Как български журналисти обезвредиха кег с бира през 1996-та в Загреб?
Как БГ публицисти „ обезвредиха “ 5-литров кег, пропуснат от датски „ Сини каски “ в загребски хотел.
През юни 1996 година група публицисти придружихме тогавашния боен министър Димитър Павлов в Хърватска, написа Любомир Денов в В някогашната югорепублика бяха прекомерно пресни спомените за сръбските бомбардировка над Дубровник, Осиек и Вуковар. По стените на младото министерство на защитата в центъра на Загреб още личаха следите от патрони, а по някои от централните улици хората непрекъснато се спираха и отдаваха респект на скромни монументи на починали хърватски бойци. Юговойната на хърватска територия бе завършила единствено преди година.
Делегацията на МО бе настанена в първокласния „ Шератон “, а неколцина сътрудници бихме много път до старичък, само че порядъчен хотел в индустриалната част на Загреб с търпими за нашите командировъчни цени. Домакините бяха споделили, че много време там са били настанени датски бойци от миротворчески контингент „ Сини каски “ на Организация на обединените нации. С журналиста от военната редакция на БНР майор Максим Минчев – с който бяхме освен дългогодишни другари, само че и комшии в двата блока на горнобанската танкова бригада, се случихме в две прилежащи стаи.
Още не си бях свалил обувките, когато Максим нахлу със странния въпрос имам ли минибар
"Какъв минибар, това да не ти е „ Шератон “, реагирах аз. Защото аз имам, репликира бъдещият общоприет шеф на Българска телеграфна агенция. Минибарът на Максим въобще не бе мини. В дъното на дребното балконче на стаята му се кипреше 5-литров кег с австрийска бира „ Ципфер “ („ Zipfer “). И през днешния ден тази висококачествена бира рядко се намира в България, а какво да приказваме за обстановката от преди 25 години.
Тогава се задоволявахме с няколко типа бира в бутилки, а наливна да намериш си бе същински шанс. Примерно за немска бира „ Бекс “ чух за първи път чак през есента на 1999 година, когато като кореспондент на „ 24 часа “ трябваше да разузная менюто на американския президент Бил Клинтън в столичния ресторант „ Севастопол “.
Но да се върнем в Загреб. С Максим си блъскахме главите сред желанието да опитаме хубава вносна и то безвъзмездна бира и въпросителните – все свързани с близкото ехтене на юговойната.
Най-вероятно кегът бе пропуснат от групата датски бойци, отпътували си същата заран. Предположихме, че в последната вечер след няколкомесечни патрули и контролни постове момчетата са пийнали много и с мътни глави на потегляне са не запомнили да погледнат на балкончето. Какво пък, да я оставим на хърватите ли? Ние сме я намерили…
В идващия момент обаче двамата с Максим се спогледахме:
Ами в случай че това е някаква провокация?
Ами в случай че кегът в действителност е някакво взривно устройство, обвързвано с канелката? На някой може да му се стори смешно или недостоверно, само че е реалност. Имаме и очевидци. Оттегляйки се от запад на изток сърбите бяха оставили много „ сърпрайзи “. Година по-късно видяхме с очите си взривени къщи в анклавите, пътувайки от Сараево към лагера на нашия контингент в близката планина. Без предписание дали анклавите са сръбски, босненски или хърватски.
Жълтите ленти, с които бяха опасани къщите, предупреждаваха за заплаха: някъде там, зад прозорците дебне гибелта! Класическата рецепта на бягащите включваше граната с изваден шплент в стъклен буркан, който се закрепва за дръжката на входната врата. В момента, в който някой реши да влезе, бурканът пада, чупи се и гранатата избухва.
В горещия юнски ден имахме задоволително работа, а и вечерта нашите футболни национали играеха решителен мач с Франция в последното към този момент европейско състезание с българско присъединяване. За тези, които са не запомнили, паднахме с 1:3 с гръмък автогол с глава на Любослав Пенев. Ето за какво взехме решение да оставим бирата за на следващия ден. Вечерта споделихме с останалите сътрудници, само че те въобще не ни повярваха. През трите дни на командировката пробвахме много добра хърватска наливна бира, само че мисълта за 5-литровия кег не ни излизаше от мозъка.
Точка първа в програмата на министъра бе поднасяне на венци пред хърватския аналог на нашия Паметник на незнайния боец. Той обаче вместо в центъра се оказа в в покрайнините на Загреб. За да стигнем до там трябваше да минем през няколко квартала от времето на Австро-Унгарската империя.
Всъщност огромна част от хърватската столица и изключително центърът са същинско копие на Виена. И като на инат на горещината опашката на министерския конвой спря точно пред дребна спретната бирария, под чиято дебела сянка неколцина чичовци с приятност топеха мустаците си в огромни халби изстудена бира. Дали е била австрийска, по този начин и не разбрахме, тъй като репортерският дълг ни подбутна напред – към крепостна стена, пред която министър Павлов трябваше да сервира венец.
После разбрахме, че в действителност стената е част от фамозния Медведград – феодален палат в южната част на Загреб, граден в далечния 13-и век. По това време крепостта е трябвало да пази западната граница на Унгарско-хърватската страна. Заради османското настъпление хърватите влизат в състава на Австро-Унгария. Вместо едно иго, избрали друго, се пошегува един от локалните съпътстващи. Това е то да случиш на поробители, отвърна му наш сътрудник.
Паметниците обаче ни бяха най-малкият проблем. Какво да вършим с петте литра австрийска бира?
Накрая измислихме следния вид: Няма да пипаме кега, само че ще го проверим благодарение на скенера на летището, през който минавахме наложително преди да се качим на министерския аероплан на път за София. Това бе може би един от последните полети на старичкия Ту-134 от Джурово време.
Прикачена към българската делегация репортерската група мина през загребския дребен ВИП, предопределен за по-скромни персони. И когато ни пристигна редът дружно с персоналния багаж сложихме на лентата и въпросния кег. Хърватските митничари доста се зачудиха като гледаха по какъв начин не си търсим багажа, а сме се вторачили в 5-литровата бъчонка. Един сътрудник по-късно показа, че съзнателно е вървял финален в групата, че в случай че нещо гръмне, да може да се опази.
Максим пък не се сдържа и непосредствено попита двамата хърватски граничари по какъв начин е бирата, в смисъл има ли нещо неправилно, което би се видяло на екраните на рентгена. Хърватинът не усети тайния план и подвигна палец: „ Добро питие, положително! “ Чак тогава си отдъхнахме.
В самолета групово взехме решение да отворим кега незабавно, преди да сме изхвърчали. Не тъй като бяхме доста жадни, а в случай че нещо гръмне – дано да е до момента в който сме на земята, а не във въздуха. Така провалите щяха да са по-малко. С отварянето на кега се зае пратеникът на вестник „ Дума “ Васил Попов, някогашен парашутист- десантчик.
Когато изпълни първата чаша, Васил ни погледна победоносно: Нали ви споделих, всичко ще е наред. Почерпихме и министъра, и шефа на пресцентъра Цвятко Дончев. Бирата леко се бе стоплила, само че кой ти гледа. До София кегът бе изпразнен.
През юни 1996 година група публицисти придружихме тогавашния боен министър Димитър Павлов в Хърватска, написа Любомир Денов в В някогашната югорепублика бяха прекомерно пресни спомените за сръбските бомбардировка над Дубровник, Осиек и Вуковар. По стените на младото министерство на защитата в центъра на Загреб още личаха следите от патрони, а по някои от централните улици хората непрекъснато се спираха и отдаваха респект на скромни монументи на починали хърватски бойци. Юговойната на хърватска територия бе завършила единствено преди година.
Делегацията на МО бе настанена в първокласния „ Шератон “, а неколцина сътрудници бихме много път до старичък, само че порядъчен хотел в индустриалната част на Загреб с търпими за нашите командировъчни цени. Домакините бяха споделили, че много време там са били настанени датски бойци от миротворчески контингент „ Сини каски “ на Организация на обединените нации. С журналиста от военната редакция на БНР майор Максим Минчев – с който бяхме освен дългогодишни другари, само че и комшии в двата блока на горнобанската танкова бригада, се случихме в две прилежащи стаи.
Още не си бях свалил обувките, когато Максим нахлу със странния въпрос имам ли минибар
"Какъв минибар, това да не ти е „ Шератон “, реагирах аз. Защото аз имам, репликира бъдещият общоприет шеф на Българска телеграфна агенция. Минибарът на Максим въобще не бе мини. В дъното на дребното балконче на стаята му се кипреше 5-литров кег с австрийска бира „ Ципфер “ („ Zipfer “). И през днешния ден тази висококачествена бира рядко се намира в България, а какво да приказваме за обстановката от преди 25 години.
Тогава се задоволявахме с няколко типа бира в бутилки, а наливна да намериш си бе същински шанс. Примерно за немска бира „ Бекс “ чух за първи път чак през есента на 1999 година, когато като кореспондент на „ 24 часа “ трябваше да разузная менюто на американския президент Бил Клинтън в столичния ресторант „ Севастопол “.
Но да се върнем в Загреб. С Максим си блъскахме главите сред желанието да опитаме хубава вносна и то безвъзмездна бира и въпросителните – все свързани с близкото ехтене на юговойната.
Най-вероятно кегът бе пропуснат от групата датски бойци, отпътували си същата заран. Предположихме, че в последната вечер след няколкомесечни патрули и контролни постове момчетата са пийнали много и с мътни глави на потегляне са не запомнили да погледнат на балкончето. Какво пък, да я оставим на хърватите ли? Ние сме я намерили…
В идващия момент обаче двамата с Максим се спогледахме:
Ами в случай че това е някаква провокация?
Ами в случай че кегът в действителност е някакво взривно устройство, обвързвано с канелката? На някой може да му се стори смешно или недостоверно, само че е реалност. Имаме и очевидци. Оттегляйки се от запад на изток сърбите бяха оставили много „ сърпрайзи “. Година по-късно видяхме с очите си взривени къщи в анклавите, пътувайки от Сараево към лагера на нашия контингент в близката планина. Без предписание дали анклавите са сръбски, босненски или хърватски.
Жълтите ленти, с които бяха опасани къщите, предупреждаваха за заплаха: някъде там, зад прозорците дебне гибелта! Класическата рецепта на бягащите включваше граната с изваден шплент в стъклен буркан, който се закрепва за дръжката на входната врата. В момента, в който някой реши да влезе, бурканът пада, чупи се и гранатата избухва.
В горещия юнски ден имахме задоволително работа, а и вечерта нашите футболни национали играеха решителен мач с Франция в последното към този момент европейско състезание с българско присъединяване. За тези, които са не запомнили, паднахме с 1:3 с гръмък автогол с глава на Любослав Пенев. Ето за какво взехме решение да оставим бирата за на следващия ден. Вечерта споделихме с останалите сътрудници, само че те въобще не ни повярваха. През трите дни на командировката пробвахме много добра хърватска наливна бира, само че мисълта за 5-литровия кег не ни излизаше от мозъка.
Точка първа в програмата на министъра бе поднасяне на венци пред хърватския аналог на нашия Паметник на незнайния боец. Той обаче вместо в центъра се оказа в в покрайнините на Загреб. За да стигнем до там трябваше да минем през няколко квартала от времето на Австро-Унгарската империя.
Всъщност огромна част от хърватската столица и изключително центърът са същинско копие на Виена. И като на инат на горещината опашката на министерския конвой спря точно пред дребна спретната бирария, под чиято дебела сянка неколцина чичовци с приятност топеха мустаците си в огромни халби изстудена бира. Дали е била австрийска, по този начин и не разбрахме, тъй като репортерският дълг ни подбутна напред – към крепостна стена, пред която министър Павлов трябваше да сервира венец.
После разбрахме, че в действителност стената е част от фамозния Медведград – феодален палат в южната част на Загреб, граден в далечния 13-и век. По това време крепостта е трябвало да пази западната граница на Унгарско-хърватската страна. Заради османското настъпление хърватите влизат в състава на Австро-Унгария. Вместо едно иго, избрали друго, се пошегува един от локалните съпътстващи. Това е то да случиш на поробители, отвърна му наш сътрудник.
Паметниците обаче ни бяха най-малкият проблем. Какво да вършим с петте литра австрийска бира?
Накрая измислихме следния вид: Няма да пипаме кега, само че ще го проверим благодарение на скенера на летището, през който минавахме наложително преди да се качим на министерския аероплан на път за София. Това бе може би един от последните полети на старичкия Ту-134 от Джурово време.
Прикачена към българската делегация репортерската група мина през загребския дребен ВИП, предопределен за по-скромни персони. И когато ни пристигна редът дружно с персоналния багаж сложихме на лентата и въпросния кег. Хърватските митничари доста се зачудиха като гледаха по какъв начин не си търсим багажа, а сме се вторачили в 5-литровата бъчонка. Един сътрудник по-късно показа, че съзнателно е вървял финален в групата, че в случай че нещо гръмне, да може да се опази.
Максим пък не се сдържа и непосредствено попита двамата хърватски граничари по какъв начин е бирата, в смисъл има ли нещо неправилно, което би се видяло на екраните на рентгена. Хърватинът не усети тайния план и подвигна палец: „ Добро питие, положително! “ Чак тогава си отдъхнахме.
В самолета групово взехме решение да отворим кега незабавно, преди да сме изхвърчали. Не тъй като бяхме доста жадни, а в случай че нещо гръмне – дано да е до момента в който сме на земята, а не във въздуха. Така провалите щяха да са по-малко. С отварянето на кега се зае пратеникът на вестник „ Дума “ Васил Попов, някогашен парашутист- десантчик.
Когато изпълни първата чаша, Васил ни погледна победоносно: Нали ви споделих, всичко ще е наред. Почерпихме и министъра, и шефа на пресцентъра Цвятко Дончев. Бирата леко се бе стоплила, само че кой ти гледа. До София кегът бе изпразнен.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ