвига на подпоручик Петър Петров-Пиер.
До излизането на книгата „ Подпоручик Петър Петров “ за него се знае прекомерно малко. Умишлено и преднамерено името му е премълчавано и покривано с пепелта на давност.
На 9 септември 1944 година руските окупационни войски пристъпват към разоръжаване на Българската войска, която по заповед на държавното управление на Отечествен фронт не оказва опозиция при нахлуването на Червената войска в страната ни. Предателската Българска комунистическа партия и съучастниците й от Отечествен фронт приканват войската и популацията да посрещнат като освободители сталинските мародери.
В 18.30 ч. дежурният офицер по ескадрон в 10-и конен полк подпоручик Петър Петров-Пиер отхвърля да съобщи револвера си на руските окупатори и с думите " Български офицер не предава оръжието си! "
Застрелва се пред смаяните руснаци
Потресени, руските командири рапортуват на старшите началници. Вестта за гордата всеотдайност на младия българин стига до заместник-върховния главкономандващ на Червената войска маршал Жуков, който разпорежда да бъде прекъснато отнемането на персоналното оръжие от българските офицери.
Саможертвата на младия българин не е акт на обезсърчение или ход на самовлюбен маниак. Син на опълченец, ученик на Военното учебно заведение и треньор по конна езда, подпоручикът знае и предусеща какви жестоки дни идват за страната ни. Преди години достойният шуменец е напуснал военното учебно заведение след спор с помощник-началника, остарелия превратаджия подполковник Дамян Велчев. И навръх 9 септември дежурният по ескадрон подпоручик узнава от радиото, че новият министър на войната се споделя Дамян Велчев.
След раздялата с Военното учебно заведение 20-годишният Петър Петров приключва фамозното Кралско висше учебно заведение за телесно образование в Будапеща и след завръщането си в България става учител по гимнастика в Шуменския училищен институт.
Подпоручикът е ужасяващ от
наглото навлизане на руските войски
в рамките на невоюваща България, от подлото поведение на руските офицери, които предната вечер уреждат прием с българските си сътрудници, пият до пристъп, а на идващия ден идват при тях със заповед да предадат дори персоналното си оръжие.
Хорската мълва и отчети по военна линия към този момент са популяризирали вестта за незаконни действия на руските „ освободители “, за убийства и грабежи, за изнасилени дами и девойки. Като в Полша, Унгария, Чехия, Румъния. Като в този момент в Украйна. Като на всички места.
В главата на офицера се блъскат тревожни мемоари и още по-тревожни интуиции за ориста на Отечеството. Същите тези „ освободители “, техни татковци и по-големи братя през 1916 година още веднъж са в Източна България. Сеят гибел и опустошения в китна Добруджа, избиват пленени български бойци, канят се да затрият Царство България, тъй като било „ предало славянската концепция “ с успехите си против разбойническа Сърбия.
Синът на опълченеца не желае да се прави на славянин. Не му е нужна „ безконечна дружба “ с безконечните окупатори и мародери. Решението му назрява бързо, само че е предопределено от целия му разтревожен, богат и пълностоен 34-годишен витален път. Осиротяват брачната половинка Мария и 5-годишната им щерка.
Когато създателят на книгата Борис Войнов потегля да търси съвсем заличените следи от живота и делото на подпоручик Петров, излизат голям брой обстоятелства и имена за не толкоз благосклонното отношение на българските офицери към руските „ братушки “. Свидетели и документи описват за отхвърли на командири и щабове да сложат оръжие, за доблестните воини от 5-и артилерийски дивизион, които обръщат оръдията против портала и отхвърлят да предадат оръжието си на руските окупатори. По-късно командирът им е изправен пред така наречен национален съд и наказан на гибел за
„ груби фашистки прояви “
Вечерта на 9 септември командирът на 4-а пехотна преславска дивизия приканва господа офицерите да почетат с едноминутно безмълвие паметта на подпоручик Петър Добрев Петров, запазил достойнството си на български офицер. Покрусените сътрудници събират парична помощ за вдовицата на героя.
След гибелта на Петров-Пиер 85-годишният му татко е сломен. Старият преподавател и опълченец умира на 8 януари 1945 година
На погребението на подпоручика се стича половината град. Повечето шуменци го помнят като млад и гиздав мъж, взел участие в Балканските игри в Атина през 1934 година При заминаването си шуменските спортисти минават в церемониален марш през центъра на града. Петър Петров-Пиер носи знамето на делегацията.
Когато през 2013 година излезе книгата „ Подпоручик Петър Петров “, Съюзът на офицерите от запаса „ Атлантик ” и Съюзът на военните на Н. В. учебни заведения, ШЗО и родолюбивото войнство и поданство предложиха в родния му град да бъде повдигнат монумент, отдаден на подпоручик Петър Петров. Изпратени бяха писма и апели до държавни институции и неправителствени организации, състояха се срещи и диалози, бе оповестена подписка за събиране на средства.
Учтиви бюрократи от Министерството на защитата направиха и невъзможното положителната концепция да потъне в забвение.
Ръководството на Атлантическия съвет на България изпрати благодарствени писма до кмета на Община Шумен и до началника на Военното окръжие с признателност за възкресената самодейност, като предложи помощ и поддръжка за реализиране на замисъла.
Член на УС на Атлантическия съвет на България
По самодейност на началника на Военното окръжие в Шумен подполковник Георги Георгиев и с поддръжката на кмета на Община Шумен Любомир Христов в центъра на огромния гарнизонен град ще бъде издигната паметна плоча-барелеф, отдадена на подвига на подпоручик Петър Петров-Пиер.
До излизането на книгата „ Подпоручик Петър Петров “ за него се знае прекомерно малко. Умишлено и преднамерено името му е премълчавано и покривано с пепелта на давност.
На 9 септември 1944 година руските окупационни войски пристъпват към разоръжаване на Българската войска, която по заповед на държавното управление на Отечествен фронт не оказва опозиция при нахлуването на Червената войска в страната ни. Предателската Българска комунистическа партия и съучастниците й от Отечествен фронт приканват войската и популацията да посрещнат като освободители сталинските мародери.
В 18.30 ч. дежурният офицер по ескадрон в 10-и конен полк подпоручик Петър Петров-Пиер отхвърля да съобщи револвера си на руските окупатори и с думите " Български офицер не предава оръжието си! "
Застрелва се пред смаяните руснаци
Потресени, руските командири рапортуват на старшите началници. Вестта за гордата всеотдайност на младия българин стига до заместник-върховния главкономандващ на Червената войска маршал Жуков, който разпорежда да бъде прекъснато отнемането на персоналното оръжие от българските офицери.
Саможертвата на младия българин не е акт на обезсърчение или ход на самовлюбен маниак. Син на опълченец, ученик на Военното учебно заведение и треньор по конна езда, подпоручикът знае и предусеща какви жестоки дни идват за страната ни. Преди години достойният шуменец е напуснал военното учебно заведение след спор с помощник-началника, остарелия превратаджия подполковник Дамян Велчев. И навръх 9 септември дежурният по ескадрон подпоручик узнава от радиото, че новият министър на войната се споделя Дамян Велчев.
След раздялата с Военното учебно заведение 20-годишният Петър Петров приключва фамозното Кралско висше учебно заведение за телесно образование в Будапеща и след завръщането си в България става учител по гимнастика в Шуменския училищен институт.
Подпоручикът е ужасяващ от
наглото навлизане на руските войски
в рамките на невоюваща България, от подлото поведение на руските офицери, които предната вечер уреждат прием с българските си сътрудници, пият до пристъп, а на идващия ден идват при тях със заповед да предадат дори персоналното си оръжие.
Хорската мълва и отчети по военна линия към този момент са популяризирали вестта за незаконни действия на руските „ освободители “, за убийства и грабежи, за изнасилени дами и девойки. Като в Полша, Унгария, Чехия, Румъния. Като в този момент в Украйна. Като на всички места.
В главата на офицера се блъскат тревожни мемоари и още по-тревожни интуиции за ориста на Отечеството. Същите тези „ освободители “, техни татковци и по-големи братя през 1916 година още веднъж са в Източна България. Сеят гибел и опустошения в китна Добруджа, избиват пленени български бойци, канят се да затрият Царство България, тъй като било „ предало славянската концепция “ с успехите си против разбойническа Сърбия.
Синът на опълченеца не желае да се прави на славянин. Не му е нужна „ безконечна дружба “ с безконечните окупатори и мародери. Решението му назрява бързо, само че е предопределено от целия му разтревожен, богат и пълностоен 34-годишен витален път. Осиротяват брачната половинка Мария и 5-годишната им щерка.
Когато създателят на книгата Борис Войнов потегля да търси съвсем заличените следи от живота и делото на подпоручик Петров, излизат голям брой обстоятелства и имена за не толкоз благосклонното отношение на българските офицери към руските „ братушки “. Свидетели и документи описват за отхвърли на командири и щабове да сложат оръжие, за доблестните воини от 5-и артилерийски дивизион, които обръщат оръдията против портала и отхвърлят да предадат оръжието си на руските окупатори. По-късно командирът им е изправен пред така наречен национален съд и наказан на гибел за
„ груби фашистки прояви “
Вечерта на 9 септември командирът на 4-а пехотна преславска дивизия приканва господа офицерите да почетат с едноминутно безмълвие паметта на подпоручик Петър Добрев Петров, запазил достойнството си на български офицер. Покрусените сътрудници събират парична помощ за вдовицата на героя.
След гибелта на Петров-Пиер 85-годишният му татко е сломен. Старият преподавател и опълченец умира на 8 януари 1945 година
На погребението на подпоручика се стича половината град. Повечето шуменци го помнят като млад и гиздав мъж, взел участие в Балканските игри в Атина през 1934 година При заминаването си шуменските спортисти минават в церемониален марш през центъра на града. Петър Петров-Пиер носи знамето на делегацията.
Когато през 2013 година излезе книгата „ Подпоручик Петър Петров “, Съюзът на офицерите от запаса „ Атлантик ” и Съюзът на военните на Н. В. учебни заведения, ШЗО и родолюбивото войнство и поданство предложиха в родния му град да бъде повдигнат монумент, отдаден на подпоручик Петър Петров. Изпратени бяха писма и апели до държавни институции и неправителствени организации, състояха се срещи и диалози, бе оповестена подписка за събиране на средства.
Учтиви бюрократи от Министерството на защитата направиха и невъзможното положителната концепция да потъне в забвение.
Ръководството на Атлантическия съвет на България изпрати благодарствени писма до кмета на Община Шумен и до началника на Военното окръжие с признателност за възкресената самодейност, като предложи помощ и поддръжка за реализиране на замисъла.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ