Историята на Петя: жена с порок на сърцето, която вече живее спокойно
Как пациентка избира УМБАЛ " Лозенец " и кардиохирурга доктор Веселин Георгиев за съдбоносна интервенция - историята й ни изпратиха от лечебното заведение.
Коя е Петя
Казвам се Петя, на към 40 години съм и преподавам история в българско учебно заведение. Живея деен живот, обичам спорта и през годините постоянно съм се стремяла да се грижа за себе си. Но от дете знаех, че един ден ще би трябвало да се изправя пред нещо доста по-голямо от мен — интервенция на сърцето.
Диагнозата – от раждането до през днешния ден
Като дете интензивно упражнявах баскетбол — с голямо предпочитание и въодушевление.
След една простуда, трансформирала се в двустранна пневмония, педиатърът чу чудноват звук над сърцето ми. Това се оказа началото на една дълга история с постоянни прегледи, съвещания и ограничавания. Откриха ми присъщ недостатък — аортна стеноза и бикуспидна аортна клапа.
Бях още ученичка, когато разбрах, че рано или късно ще се наложи интервенция на сърцето.
На 30-годишна възраст един доктор от НКБ ми сподели:
„ Дай да те оперирам. “
Попитах: „ Наложително ли е? “
Отговорът: „ В момента не, само че рано или късно ще стигнеш до там. “
Страхът и отлагането
През 2016 година оперираха майка ми — промяна на аортна и митрална клапа. Нейните проблеми бяха добити след ревматоиден артрит. Грижех се за нея след интервенцията, четях всичко, виждах всичко: болките, въженцето за изправяне, резултатите от упойката. Тя понесе всичко философски, без да се оплаче — само че аз знаех какво я боли и знаех, че един ден следва същото и за мен.
Реших да отложа момента допустимо най-далеч.
Започнах да подвигам кръвно, напълнях, усещах, че нещо към този момент не е както би трябвало. Промених храненето, започнах фитнес, възстанових кръвното. По време на пандемията карах и критическа и си споделях: „ Размина ми се. “
Преди две години отидох профилактично при кардиолога на майка ми. Чувствах се добре, просто за всеки случай. Думите му бяха:
„ Обмисляй съществено интервенцията. “
И аз реагирах като щраус — зарових глава в пясъка.
Не отидох повече.
Надявах се казусът да изчезне, в случай че се върша, че го няма.
Не изчезна.
Моментът, в който няма връщане обратно
През септември тази година се прояви различен здравословен проблем — миома на матката, която следях от години. По време на критическата миомата набъбна. След две години без цикъл получих два тежки кръвоизлива и ми насрочиха интервенция на 30.10.2025 година
Постъпих в болница. Кардиологът беше дал зелена светлина, само че анестезиологът изиска второ мнение. След това отхвърли да поеме риска.
Каза ми:
„ Рискувам да останеш на операционната маса. “
Тогава разбрах — моят сърдечен проблем към този момент е сериозен.
И няма отсрочване.
Първо сърцето, след това всичко останало.
Бях в потрес. За първи път нямаше бекъп вид. Моментът за интервенция на сърцето беше настъпил.
Решението: Къде? И при кого?
От 31.10 до 02.11 обиколих всевъзможни лечебни заведения. Чувах сложни думи: „ дилатация “, „ руптура “, „ гибел “.
Три дни живях с мисълта:
„ Утре ще се събудя ли? “
Срещата с доктор Веселин Георгиев
На 03.11 влязох при доктор Георгиев, шеф на клиниката по кардиохирургия към УМБАЛ „ Лозенец “.
Беше друго.
Изключително умерено, ясно и професионално ми изясни какво следва.
И единствен от всички не ме попита:
„ Защо отлагаш толкоз години? “
Не ме съди. Не ме укори.
Просто ме одобри такава, каквато съм — уплашена, само че подготвена да се изправя против неизбежното.
Това ми вдъхна успокоение и убеденост.
От неговия кабинет до ехокардиографията към този момент знаех:
Той ще ме оперира.
Отношението на личния състав и доктор Стамболийска единствено затвърдиха решението ми.
На 05.11 постъпих в кардиология за предоперативни проучвания, коронарография и скенер. Насрочихме дата за интервенцията.
Вътрешно знаех:
Това е вярното място. Това е верният човек.
На 17.11 постъпих в кардиохирургия.
На 18.11 беше интервенцията ми.
Операцията – денят, който трансформира всичко
Спомените ми от този ден са два:
– влизането в операционната
– събуждането в реанимация
Всичко сред тях — доверие.
Събуждането беше най-кошмарното прекарване в живота ми. Болка, дезориентация, безкрайна отмалялост. На въпроса „ къде те боли “ отговарях „ на всички места “. Не разрезът — а залежаването, гърбът, раменете.
Въпреки това личният състав беше необикновен. Трябва да си извънреден човек, с цел да работиш в реанимация.
Най-тежкото за мен обаче не беше болката.
А мисълта дали майка ми е добре.
Те знаеха моето положение, само че аз нямах по какъв начин да схвана по какъв начин е тя. Това беше трудно.
Денят, в който ме реалокираха в отделението, се почувствах като че ли се прибирам вкъщи. Старшата сестра ме посрещна с думите:
„ Всичко свърши. Вече си при нас. Тук ще ти е по-добре. “
Останах 7 дни.
През живота си съм виждала доста лечебни заведения — в София, Пловдив, Стара Загора, частни и държавни.
Никъде не съм виждала по едно и също време толкоз висок професионализъм и толкоз човешко отношение.
Персоналът не влезе нито един път навъсен. Отговаряха на всяко наше мрънкане с внимание, схващане и твърда подготвеност.
Чувствах, че съм измежду свои.
Седмица по-късно – ново начало
Първите два дни бяха тежки. Болеше гърбът, сложни бяха рестриктивните мерки след интервенцията. Но всеки ден се разсънвам по-силна.
Днес е 14-ият ден от интервенцията.
Свалиха ми конците.
Правя по 5000–6000 крачки без изпитание.
Свиквам с някои неща — като приема на „ Синтром “, малко по-силния звук на клапата, пейсмейкъра, който можех да избегна, в случай че не бях отлагала толкоз дълго.
Но се усещам добре.
Чувствам се жива.
Чувствам се нов човек.
Какво бих споделила на други пациенти
Не отлагайте неизбежното.
Колкото по-рано вземете решение, толкоз по-лесно е възобновяване.
Доверете се на лекарите.
Доверете се на определения екип.
Лично за себе си мога да кажа:
Взех най-хубавото решение, когато се доверих на доктор Веселин Георгиев.
Той и екипът му ми дадоха нов късмет — макар че несъмнено не бях най-лесният пациент.
В равносметка
Тази Коледа ще бъда вкъщи, със фамилията си, без боязън.
Новата година ще посрещна по-спокойна, по-смела и с чувството, че съм направила най-важния избор в точния момент.
Коя е Петя
Казвам се Петя, на към 40 години съм и преподавам история в българско учебно заведение. Живея деен живот, обичам спорта и през годините постоянно съм се стремяла да се грижа за себе си. Но от дете знаех, че един ден ще би трябвало да се изправя пред нещо доста по-голямо от мен — интервенция на сърцето.
Диагнозата – от раждането до през днешния ден
Като дете интензивно упражнявах баскетбол — с голямо предпочитание и въодушевление.
След една простуда, трансформирала се в двустранна пневмония, педиатърът чу чудноват звук над сърцето ми. Това се оказа началото на една дълга история с постоянни прегледи, съвещания и ограничавания. Откриха ми присъщ недостатък — аортна стеноза и бикуспидна аортна клапа.
Бях още ученичка, когато разбрах, че рано или късно ще се наложи интервенция на сърцето.
На 30-годишна възраст един доктор от НКБ ми сподели:
„ Дай да те оперирам. “
Попитах: „ Наложително ли е? “
Отговорът: „ В момента не, само че рано или късно ще стигнеш до там. “
Страхът и отлагането
През 2016 година оперираха майка ми — промяна на аортна и митрална клапа. Нейните проблеми бяха добити след ревматоиден артрит. Грижех се за нея след интервенцията, четях всичко, виждах всичко: болките, въженцето за изправяне, резултатите от упойката. Тя понесе всичко философски, без да се оплаче — само че аз знаех какво я боли и знаех, че един ден следва същото и за мен.
Реших да отложа момента допустимо най-далеч.
Започнах да подвигам кръвно, напълнях, усещах, че нещо към този момент не е както би трябвало. Промених храненето, започнах фитнес, възстанових кръвното. По време на пандемията карах и критическа и си споделях: „ Размина ми се. “
Преди две години отидох профилактично при кардиолога на майка ми. Чувствах се добре, просто за всеки случай. Думите му бяха:
„ Обмисляй съществено интервенцията. “
И аз реагирах като щраус — зарових глава в пясъка.
Не отидох повече.
Надявах се казусът да изчезне, в случай че се върша, че го няма.
Не изчезна.
Моментът, в който няма връщане обратно
През септември тази година се прояви различен здравословен проблем — миома на матката, която следях от години. По време на критическата миомата набъбна. След две години без цикъл получих два тежки кръвоизлива и ми насрочиха интервенция на 30.10.2025 година
Постъпих в болница. Кардиологът беше дал зелена светлина, само че анестезиологът изиска второ мнение. След това отхвърли да поеме риска.
Каза ми:
„ Рискувам да останеш на операционната маса. “
Тогава разбрах — моят сърдечен проблем към този момент е сериозен.
И няма отсрочване.
Първо сърцето, след това всичко останало.
Бях в потрес. За първи път нямаше бекъп вид. Моментът за интервенция на сърцето беше настъпил.
Решението: Къде? И при кого?
От 31.10 до 02.11 обиколих всевъзможни лечебни заведения. Чувах сложни думи: „ дилатация “, „ руптура “, „ гибел “.
Три дни живях с мисълта:
„ Утре ще се събудя ли? “
Срещата с доктор Веселин Георгиев
На 03.11 влязох при доктор Георгиев, шеф на клиниката по кардиохирургия към УМБАЛ „ Лозенец “.
Беше друго.
Изключително умерено, ясно и професионално ми изясни какво следва.
И единствен от всички не ме попита:
„ Защо отлагаш толкоз години? “
Не ме съди. Не ме укори.
Просто ме одобри такава, каквато съм — уплашена, само че подготвена да се изправя против неизбежното.
Това ми вдъхна успокоение и убеденост.
От неговия кабинет до ехокардиографията към този момент знаех:
Той ще ме оперира.
Отношението на личния състав и доктор Стамболийска единствено затвърдиха решението ми.
На 05.11 постъпих в кардиология за предоперативни проучвания, коронарография и скенер. Насрочихме дата за интервенцията.
Вътрешно знаех:
Това е вярното място. Това е верният човек.
На 17.11 постъпих в кардиохирургия.
На 18.11 беше интервенцията ми.
Операцията – денят, който трансформира всичко
Спомените ми от този ден са два:
– влизането в операционната
– събуждането в реанимация
Всичко сред тях — доверие.
Събуждането беше най-кошмарното прекарване в живота ми. Болка, дезориентация, безкрайна отмалялост. На въпроса „ къде те боли “ отговарях „ на всички места “. Не разрезът — а залежаването, гърбът, раменете.
Въпреки това личният състав беше необикновен. Трябва да си извънреден човек, с цел да работиш в реанимация.
Най-тежкото за мен обаче не беше болката.
А мисълта дали майка ми е добре.
Те знаеха моето положение, само че аз нямах по какъв начин да схвана по какъв начин е тя. Това беше трудно.
Денят, в който ме реалокираха в отделението, се почувствах като че ли се прибирам вкъщи. Старшата сестра ме посрещна с думите:
„ Всичко свърши. Вече си при нас. Тук ще ти е по-добре. “
Останах 7 дни.
През живота си съм виждала доста лечебни заведения — в София, Пловдив, Стара Загора, частни и държавни.
Никъде не съм виждала по едно и също време толкоз висок професионализъм и толкоз човешко отношение.
Персоналът не влезе нито един път навъсен. Отговаряха на всяко наше мрънкане с внимание, схващане и твърда подготвеност.
Чувствах, че съм измежду свои.
Седмица по-късно – ново начало
Първите два дни бяха тежки. Болеше гърбът, сложни бяха рестриктивните мерки след интервенцията. Но всеки ден се разсънвам по-силна.
Днес е 14-ият ден от интервенцията.
Свалиха ми конците.
Правя по 5000–6000 крачки без изпитание.
Свиквам с някои неща — като приема на „ Синтром “, малко по-силния звук на клапата, пейсмейкъра, който можех да избегна, в случай че не бях отлагала толкоз дълго.
Но се усещам добре.
Чувствам се жива.
Чувствам се нов човек.
Какво бих споделила на други пациенти
Не отлагайте неизбежното.
Колкото по-рано вземете решение, толкоз по-лесно е възобновяване.
Доверете се на лекарите.
Доверете се на определения екип.
Лично за себе си мога да кажа:
Взех най-хубавото решение, когато се доверих на доктор Веселин Георгиев.
Той и екипът му ми дадоха нов късмет — макар че несъмнено не бях най-лесният пациент.
В равносметка
Тази Коледа ще бъда вкъщи, със фамилията си, без боязън.
Новата година ще посрещна по-спокойна, по-смела и с чувството, че съм направила най-важния избор в точния момент.
Източник: zdrave.net
КОМЕНТАРИ




