Живяла едно време една кметица - жена на български чорбаджия

Живяла едно време една кметица - жена на български господар от остаряло време още. Докато бил жив кметът, тя имала разполагаем доста прислужници, които вършели всичката ѝ работа. Но не се минало доста време, кметът – чорбаджията – починал, и работите му по този начин се оплели, че кметицата се видяла в знамение и не могла да свърши нищо сама. Пък и неспособна сама да работи, тя се затруднила доста. Един ден отишла при един от своите съседи и го помолила да отиде в гората да ѝ донесе малко дърва. Тогава съседът ѝ споделил:

- Иди сама в гората, набери си дърва, вържи ги на един сноп и започни тогава да викаш към Благата орис. Тя е една доста добра жена, която незабавно се притичва на помощ.

Кметицата отишла в гората, събрала си дърва, направила си един сноп и когато трябвало да го дигне и да го занесе в село, тя почнала да вика Благата орис. Викала един, два, три пъти, само че Благата орис не пристигнала. Слънцето залязло към този момент и почнало да се притъмнява. Тогава кметицата си споделила:

- То се вижда, че Благата орис няма да пристигна, ами аз да си взема сама вързопа и да го занеса на село.

Тя вдигнала вързопа дърва на гърба си и поела по пътя към селото.

***

Ако ние не си го свършим и Благата орис няма да ни помогне!