Какви хора бихте очаквали да бъдат интервюирани от вестниците? Тези,

Какви хора бихте очаквали да бъдат интервюирани от вестниците? Тези, които имат най-вече какво да кажат, или може би тези с най-богатите и странни прекарвания. Може би философи, детективи или лекари, работещи във военни зони, бежанци, полярни учени, деца от улицата, пожарникари, деятели, писатели или водолази? Не. Това са най-вече артисти. Не съм правил проучване, само че съм сигурен, че след третото главно изявление във вестниците ще срещнете единствено хора, които живеят, като се одобряват за някой различен или приказват с нечии непознати думи.

Това е чудноват феномен, който в случай че не ни беше превзел постепенно, несъмнено щяхме да го видим. Струва ми се алегоричен метода, по който работят медиите и казусът им е доста по-голям от подправените вести. Това, което те оферират, са вести от един подправен свят.

И не споделям, че вестниците в никакъв случай да не интервюират актьорите или че те нямат лична мъдрост, която да ни предадат, само че тази фикс идея измества други гласове. Крайният резултат е, че казусът няма да е проблем, в случай че не бъде изказан от артист. Разрушаването на климата, бежанците, човешките права, половото принуждение и наподобява, че с никой от тези проблеми, няма да се оправим, в случай че не мине през Холивуд.

Това не е омаловажаване на актьорите. Те привлякоха нашето внимание, когато смели и възхитителни дами, изобличиха Харви Уайстейн и разпространяваха придвижването #MeToo. Но доста други смели и възхитителни дами се изправиха, с цел да кажат същото, само че те не бяха артисти, и останаха нечути и не бяха нито безусловно, нито метафорично в светлината на прожекторите.

Следващата най-интервюирана категория, съгласно мен са „ тези, които обслужват богатите “, като ресторантьори, водещи дизайнери за мода или интериор и други сходни, третирани като звезди. Това е свят, в който сме принудени да имаме вяра, че сме участници, а не елементарни зяпачи.

Ефектът от светлината на прожекторите е доста неприятен за страниците, отделени за културата, и още по-лош, когато се отнася за политиците. Пресконференциите показват обществените проблеми като частни драми. Брекзит, който по всяка възможност ще промени живота на всички във Англия, е редуциран до това дали Тереза Мей ще резервира работата си. На кого му пука, даже и на нея?

Нито Мей, нито Корбин могат да носят тежестта на личностите, които медиите се мъчат да изградят към тях. Те са неуверени и непохватни на обществени места и наподобява се тормозят в светлината на прожекторите. Техните партии формулират своята политика, тактичност и показване. И всичките тези сложни и комплицирани проблеми се свеждат до драмата на един човек. Но всеки, попаднал във фокуса на медиите, се трансформира в артист и действителността се заменя с представлението.

Дори когато политическия репортаж не е редуциран до персона, той отново става политическа снимка. Една публикация дори и да има дълбочина и комплексност, би трябвало да е илюстрирана с снимка на един от 10-те политици, чийто облик стои във всяка новинарска история. Къде е общественият митинг, с цел да забележим още един облик на Мей, да не приказваме за Борис Джонсън? Картините са като актьорите и ни карат да забравяме, че тези публикации разискват живота на милиони хора, а освен живота на един.

Провалът във въображението на медиите освен е изморително, само че и рисково, изключително в случай че тяхната политика, е напълно построена към персони. Това е политика, в която същността, доказателствата и анализите са сменени със знаци, лозунги и сензации. И в случай че конструирате политическите си разкази към драмите на политиците, даже и когато те не са приканвани към това, вие единствено ще откриете пътя за тези, които могат да играят тази игра по-ефективно.

Този жанр на репортажи докара до възхода на хора, които несъмнено са демагози. Джонсън, Найджъл Фарадж и Джейкъб Рийс-Мог, както и Доналд Тръмп са тв звезди и в този медиен цирк на тях са отредени основните функции. А клоуните в политиката са рискови.

Ефектът от светлината на прожекторите разрешава на тези хора да задават дневния ред. И всички най-критични въпроси остават в мрака и отвън светлината. Всеки ден се разгласяват доста страници и се излъчват доста часове, само че надали в тях са налични въпросите, които фактически имат значение, като екологичните произшествия, неравенството и подриването на демокрацията от парите. В един свят на интерпретация ние сме захласнати от баналното.

Би Би Си заяви, че ще стартира да излъчва вести за климатичните промени един път седмично. Ако вземе поради безразличието и даже откритата неприязън, с която хората се отнасят към тази тематика, това си е напряко прогрес. Бизнес известията, които са по-малко значими от колапса на околната среда, се излъчват всяка минута, частично тъй като се третират като централни от хората, които ръководят медиите, и частично тъй като те са от първостепенно значение за тези, които са в светлината на прожекторите. Ние би трябвало да виждаме това каквото те желаят да забележим, а останалото може да остане в мрака.

Гражданите би трябвало да схванат, че медиите не виждат света подобен, какъвто е. И това, наподобява, е тяхната отличителната линия.

Истинските истории – в тях е животът


Задачата на публицистите е да изключат светлината на прожекторите, да махнат завесите и да видят какво се крие откъм гърба. Има превъзходни образци на това като да вземем за пример абсурда Windrush, който описа историята на хората, живеещи надалеч от светлината на прожекторите. Статиите бяха съпроводени със фотоси на жертвите, а не на политиците, които ги бяха третирали толкоз зле. И тези истории бяха разказани с такава мощ, че принудиха даже и тези, които не излизат отвън светлината на прожекторите, да отговорят.

(Превод за „ Труд “ Павел Павлов)