Каква ще бъде първата ви реакция ако някой твърди, че

Каква ще бъде първата ви реакция в случай че някой твърди, че римски наемнически отряд на работа на хуните е покорен от китайска войска в Централна Азия? Това са цялостни нелепости, ще отговори всеки със постоянни знания по антична история. Какво ще търси римски отряд в Централна Азия, а следвайки стандартната логичност – каква работа имат там и китайците по времето на династията Хан?

Понякога историята има своите изкусни способи да ни покаже, че не постоянно стандартните отговори наложително са правилни. Дори и най-налудничавите сюжети могат да се окажат реалност и да затворят устата на университетските историци. В реалност е изцяло допустимо дребна група римски бойци да се е озовала на хиляди километри от своята татковина, в забутан край, чието име даже не са чували години по-рано. За стане загадката още по-интересна, през днешния ден разполагаме с писмен извор, описващ епизод, който ни навежда на мисълта, че те може и да са влезнали в борба с китайски експедиционен корпус в Согдиана – област, разпростираща се на териториите на сегашен Узбекистан, Таджикистан и Казахстан.

Династията Хан ръководи Китай с доста къси спирания от обединяването на Поднебесната империя през 206 година прочие Хр. до своя залез през 220 година сл. Хр. През този интервал нейните императори управляват обширна територия сред Сибир и Тихия Океан, разпростираща се на югоизток до полуостров Индокитай. В международен мащаб Китай евентуално е най-могъщата суперсила на своята ера – само Римската Империя в годините на абсолютния си зенит може да се съпоставя с нейния териториален, стопански и боен капацитет.

Китай по времето на династията Хан към 100г.пр.хр

Ала сходно на всяка друга суперсила от която и да е епоха, Китай би трябвало да се оправя с дръзки и амбициозни съседи по своите граници. Най-опасни от всички за императорите от династията Хан са номадските хунски племена, контролиращи необятните равнини в Централна Азия, северно от Тибет. Разполагащи с първокласна конница и несравнима подвижност, хуните не се тормозят да нападат китайските търговски каравани надалеч на юг, по Пътя на коприната към Индия. Още по-лошо, жадните за власт и плячка конници принуждават някои локални племена под формалната защита на Китай да им заплащат годишен налог – изключителна засегнатост към упоритостите на императорите Хан и директно предизвикателство към техния авторитет в Източна Азия.

Около 36 година прочие Хр. нападенията на хуните стават толкоз нетърпими, че китайците най-накрая изчерпват своето самообладание. Генерал Чен Тан, „ младши протектор на западната граница “, събира мощна мобилна войска и се насочва на една от най-впечатляващите светкавични акции в древнокитайската история, отдалечавайки се на 1600 километра от изходните си бази. Хуните са принудени да правят отстъпка надълбоко в Централна Азия, в далечна Согдиана, като се надяват, че китайците няма да ги последват толкоз надалеч от своите граници. Ала армията на военачалник Тан има други проекти – тя съумява да застигне хуните и да съпостави укрепения им лагер със земята, като в това време убива лидера на дръзките конници.

Въпреки изключителната победа, военачалник Тан е изправен пред съвсем неразгадаем проблем. За да форсира мобилизацията на своята войска, той е фалшифицирал някои документи и даже заповедта за офанзива на самия император. Това е углавно закононарушение, за което се планува смъртно наказване. Ала генералът се надява, че блясъкът на успеха ще засенчи срама на осъщественото провинение. За тази цел Чен Тан заповядва изработването на голям брой картини и карти, които да отбележат уместно величавия му триумф.

Планът на военачалник Тан се увенчава с безспорен триумф и той получава цялостна амнистия от своя император. За наше страдание картите и картините не оцеляват през вековете. Въпреки това споменът за великата победа против хуните не е загубен за бъдещите генерации. Близо век след тези събития незнаен историк написа „ История на династията Хан “ и споделя с детайлности събитията към последната блокада на хунската цитадела. На този античен извор изискуем следното любопитно изложение: „ Повече от 100 пехотинци бяха ситуирани от всяка страна на градската врата в компактна групировка, която като че ли беше покрита с рибени люспи “. По нататък в описа си анонимният историк загатва, че когато китайската войска доближава града, се натъква на двойна дървена палисада, защитаваща подстъпите към него.

Добре знае се, че хуните са несравними конници, само че рядко избират да се бият като пехотинци, още повече в компактни обединения. Освен това, те не разполагат с задоволително добре развити инженерни знания за издигането на мощни защитни уреди. Каква тогава е любопитната групировка, която китайците явно виждат за пръв път и толкоз мощно притегля тяхното внимание?

Класическа римска „ костенурка “ от ранноимперския-период

Наличното в извора изложение – компактни карета, в които бойци държат щитовете си директно един до различен и покриват всички страни – неизбежно припомня за именитото римско тестудо (костенурка). Всъщност никоя друга антична бойна групировка не наподобява на „ покрита с рибени люспи “, а експлицитното споменаване на този подробност го прави извънредно значим. Не по-малко забавно е описанието и на „ двойната дървена палисада “ – никоя друга войска не е по-добра в построяването на укрепени лагери от римляните, които наложително издигат сходни структури към своите походни лагери.

Всичко това не ни дава отговор на един обикновен въпрос – по какъв начин един римски отряд може да се озове в Централна Азия към 36 година прочие Хр., в случай, че легионите на Републиката са достигали най-вече до Ефрат в сегашен Ирак при походите си на Изток до този миг?

Римляните са пожънали поредност от огромни военни триумфи на изток до 53 година прочие Хр. Ала шансът на бойното поле доста скоро ще им изневери – освен това с пагубни последствия.

Марк Лициний Крас не е от хората, чиято упоритост елементарно може да бъде задоволена. Най-богатият човек в цялата римска история, някогашен консул на Републиката, победител над пълчищата на Спартак и триумвир наред с Помпей и Цезар, Крас е достигнал абсолютния връх на римския политическия свят. Въпреки това му липсва нещо, което двамата му сътрудници триумвири към този момент са спечелили – безсмъртна популярност на велики пълководци-завоеватели. Към средата на 50-те години Помпей с право е считан за най-великия жив военачалник на Републиката, който десетилетие по-рано е превзел целия Изток в интерес на Вечния Град. Юлий Цезар бързо го настига по популярност и авторитет, печелейки победа след победа против многочислените и рискови племена в Галия. Крас не е постигнал нищо съпоставимо с това на бойното поле. Политическите му съперници подмятат, че в действителност си е купил мястото в Триумвирата с бездънните си активи и подмолно политическо въздействие, само че е жертван да бъде младши сътрудник на могъщите бойни вълци.

Търпението на Крас се изчерпва и той взема решение да потвърди на всичките си врагове, че може да бъде равносилен на Цезар и Помпей. Има единствено един метод да го стори – да разгроми най-страшния съперник на Републиката в Близкия Изток, могъщото Партско Царство. Ала пресмятанията на амбициозния римски политик се оказват пагубно неправилни. Кампанията против Партия не почива на никакви политически, стратегически или стопански императиви, а единствено на персоналната упоритост на прекомерно горд и жаден за власт егоцентрик. Още по-лошо – Крас не се приготвя задоволително добре за бойните дейности, не разузнава добре силите на съперника, разтегля прекалено логистичните си линии и оперира на сляпо, давайки изцяло тактическата самодейност на партския военачалник Сурена. Той на собствен ред взема решение да не употребява най-страшното оръжие в своя боеприпас – тежкобронираните катафракти, а вместо това активизира многочислен корпус от лековъоръжени, само че извънредно мобилни конни стрелци.

На 6 май 53 година прочие Хр. седемте легиона на Крас са изцяло обкражени в Горна Месопотамия, покрай дребното градче Каре, и подложени на безсърдечен обстрел през целия ден. Останали без питейна вода, римляните измират освен от партските стрели, само че и от жадност и топлинни удари. Случилото се при Каре мъчно може да бъде несъмнено като борба – клането е толкоз еднопосочно и пагубно, че не възприема природата на същински пердах. Римляните губят повече от двадесет хиляди души – съгласно историческата легенда партите изливат в гърлото на пленения Крас разтопено котле от злато, с цел да утолят най-накрая жаждата му за благосъстояния.

Марк Лициний Крас

Това варварско ликвидиране може и да се преглежда като благосклонност в съпоставяне със ориста на хилядите пленници, попаднали в ръцете на партите. Според по-късни римски извори те са ескортирани надалеч на изток, в негостоприемната провинция Маргиана. Не е мъчно да си представим, че по-голямата част от пленниците не оцеляват през това ужасяващо пътешестване, разтеглило се на стотици километри. Партите надали са доставяли задоволително храна за толкоз голям брой хора, а и нямат интерес да поддържат сериозен контингент от врагове, въпреки и обезоръжени и изтощени, на своя територия. Ала най-силните и издръжливите евентуално оцеляват и се оказват единствено на 800 километра от Согдиана – мястото, където се разиграва описания епизод с военачалник Чен Тан.

Никога няма да узнаем сигурно какво се е случило с бойците, попаднали в плен след борбата при Каре. За формалната история те са изгубени завинаги, само че значи ли това, че в действителност не са оставили никаква диря в аналите? Само седемнадесет години разделят разгрома на Крас и акцията на Чен Тан. Следователно не ни остава нищо друго, с изключение на да навлезем в областта на спекулациите и хипотезите. Нека да се опитаме да се сложим на мястото на оживелите римски бойци – даже и най-големите оптимисти измежду тях евентуално осъзнават, че пътят към родината е отсечен вечно – до най-близките римски провинции ги разделят хиляди километри вражеска територия. Ако желаят да избягат от своите поробители ще би трябвало да престъпят в незнайното – още по на изток. Не бива да забравяме нито за момент, че приказваме за професионални бойци – освен това изключително положителни в своя поминък. Те елементарно могат да се трансфорат в наемници против задоволително възнаграждение – а хуните имат задоволително средства да ги наемат на своя страна.

Освен това, по какъв начин да пренебрегнем с лека ръка съществуването на древен извор, който ни дава толкоз характерни елементи? Бойна групировка с неповторимия външен тип на римската костенурка и двойна дървена палисада – другояче непозната защитна структура в Централна Азия. Дали това е единствено някакво необичайно, необяснимо съвпадане?

Анонимният китайски историк още веднъж ни дава скъпа информация за ориста на римските бойци. След рухването на града повече от 100 от тях попадат в плен на военачалник Тан. Още един античен източник повдига не по-малко забавни въпроси. Китайско броене двадесет години след акцията на Чен Тан съответно загатва пет дребни града с името Ли-жиен в провинция Кансу, Северозападен Китай. Древните китайци употребяват термина Ли-жиен с цел да опишат най-далечните западни земи, които са им познати – гръко-римският средиземноморски свят. Още едно съвпадане? Исторически генетични изследвания в този район потвърждават, че локалното население показва следи от европеидно ДНК, което е лимитирано единствено в съответния регион. Хората с стандартно мислене евентуално биха съумели да намерят пояснение и за това – но тези, които са склонни на по-смели исторически хипотези евентуално ще съзрат следите на римските бойци оживели след Каре, захвърлени на другия завършек на света.