Калин Терзийски: Дисциплина и насилие. Аз съм български писател. Живея трудно,

Калин Терзийски: Дисциплина и принуждение.

Аз съм български публицист. Живея мъчно, само че пък забавно. Кое му е забавното, ще питате вие. Вероятно нещо в лимбичната система и в корпус амигдалоидеум на моя мозък. Иначе вървя по улиците като всички, пазаря в хипер- и ултрамаркети в очакване да се появят и гига-, и терамаркети, самун с трици, здравословни типове Е-та и хидрогенирани мазнини от тибетски якове. Шегувам се – в нашите хипермаркети няма и троха хидрогенирана лой от тибетски якове – високоолеинова от великански морски видри. Не карам кола, защото… тъй като единствено това ми остава, та и останалата част от благата ми коса, която си имам от петдесет и пет години, да побелее. Возя се с градски превоз.

Возя се с градски превоз. Повтарям това изречение не просто тъй като обичам анафората като стилистична фигура, а с цел да стане ясно, че в действителност се возя с градски превоз. Кой възрастен мъж, освен това до някаква степен… хм, в този момент пригответе остри и ръбести камъни, с цел да ме замерите с тях, тъй като ще кажа нещо, което всеки благ, хипермнителен човек измежду вас ще одобри като брутално самохвалство… та ще кажа, че съм поуспял в попрището си човек, взел туйцък-онуйцък награди и попреведен (нали сме народ на литотите и на омаловажаванията, та и аз по този начин!) на дванайсетина чуждички езици, малко повечко от колосите и гигантските писателища великани и класици от зрелия социализъм… та кой възрастен, естествен, оправен и най-малко малко по-умен от охлюв мъж в наше време се вози с градски превоз?

Ще ви кажа – аз.

Не че съм естествен. Не че се считам и за по-умен от охлюв.
Просто концепцията да съм „ като всички “ ме отвращава. А когато „ като всички “ значи безобразно да замърсяваш околната среда, тъй като просто безусловно би трябвало да отидеш до прилежащия магазин с джипа си – тогава да съм „ като всички “ също по този начин ме и ужасява.

И аз настойчиво вървя пешком, заедно съм с километри и километри, само че от време на време ми се постанова да се кача и в градски превоз. Все отново да изминеш дистанцията от „ Банкя “ до „ Дианабад “, да речем, а аз постоянно го пропътувам, тъй като от „ Банкя “, където пребивавам, вървя при старите си заболели родители, които пък поживуркват в „ Дианабад “ – та все пак… това си е тестване. За дюстабан като мене, натежал (от доста разум изглежда) и попрегърбил се (от писането), това си е едно съществено тестване. И аз – щрак! – и на 42 – автобусчето, което се изпълва с радостната и жизнерадостна, умерена и умна олелия (вярвате ли ми, като го споделям?) на мургавите ни съграждани от гетото във „ Филиповци “; след това – метрото от „ Люлин “, и по-късно – 88 от Ракова болница (защо не употребявам евфемизми, но че говедо съм!), та право до дома на мама и тате.

А вие чували ли сте, че писателите са разсеяни?

Това, ще кажат някои, е, тъй като по този начин им изнася. Е, то пък има ли човек, който да е подобен, какъвто е, тъй като по този начин „ не му изнася “? Невидимата ръка на Адам Смит, нали по този начин, ерудирани мои сътрудници и другари – градивният нарцисизъм ни води и влачи по пътищата на живота и построява „ благосъстоянието на народите “. Аз мисля, че съм заплеснат, тъй като мисля за всякакви неща, само че не и за това, което е към мен.

И в този момент. Тарарарам.

Возене в градски превоз – едно. Сравнително рядко – две. Разсеяност – три. Мислене за всякакви тъпанарски, писателски, празни и незначителни работи, като да речем – Смисъла в живота (по Виктор Франкл), вместо да мисля за значими неща като…
… като неотложно, още при влизането в транспортно средство, още преди да се е зародил дори Животът във Вселената, за чийто шибан смисъл аз най-глупаво и наивно да мисля – на мига да чекирам своя превозен документ!

Мда. Аз не мисля за транспортните си документи, сещам се за тях, да речем, към този момент когато съм се натикал някак из дебрите в човекосмилателния тракт на рейса и съм поуспокоил пулса и мислите си… чак тогава, а и след няколкоминутно мислене за Смисъла в Живота – този път по Сартър (значи в тази ситуация – за безсмислието), аз се сещам, че нямам и помен от превозен документ – ни постоянен, ни неточен, ни даже спомен от аромата на превозен документ. И тогава се паникьосвам. И потеглям из от най-отзад – докъм най-отпред – воден от фантазията си да си осигуря собствен персонален превозен документ. Ай хев а дрийм. Като лекар Кинг.

Но ето през днешния ден – потеглям напред, воден от този дрийм, от тази фантазия, от това предпочитание, подбудено от съвестта ми. Да съм постоянен. А не неточен, какъвто ме считат и без друго всички (Щом съм публицист! В България!). Да си купя от шафиора (така се споделя, в случай че не сте осведомени за аргото на Свещения Ултрадемоничен Градски Транспорт. И ме пресреща фигура. Повехнала жена. На междинна възраст. С бадж (това, мислех преди, е просто ария на супергрупата „ Крийм “) и с уред за регулиране на транспортни документи. Но в очите й – стомана. „ Накъде, господине? “, пита ме тя и в гласа и – какво – исполин и волфрам! „ Ами аз…
Ами аз… “

Хъмкам, фъфля, свивам се. Казвам си за момент: Аз тежа деветдесет кг обработени мускули. Завършил съм медицина с отличие. Носител съм на Европейската премия за литература. Написал съм 31 книги. И съм… извънредно заплеснат – мисля за смисъла в живота. И се забавих, демон да го вземе, с една минута, преди да потегли към заветния водач, с цел да си взема билет.

Но дамата жестоко ме избута. „ Вие за мене сте неточен! – сподели тя. Аз изскимтях. – Сега ще си платите или ще викна полиция, ето крещя я. “
Аз споделих: „ Но… само че аз отивах… пуснете ме да си взема билет… моля… “.
Непреклонна! А се появи и нейната „ колежка “. Непреклонна и тя!
„ Ще ме биете ли? – попитах аз. Те се подсмихнаха. – Моля ви, пуснете ме да си взема билет и да не се разправяме… “

Както и да е. Цялата тая дребна, красива, унизителна, грозна и глупава сцена търпя десетина минути. Не си купих билет, само че и не платих санкция. Слязох си и не им обърнах повече внимание, а те се правеха, че викат полиция, която можеше и в действителност да пристигна, тъй като, когато има грабеж или кражба, не идва – та може би компенсира с идване за ловене на ненавреме купили си билетче…

И си споделих: Е, живьом веселее и лучше, както споделяше товарищ Сталин. Поне не получих инфаркт. И не ме биха. После се замислих дали животинството в връзките ни не се поражда някъде там – из дебрите на градския превоз. На заканите, грубостта, нетактичността, злобата и непростителността. В градския транспорт… и по другите места.

Автор: Калин Терзийски

Източчник: Филтър