Силата на родителското възпитание с не-насилие
Как възпитаваме децата си да са откровени и съзидателни? Как се отнасяме към непослушанието на децата си? Предлагаме на нашите читатели случай от персоналния живот на доктор Aрун Ганди, внук на Махатма Ганди, който той показа като образец за родителско образование без прибягване до принуждение, в една от своите лекции в Университета на Пуерто Рико.
„ Бях 16 годишен и живеех с родителите си в Института [Института за не-насилие], който моят дядо основа на 30 км. от гр. Дърбан, ЮАР. Бяхме навътре в страната и нямахме съседи, и двете ми сестри и аз посрещахме постоянно с наслада новината за отиване до града, защото използвахме тази опция с цел да се забележим с другари или да отидем на кино.
Един ден татко ми ме помоли да го закарам до града за еднодневната му конференция и аз с наслада одобрих. Майка ми направи лист на бакалските артикули, от които имаше потребност, и защото имах през целия ден разполагаем, татко ми от своя страна ме помоли да се погрижа и за някои други неща, сред които да закарам колата на сервиз.
Когато пристигнахме и оставях татко си въпросната заран, той ми сподели: “Ще те очаквам тук в 17:00 ч. и ще се върнем у дома дружно. ”. Аз свърших небрежно отговорностите си и влязох в най-близкия киносалон. Там бях по този начин обхванат от двуепизодния уестърн на Джон Уейн, че изцяло забравих за времето. Когато се опомних беше към този момент 17:30 ч.. Хукнах към автобазата, взех небрежно колата и се насочих към мястото, където трябваше да се срещнем с татко ми.
Той към този момент ме чакаше… беше съвсем 18:00 ч.. Погледна ме и запита угрижен: “Защо закъсня? ”. Беше ме позор да му кажа, че е поради уестърна на Джон Уейн, и отвърнах: “Колата не беше подготвена и трябваше да очаквам. ”, не реализирайки, че той към този момент е телефонирал до автобазата.
Като ме хвана, че неистина, той сподели: “Това, че не можа да ми кажеш истината значи, че някъде съм направил неточност при възпитанието ти. За да схвана къде тъкмо съм сбъркал, в този момент ще вървя 30 километра до в къщи пеш и ще мисля по този въпрос. ”
Така, облечен в костюм и с публични обувки, той пое в тъмното неасфалтирания път за у дома. Аз не можех да го оставя, и карах зад него пет часа и половина, ставайки очевидец на цялата му мъка, дължаща се само на моята нелепост да не му кажа истината.
В този миг взех решение, че в никакъв случай към този момент няма да неистина. От тогава постоянно си мисля за този случай и се чудя, дали в случай че той ме бе санкционирал по методът, по който ние наказваме нашите деца, аз щях да науча този урок. Не ми се има вяра. Щях да изтърпя наказването и да продължа да върша същото. Но това неотклонно, не-насилствено деяние беше толкоз мощно, че към момента е пред очите ми, сякаш да се случи през вчерашния ден. Това е силата на не-насилието. ”
