Смъртта на Слънцето ще ни убие, но това може да не е краят
Животът на нашата планета продължава към този момент няколко милиарда години. В търсенето ни на живот на други места сме гледали най-вече към по-младите звезди – в края на краищата е по-лесно да съпоставяме предишното и сегашното, в сравнение с да спекулираме с бъдещето. Изследванията обаче демонстрират, че не трябва да отхвърляме и по-старите звезди като носители на планети, на които може да има живот, даже тези звезди към този момент са починали – макар че сходна гибел може да не е толкоз потребна за живота.
Това изображение демонстрира вятъра от звездата L.L. Orionis, който провокира основна ударна вълна (ярката дъга), до момента в който се сблъсква с материал в заобикалящата мъгливост Орион.
Фактор, който наподобява е от решаващо значение, е звездният вятър. Магнитното поле на нашата планета ни защищава от потока частици, който непрекъснато идва от Слънцето. Този развой е доста по-лош, когато звездите са млади, само че последователно се усъвършенства. Изследванията на звезди като Слънцето или даже на по-стари демонстрират, че при тях има наклонност към смяна в силата и сложността на магнитното поле – нещо, което оказва огромно въздействие върху звездния вятър.
Опустошителните изригвания стават по-малко евентуални с възрастта на тези звезди, което прави по-вероятно животът да се резервира към тях и даже дава по-добри шансове за развиването на напреднали цивилизации.
Така че звезди като Слънцето или по-стари са супер – най-малко до един миг. Нашата лична звезда и доста сходни на нея са обречени да се трансфорат в червени колоси. След като една звезда изчерпи водорода в ядрото си, тя първо се компресира, като възпламенява хелий, и по-късно се раздува. Вероятно, когато Слънцето се надуе, външният му пласт ще се простира чак до орбитата на Земята. И макар че плътността на плазмата ще бъде доста ниска, не е хубаво за живота да се намираш навътре в звезда.
Фазата на аления колос се характеризира и с отделянето на мощни звездни ветрове, а топлината от към този момент огромната звезда изтласква обитаемата зона по-далеч. Това може да е добра вест за луните на газовите колоси, само че не толкоз за скалистите планети: В най-хубавия случай Земята и Марс ще бъдат изпепелени, а Венера и Меркурий сигурно ще изчезнат.
Изследователите бяха любопитни и за това какво ще се случи по-натам. Червените колоси изхвърлят пластовете си и това, което остава, е компресираното дегенерирало ядро. Наричаме тази мъртва звезда бяло джудже. Без звездни ветрове и с огромна непоклатимост в продължение на милиарди години белите джуджета са отлично място за живот, стига планетите да са претърпели етапа на аления колос, а животът да се е развил още веднъж след появяването на бялото джудже.
Изследванията демонстрират, че измененията от елементарна звезда към червен колос и бяло джудже са прекомерно бързи, с цел да може животът да се приспособява, в случай че нямате метод да отбраните и преместите цяла планета. По-старите звезди и белите джуджета би трябвало да се изследват като евентуални носители на живот, само че наподобява малко евентуално животът да оцелее без спиране на един свят, до момента в който звездата му се трансформира и еволюира.
