Неизбежна ли е войната с Китай?
Какво се промени в връзките сред Съединени американски щати и Китай, което тласка двете страни по-близо до война?
Изглежда никой не знае. Читателите, които наблюдават от близко събитията в Китай, знаят, че връзките сред двете суперсили стават все по-обтегнати през последните няколко години. Но до момента в който Съединени американски щати възприемат по-враждебен метод към Китай, наподобява никой не знае за какво.
Имаше ли нещо съответно, което Китай направи, което разгневи Вашингтон, което докара до налагането на стопански наказания, софтуерни блокади и военни провокации в Тайванския проток?
Не, няма индикации, че Китай е направил нещо. Това, което се промени, беше методът на Вашингтон към Китай. И – както ще видите – методът на Вашингтон се промени доста бързо и доста трагично. Китай се трансформира от другар във зложелател съвсем за една нощ.
Ето за какво.
След разпадането на Съветския съюз през 1991 година Съединени американски щати поддържаха политика на ангажираност с Китай, която форсира развиването му и трансформира страната в главен мотор на световния напредък. През декември 2001 година Китай получи статут на „ най-облагодетелствана нация “ (НОН), който беше последван малко по-късно от влизането му в Световната комерсиална организация (СТО).
Тези развития разрешиха на Китай да получи достъп до западните пазари, което трансформира Китай в индустриална център за американски мултинационални компании като Nike, Apple и Dell.
Отварянето на Китай също провокира вълна от задгранични вложения, което подтиква растежа, като в същото време ускори финансовите активи и пазара на облигации. Накратко, политиката на Съединени американски щати постави основите на „ китайското знамение “, което приготви почвата за спор на великата мощ със Съединени американски щати.
Никоя друга страна в света не е по-отговорна за метеоритния напредък на Китай от Съединените щати. Сега обаче външнополитическият истаблишмънт реши, че не харесва личното си създание. Не харесва обстоятелството, че Китай се възползва от предоставените му благоприятни условия, с цел да се трансформира в равносилен съперник на Съединените щати.
Не харесва обстоятелството, че стопанската система на Китай пораства повече от два пъти по-бързо от американската и се чака да надмине Съединени американски щати в границите на десетилетието. Не харесва обстоятелството, че Китай построява съвременна инфраструктурна мрежа от 21-ви век, която стопански ще интегрира огромна част от Европа, Близкия изток, Африка и Азия в най-голямата зона за свободна търговия в света.
Не харесва обстоятелството, че експанзивната икономическа/политическа тактика на Китай неизбежно ще размени „ интернационалния ред, учреден на правила “ с водена от Китай система, в която ренминбито е международната аварийна валута, а финансовите пазари на Китай са най-големите и най-ликвидни в света.
Външнополитическият истаблишмънт на Америка не е удовлетворен от нито едно от тези развития, изключително откакто е значително виновен за всички тях.
Не ме разбирайте погрешно; китайците са интелигентни, съобразителни, изобретателни и работливи хора. А Китайската комунистическа партия изигра решаваща роля за изваждането на 800 милиона души от бедността, като в същото време насочи стопанската система на нацията към невиждан напредък и разцвет.
Но в случай че Китай не беше получил достъп до западните пазари и не беше влязал в СТО, през днешния ден нямаше да има китайско знамение и китайска суперсила. Тези благоприятни условия бяха резултат от необятно подкрепени политики, които бяха утвърдени съвсем универсално от външнополитическите елити на Съединени американски щати.
Така че, в случай че в този момент Вашингтон съжалява, че е подкрепил тези политики, той може да упреква единствено себе си. Ето още малко информация от специалиста по външна политика Джон Миършаймър:
" По време на Студената война и под политиката на президента Никсън, Съединени американски щати взеха решение да ангажират Китай и да образуват квазисъюз с Китай против Съветския съюз. Това имаше извънредно добър смисъл.
И Никсън беше прав, като оказа помощ на китайската стопанска система да пораства, тъй като колкото по-силен ставаше Китай, толкоз по-ефективен беше той като възпиращ сътрудник против Съветския съюз.
Въпреки това, откакто Студената война завърши през 1989 година и Съветският съюз се разпадна през 1991 година, Съединени американски щати към този момент не се нуждаеха от Китай, с цел да оказват помощ за сдържането на Съветския съюз. "
Това, което направихме неуместно, беше да следваме политика на ангажираност, която беше категорично предопределена да помогне на Китай да стане по-силен стопански.
Разбира се, защото Китай се разрасна стопански, той трансформира тази икономическа мощност във военна мощност, а Съединени американски щати, като разследване от тази глупава политика на ангажиране, помогнаха за основаването на равносилен съперник.
Заключението ми е, че политиката на Никсън-Кисинджър, от началото на 70-те до края на 80-те, имаше извънредно добър смисъл. Но по-късно ангажирането беше колосална стратегическа неточност...
Съединени американски щати освен чакаха Китай да стане по-силен - те преднамерено помагаха на Китай да стане по-силен. Той правеше това въз основа на догатката, че Китай ще се трансформира в народна власт с течение на времето и затова ще стане виновен участник в ръководения от Америка интернационален ред.
Разбира се, това не се случи. Китай не стана народна власт. И Китай в действителност се е заел да откри надмощие в Азия и да провокира Съединени американски щати по цялата планета. Сега имаме нова Студена война. ” Ангажиментът на Съединени американски щати с Китай е „ стратегическа неточност “: Миършаймър, Nikkei.
Въпреки че съм склонен с множеството от казаното от Миършаймър, изрично не съм склонен с концепцията, че американските водачи са били откровено загрижени за това Китай да стане народна власт. Нито пък демокрацията изяснява за какво политиката на Съединени американски щати се промени от взаимноизгоден ангажимент към открита неприязън.
Това, което Миършаймър пропуща да признае, е, че западните стопански системи се управляват от олигархия от елити, които не са съумели да навлязат доста във властовата конструкция на китайското държавно управление.
Това не е по този начин, тъй като китайското държавно управление е видимо „ комунистическо “, а тъй като китайските водачи са мощно националистически настроени и решени да запазят личната суверенна самостоятелност на Китай против настъплението на западните елити. С други думи, зараждащата борба с Китай е битка за власт сред глобалистката кабала на Световния стопански конгрес - СИФ, и китайските националисти.
Във всеки случай Китай не носи отговорност за обтегнатите връзки, които съществуват през днешния ден. Враждебността и провокациите идват от Съединените щати, които се пробват да поправят вредите, които нанесоха посредством използване на политики, които опонират на личните им национални ползи.
Накратко, администрацията на Байдън се пробва да преобърне 30 години несполучлива политика, като прави противоположен ход и по-късно упреква Китай. Това е класическа интервенция „ стръв и превключване “. Ето още от Миършаймър:
" Както сподели времето, тактиката за ангажиране беше неуспех. Китайската стопанска система направи невиждан скок напред, само че страната не се трансформира в демократична народна власт или „ виновен държач на чаша (играч, заинтригуван от поддържането на сегашния интернационален ред) “.
Напротив, китайските водачи виждат демократичните полезности като опасност за стабилността на страната си. И те, както нормално вършат водачите на възходящите сили, имат твърда външна политика. Трябва да признаем, че икономическото присъединяване беше колосална стратегическа неточност.
Кърт Кембъл и Ели Ратнър – двама някогашни чиновници на администрацията на Обама, които признаха, че задължението се е провалил, и тези в администрацията на Байдън през днешния ден – пишат: „ Вашингтон в този момент е изправен пред най-динамичния и страховит противник в актуалната история. “ (Ангажиментът на Съединени американски щати с Китай е „ стратегическа неточност “: Mearsheimer, Nikkei)
Въпросът, който незабавно поражда е: Ако ангажирането е било такава „ колосална стратегическа неточност “, тогава за какво са били нужни 30 години, с цел да я разберем?
С население, което е 4 пъти по-голямо от това на Съединени американски щати и Брутният вътрешен продукт, възходящ с почти 9% за 2 десетилетия, трябваше да е много явно, че Китай ще бъде по-голям и по-мощен от Съединени американски щати в недалечното бъдеще. И все пак всички в политическата върхушка се преструваха, че не виждат какво е тъкмо под носа им.
Това е шокиращо. И това, което е още по-шокиращо, е средството, на което са се спрели нашите водачи, с цел да запазят актуалното си преимущество в световния ред. Те имат намерение да създадат всичко по силите си, с цел да саботират икономическото развиване на Китай.
Това изцяло съответствува с наблюдението на Миършаймър, че „ единствената опция, която може да промени динамичността, е трагична рецесия, която подкопава неумолимия напредък на Китай “.
И това изяснява какво се случва през днешния ден, администрацията на Байдън поставя съгласувани старания да се насочи към уязвимите браншове на китайската стопанска система и да нанесе допустимо най-вече вреди посредством наказания, блокади и спиране на доставките.
Очакваме, че тази икономическа война против Китай последователно ще се ускори през идващите няколко години дружно с нови провокации в Тайванския проток и Южнокитайско море. Ако анализът на Миършаймър е верен, тогава към момента сме в ранните кръгове на хибридна война, която безспорно ще се проточи с години напред.
И по този начин, по кое време на нашите външнополитически гении им хрумна, че стимулирането на растежа на Китай в действителност може да навреди на вероятностите на Съединени американски щати за бъдещето?
Не знаем съответната дата, само че наподобява, че някъде към 2017 година консенсусът на елита, че поддържа ангажираността, стартира да се разпада, защото от ден на ден и повече хора осъзнаваха минусите на политиката.
Вижте този коментар на асоциирания редактор на Financial Times Мартин Улф, който изяснява какъв брой бързо западните елити се обърнаха против Китай:
" Мисля, че това, което се случва е, че западните политици и най-много американските политици взеха решение, че възходът на Китай е огромна стратегическа опасност. И това има няколко измерения. Едно от тях е, че лявото от центъра е стигнало до мнението: „ Е, те в никакъв случай няма да станат народна власт, както си мислехме, че ще създадат, и това е проблематично. Това не ни харесва. ”
Но по-големият детайл – който е възгледът на стратегическата общественост и много огромна част от корпоративната общественост – е: „ Тези хора (Китай) са сериозна опасност. Те разполагат с големи запаси, построяването на защита е много доста и те напредват софтуерно в някои доста значими области и ние сме прекомерно подвластен от тях....
Те виждат взаимозависимостта от Китай като плашеща и тази параноя в този момент стане преобладаващ детайл в американското мислене... И това се промени доста бързо и доста на всички места в Америка, макар че в този момент го виждаме и в Европа.
Неотдавна бе оповестен документ от Германската индустриална конфедерация, който главно споделя: „ Вие познавате китайската софтуерна политика; това е опасност за Германия. " Това е огромна смяна и се случи напълно неотдавна. “ Китай: Приятел или зложелател?, You Tube, 12:35 минута ( https://www.youtube.com/watch?v=TAuXOoiMckM )
И по този начин, съгласно Волф, цялостните възгледи за Китай измежду външнополитическите елити са се трансформирали доста бързо и доста трагично. (Разказът на Улф е сходен на доста други елити, които описват същата история.) Ангажирането от ден на ден се възприема като нездравословно за западните ползи и стартира търсенето на друг метод.
Това, което Улф пропуща да ни каже, е какво е убедило външнополитическите мандарини, че Китай се е трансформирал в „ съществена стратегическа опасност “? Дали това се дължи на все по-активния контрол на ККП над задграничните корпорации или на отхвърли на Комунистическата партия да реализира промени на техните големи държавни предприятия (SOE), или има нещо общо с впечатляващите крачки на Китай в напредналите технологии, които слагат бъдещето на ИИ и суперкомпютри за грабежи?
Какво беше това?
Въпреки че не можем да отговорим на този въпрос със 100% сигурност, можем да създадем обосновано съмнение.
През 2013 година китайският президент Си Дзинпин започва своята присъща инфраструктурна стратегия, наречена „ Инициативата „ Един пояс, веднъж “ (BRI), която е обширна тактика за развиване на доста континенти, която е най-скъпата и експанзивна инфраструктурна стратегия на всички времена.
BRI към този момент е събрала задължения от повече от 150 народи, представляващи 75% от международното население. Обявената цел на плана е „ да усъвършенства районната съгласуваност и да прегърне по-светло бъдеще “. Всъщност планът прави всичко това и доста повече. BRI ще усъвършенства пристанища, небостъргачи, железопътни линии, пътища, мостове, летища, язовири, електроцентрали, работещи с въглища, и железопътни тунели.
Той ще сътвори голяма паяжина от авангардни високоскоростни железопътни линии, която ще понижи разноските за доставка, като в същото време ще усили облагите на производителите и търговците на едро. BRI проектира визия за изцяло интегриран свят от 21-ви век, в който Пекин се намира в самия епицентър на международната търговия.
Ето за какво Съединени американски щати и техните съдружници – които са упорити бранители на един остарял, екстрактивен модел на неолиберален капитализъм – са подготвени да създадат всичко належащо, с цел да провалят развиването на Китай и да попречат на този футуристичен проект да продължи напред.
Ето по какъв начин сър Малкълм Рифкинд, политик и някогашен министър в кабинета, заключи смисъла на BRI в скорошна полемика за Китай в You Tube:
„ Мисля, че в случай че гледаме години напред, мисля, че най-важното нещо е евентуалното значение на самодейността „ Един пояс, веднъж “ за връзките сред Европа и Китай. В продължение на хиляда години Европа и Китай трябваше да имат контакт между тях посредством морските пътища.
Тази голяма централноазиатска суша беше като Атлантическия океан преграда. Какво се случва сега; и в случай че погледнем 5, 10, 15 години напред - товарните влакове към този момент се движат от Китай към Западна Европа във все по-голям брой и в двете направления. Това значи, че Европа и Китай биха могли да се гледат непосредствено един различен по метод, по който Европа и Северна Америка съумяха да го създадат с помощта на въздушния превоз и тъй като Атлантическият океан се трансформира в мост.
Това би било историческа смяна, без значение от политиката, която Китай и Европа гледат непосредствено един на различен и търгуват между тях по този метод. Това би имало големи последствия. “ Китай: другар или зложелател? You Tube, 1:21:10 мин.
Рифкинд е прав. Отварянето на директни коридори и товарни линии сред Китай и Европа са „ най-важното нещо “, тъй като те сближават континентите в гигантска зона за свободна търговия, която неизбежно ще усили тяхната взаимна мощност и разцвет, като в същото време оставя Съединени американски щати извън да гледат във вътрешността. Ето за какво администрацията на Байдън е толкоз решена да подсигурява, че BRI няма да стане действителност.
Имайте поради, че главната цел на външната политика на Съединените щати е „ да попречи на всяка враждебна мощ да господства в район, чиито запаси, под консолидиран надзор, биха били задоволителни за генериране на световна власт “.
Огромното разширение на китайския " Един пояс, Един път " през евразийската суша и свързването на европейските столици с Пекин и Шанхай несъмнено дава отговор на това изложение и квалифицира Китай като смъртен зложелател на Вашингтон.
Лидерите на Китай към момента имат вяра, че могат да реализират съглашение с Вашингтон, което ще помогне да се избегне директна борба. Но алените линии на Вашингтон към този момент са прекрачени и сигурно ще има проблеми.
Превод: СМ
Абонирайте се за новия ни Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте непосредствено в сайта https://www.pogled.info .
Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Изглежда никой не знае. Читателите, които наблюдават от близко събитията в Китай, знаят, че връзките сред двете суперсили стават все по-обтегнати през последните няколко години. Но до момента в който Съединени американски щати възприемат по-враждебен метод към Китай, наподобява никой не знае за какво.
Имаше ли нещо съответно, което Китай направи, което разгневи Вашингтон, което докара до налагането на стопански наказания, софтуерни блокади и военни провокации в Тайванския проток?
Не, няма индикации, че Китай е направил нещо. Това, което се промени, беше методът на Вашингтон към Китай. И – както ще видите – методът на Вашингтон се промени доста бързо и доста трагично. Китай се трансформира от другар във зложелател съвсем за една нощ.
Ето за какво.
След разпадането на Съветския съюз през 1991 година Съединени американски щати поддържаха политика на ангажираност с Китай, която форсира развиването му и трансформира страната в главен мотор на световния напредък. През декември 2001 година Китай получи статут на „ най-облагодетелствана нация “ (НОН), който беше последван малко по-късно от влизането му в Световната комерсиална организация (СТО).
Тези развития разрешиха на Китай да получи достъп до западните пазари, което трансформира Китай в индустриална център за американски мултинационални компании като Nike, Apple и Dell.
Отварянето на Китай също провокира вълна от задгранични вложения, което подтиква растежа, като в същото време ускори финансовите активи и пазара на облигации. Накратко, политиката на Съединени американски щати постави основите на „ китайското знамение “, което приготви почвата за спор на великата мощ със Съединени американски щати.
Никоя друга страна в света не е по-отговорна за метеоритния напредък на Китай от Съединените щати. Сега обаче външнополитическият истаблишмънт реши, че не харесва личното си създание. Не харесва обстоятелството, че Китай се възползва от предоставените му благоприятни условия, с цел да се трансформира в равносилен съперник на Съединените щати.
Не харесва обстоятелството, че стопанската система на Китай пораства повече от два пъти по-бързо от американската и се чака да надмине Съединени американски щати в границите на десетилетието. Не харесва обстоятелството, че Китай построява съвременна инфраструктурна мрежа от 21-ви век, която стопански ще интегрира огромна част от Европа, Близкия изток, Африка и Азия в най-голямата зона за свободна търговия в света.
Не харесва обстоятелството, че експанзивната икономическа/политическа тактика на Китай неизбежно ще размени „ интернационалния ред, учреден на правила “ с водена от Китай система, в която ренминбито е международната аварийна валута, а финансовите пазари на Китай са най-големите и най-ликвидни в света.
Външнополитическият истаблишмънт на Америка не е удовлетворен от нито едно от тези развития, изключително откакто е значително виновен за всички тях.
Не ме разбирайте погрешно; китайците са интелигентни, съобразителни, изобретателни и работливи хора. А Китайската комунистическа партия изигра решаваща роля за изваждането на 800 милиона души от бедността, като в същото време насочи стопанската система на нацията към невиждан напредък и разцвет.
Но в случай че Китай не беше получил достъп до западните пазари и не беше влязал в СТО, през днешния ден нямаше да има китайско знамение и китайска суперсила. Тези благоприятни условия бяха резултат от необятно подкрепени политики, които бяха утвърдени съвсем универсално от външнополитическите елити на Съединени американски щати.
Така че, в случай че в този момент Вашингтон съжалява, че е подкрепил тези политики, той може да упреква единствено себе си. Ето още малко информация от специалиста по външна политика Джон Миършаймър:
" По време на Студената война и под политиката на президента Никсън, Съединени американски щати взеха решение да ангажират Китай и да образуват квазисъюз с Китай против Съветския съюз. Това имаше извънредно добър смисъл.
И Никсън беше прав, като оказа помощ на китайската стопанска система да пораства, тъй като колкото по-силен ставаше Китай, толкоз по-ефективен беше той като възпиращ сътрудник против Съветския съюз.
Въпреки това, откакто Студената война завърши през 1989 година и Съветският съюз се разпадна през 1991 година, Съединени американски щати към този момент не се нуждаеха от Китай, с цел да оказват помощ за сдържането на Съветския съюз. "
Това, което направихме неуместно, беше да следваме политика на ангажираност, която беше категорично предопределена да помогне на Китай да стане по-силен стопански.
Разбира се, защото Китай се разрасна стопански, той трансформира тази икономическа мощност във военна мощност, а Съединени американски щати, като разследване от тази глупава политика на ангажиране, помогнаха за основаването на равносилен съперник.
Заключението ми е, че политиката на Никсън-Кисинджър, от началото на 70-те до края на 80-те, имаше извънредно добър смисъл. Но по-късно ангажирането беше колосална стратегическа неточност...
Съединени американски щати освен чакаха Китай да стане по-силен - те преднамерено помагаха на Китай да стане по-силен. Той правеше това въз основа на догатката, че Китай ще се трансформира в народна власт с течение на времето и затова ще стане виновен участник в ръководения от Америка интернационален ред.
Разбира се, това не се случи. Китай не стана народна власт. И Китай в действителност се е заел да откри надмощие в Азия и да провокира Съединени американски щати по цялата планета. Сега имаме нова Студена война. ” Ангажиментът на Съединени американски щати с Китай е „ стратегическа неточност “: Миършаймър, Nikkei.
Въпреки че съм склонен с множеството от казаното от Миършаймър, изрично не съм склонен с концепцията, че американските водачи са били откровено загрижени за това Китай да стане народна власт. Нито пък демокрацията изяснява за какво политиката на Съединени американски щати се промени от взаимноизгоден ангажимент към открита неприязън.
Това, което Миършаймър пропуща да признае, е, че западните стопански системи се управляват от олигархия от елити, които не са съумели да навлязат доста във властовата конструкция на китайското държавно управление.
Това не е по този начин, тъй като китайското държавно управление е видимо „ комунистическо “, а тъй като китайските водачи са мощно националистически настроени и решени да запазят личната суверенна самостоятелност на Китай против настъплението на западните елити. С други думи, зараждащата борба с Китай е битка за власт сред глобалистката кабала на Световния стопански конгрес - СИФ, и китайските националисти.
Във всеки случай Китай не носи отговорност за обтегнатите връзки, които съществуват през днешния ден. Враждебността и провокациите идват от Съединените щати, които се пробват да поправят вредите, които нанесоха посредством използване на политики, които опонират на личните им национални ползи.
Накратко, администрацията на Байдън се пробва да преобърне 30 години несполучлива политика, като прави противоположен ход и по-късно упреква Китай. Това е класическа интервенция „ стръв и превключване “. Ето още от Миършаймър:
" Както сподели времето, тактиката за ангажиране беше неуспех. Китайската стопанска система направи невиждан скок напред, само че страната не се трансформира в демократична народна власт или „ виновен държач на чаша (играч, заинтригуван от поддържането на сегашния интернационален ред) “.
Напротив, китайските водачи виждат демократичните полезности като опасност за стабилността на страната си. И те, както нормално вършат водачите на възходящите сили, имат твърда външна политика. Трябва да признаем, че икономическото присъединяване беше колосална стратегическа неточност.
Кърт Кембъл и Ели Ратнър – двама някогашни чиновници на администрацията на Обама, които признаха, че задължението се е провалил, и тези в администрацията на Байдън през днешния ден – пишат: „ Вашингтон в този момент е изправен пред най-динамичния и страховит противник в актуалната история. “ (Ангажиментът на Съединени американски щати с Китай е „ стратегическа неточност “: Mearsheimer, Nikkei)
Въпросът, който незабавно поражда е: Ако ангажирането е било такава „ колосална стратегическа неточност “, тогава за какво са били нужни 30 години, с цел да я разберем?
С население, което е 4 пъти по-голямо от това на Съединени американски щати и Брутният вътрешен продукт, възходящ с почти 9% за 2 десетилетия, трябваше да е много явно, че Китай ще бъде по-голям и по-мощен от Съединени американски щати в недалечното бъдеще. И все пак всички в политическата върхушка се преструваха, че не виждат какво е тъкмо под носа им.
Това е шокиращо. И това, което е още по-шокиращо, е средството, на което са се спрели нашите водачи, с цел да запазят актуалното си преимущество в световния ред. Те имат намерение да създадат всичко по силите си, с цел да саботират икономическото развиване на Китай.
Това изцяло съответствува с наблюдението на Миършаймър, че „ единствената опция, която може да промени динамичността, е трагична рецесия, която подкопава неумолимия напредък на Китай “.
И това изяснява какво се случва през днешния ден, администрацията на Байдън поставя съгласувани старания да се насочи към уязвимите браншове на китайската стопанска система и да нанесе допустимо най-вече вреди посредством наказания, блокади и спиране на доставките.
Очакваме, че тази икономическа война против Китай последователно ще се ускори през идващите няколко години дружно с нови провокации в Тайванския проток и Южнокитайско море. Ако анализът на Миършаймър е верен, тогава към момента сме в ранните кръгове на хибридна война, която безспорно ще се проточи с години напред.
И по този начин, по кое време на нашите външнополитически гении им хрумна, че стимулирането на растежа на Китай в действителност може да навреди на вероятностите на Съединени американски щати за бъдещето?
Не знаем съответната дата, само че наподобява, че някъде към 2017 година консенсусът на елита, че поддържа ангажираността, стартира да се разпада, защото от ден на ден и повече хора осъзнаваха минусите на политиката.
Вижте този коментар на асоциирания редактор на Financial Times Мартин Улф, който изяснява какъв брой бързо западните елити се обърнаха против Китай:
" Мисля, че това, което се случва е, че западните политици и най-много американските политици взеха решение, че възходът на Китай е огромна стратегическа опасност. И това има няколко измерения. Едно от тях е, че лявото от центъра е стигнало до мнението: „ Е, те в никакъв случай няма да станат народна власт, както си мислехме, че ще създадат, и това е проблематично. Това не ни харесва. ”
Но по-големият детайл – който е възгледът на стратегическата общественост и много огромна част от корпоративната общественост – е: „ Тези хора (Китай) са сериозна опасност. Те разполагат с големи запаси, построяването на защита е много доста и те напредват софтуерно в някои доста значими области и ние сме прекомерно подвластен от тях....
Те виждат взаимозависимостта от Китай като плашеща и тази параноя в този момент стане преобладаващ детайл в американското мислене... И това се промени доста бързо и доста на всички места в Америка, макар че в този момент го виждаме и в Европа.
Неотдавна бе оповестен документ от Германската индустриална конфедерация, който главно споделя: „ Вие познавате китайската софтуерна политика; това е опасност за Германия. " Това е огромна смяна и се случи напълно неотдавна. “ Китай: Приятел или зложелател?, You Tube, 12:35 минута ( https://www.youtube.com/watch?v=TAuXOoiMckM )
И по този начин, съгласно Волф, цялостните възгледи за Китай измежду външнополитическите елити са се трансформирали доста бързо и доста трагично. (Разказът на Улф е сходен на доста други елити, които описват същата история.) Ангажирането от ден на ден се възприема като нездравословно за западните ползи и стартира търсенето на друг метод.
Това, което Улф пропуща да ни каже, е какво е убедило външнополитическите мандарини, че Китай се е трансформирал в „ съществена стратегическа опасност “? Дали това се дължи на все по-активния контрол на ККП над задграничните корпорации или на отхвърли на Комунистическата партия да реализира промени на техните големи държавни предприятия (SOE), или има нещо общо с впечатляващите крачки на Китай в напредналите технологии, които слагат бъдещето на ИИ и суперкомпютри за грабежи?
Какво беше това?
Въпреки че не можем да отговорим на този въпрос със 100% сигурност, можем да създадем обосновано съмнение.
През 2013 година китайският президент Си Дзинпин започва своята присъща инфраструктурна стратегия, наречена „ Инициативата „ Един пояс, веднъж “ (BRI), която е обширна тактика за развиване на доста континенти, която е най-скъпата и експанзивна инфраструктурна стратегия на всички времена.
BRI към този момент е събрала задължения от повече от 150 народи, представляващи 75% от международното население. Обявената цел на плана е „ да усъвършенства районната съгласуваност и да прегърне по-светло бъдеще “. Всъщност планът прави всичко това и доста повече. BRI ще усъвършенства пристанища, небостъргачи, железопътни линии, пътища, мостове, летища, язовири, електроцентрали, работещи с въглища, и железопътни тунели.
Той ще сътвори голяма паяжина от авангардни високоскоростни железопътни линии, която ще понижи разноските за доставка, като в същото време ще усили облагите на производителите и търговците на едро. BRI проектира визия за изцяло интегриран свят от 21-ви век, в който Пекин се намира в самия епицентър на международната търговия.
Ето за какво Съединени американски щати и техните съдружници – които са упорити бранители на един остарял, екстрактивен модел на неолиберален капитализъм – са подготвени да създадат всичко належащо, с цел да провалят развиването на Китай и да попречат на този футуристичен проект да продължи напред.
Ето по какъв начин сър Малкълм Рифкинд, политик и някогашен министър в кабинета, заключи смисъла на BRI в скорошна полемика за Китай в You Tube:
„ Мисля, че в случай че гледаме години напред, мисля, че най-важното нещо е евентуалното значение на самодейността „ Един пояс, веднъж “ за връзките сред Европа и Китай. В продължение на хиляда години Европа и Китай трябваше да имат контакт между тях посредством морските пътища.
Тази голяма централноазиатска суша беше като Атлантическия океан преграда. Какво се случва сега; и в случай че погледнем 5, 10, 15 години напред - товарните влакове към този момент се движат от Китай към Западна Европа във все по-голям брой и в двете направления. Това значи, че Европа и Китай биха могли да се гледат непосредствено един различен по метод, по който Европа и Северна Америка съумяха да го създадат с помощта на въздушния превоз и тъй като Атлантическият океан се трансформира в мост.
Това би било историческа смяна, без значение от политиката, която Китай и Европа гледат непосредствено един на различен и търгуват между тях по този метод. Това би имало големи последствия. “ Китай: другар или зложелател? You Tube, 1:21:10 мин.
Рифкинд е прав. Отварянето на директни коридори и товарни линии сред Китай и Европа са „ най-важното нещо “, тъй като те сближават континентите в гигантска зона за свободна търговия, която неизбежно ще усили тяхната взаимна мощност и разцвет, като в същото време оставя Съединени американски щати извън да гледат във вътрешността. Ето за какво администрацията на Байдън е толкоз решена да подсигурява, че BRI няма да стане действителност.
Имайте поради, че главната цел на външната политика на Съединените щати е „ да попречи на всяка враждебна мощ да господства в район, чиито запаси, под консолидиран надзор, биха били задоволителни за генериране на световна власт “.
Огромното разширение на китайския " Един пояс, Един път " през евразийската суша и свързването на европейските столици с Пекин и Шанхай несъмнено дава отговор на това изложение и квалифицира Китай като смъртен зложелател на Вашингтон.
Лидерите на Китай към момента имат вяра, че могат да реализират съглашение с Вашингтон, което ще помогне да се избегне директна борба. Но алените линии на Вашингтон към този момент са прекрачени и сигурно ще има проблеми.
Превод: СМ
Абонирайте се за новия ни Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
и за канала ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте непосредствено в сайта https://www.pogled.info .
Споделяйте в профилите си, с другари, в групите и в страниците. По този метод ще преодолеем рестриктивните мерки, а хората ще могат да доближат до различната позиция за събитията!?
Източник: pogled.info
КОМЕНТАРИ