Житейски доказано е, че протакането и отлагането на проблемите по

Житейски потвърдено е, че протакането и отлагането на проблемите по предписание води до печални резултати. Последните са един звук хидравлично масло в зелените площи пред НДК и погубен супер кран за 1 милион евро. Разбира се, директната виновност е на към момента незнайните вандали, само че аргументите можем да потърсим в дългогодишното безхаберие на институциите, прехвърляли си ориста на паметника от чекмедже на чекмедже.

Още преди петнадесетина година мястото бе оградено като рисково. От фасадата падаха плочи и паметникът и околното пространство бе превърнато в класическо клошаро - наркоманско сборище, осеяно с фекалии и спринцовки. В обществото се водеше същият спор "за " и "против ", институциите си прехвърляха отговорността за крайното решение, а създателят на паметника Старчев обикаляше медиите, с цел да изяснява, по какъв начин творението му може да се възвърне. И по този начин, ден да мине, различен да пристигна.

Истеризирането, което съпътстваше стартиралия монтаж, нямаше да докара до безумното действие с палежа на крана, в случай че паметникът бе демонтиран още преди доста години. И, повярвайте, щеше да бъде пропуснат за две седмици. Не от всички, само че най-малко от тези, които не рониха сълзи за мавзолея през 1999 година В случая с някогашната гробница на Георги Димитров ситуацията бе сходно. Мавзолеят бе съборен при комични условия, граничещи с парадокса, девет години след изваждането на тялото на Вожда. Когато никой не вярваше, че единствено след две години бетониралите се във властта с министър председател, президент и кмет на София представители на Съюз на демократичните сили ще поемат към политическия излаз.

Съдбата можеше да улесни доста управници и институции, в случай че паметникът "1300 години България " някак бе паднал самичък. Чиста работа, но не стана. И стигнахме до днешните безумия. Обществото още веднъж е разграничено по класическата скица фашисти-комунисти. Всеки опит за реституция на паметника неизбежно щеше да бъде разгласен за реституция на комунизма от съперниците на паметника. В директния и метафоричен смисъл. Независимо че сякаш олицетворявал цялата история на България. Идеята за представянето на демонтирани елементи от него, като обособени творби е нелепост, която не си коства да се разяснява. Демонтирането е единственият останал, въпреки и към този момент съдбовно просрочен излаз. Така и не се разбра какво символизираше паметникът, само че сигурно изгорелият кран символизира безхаберието.

А в случай че един ден решим да бутаме паметника на Съветската войска. Сега изгубихме доста години и един кран. Тогава надали ще се разминем без жертви...