Сълзите на раздялата ♥ Петко Ю. ТОДОРОВ
Изящното перо на писателя Петко Ю. Тодоров (1879 ~ 1916) сътворява близо тридесет идилии, поради които литературните критици и историци го дефинират като същински стихотворец в белетристиката. На невъзможната обич, сбогувала се със земното и ненамираща покой във вечността е отдадена идилията му „ Над черкова “. Самият създател си отива от този свят едвам 36-годишен, покосен от туберкулозата. Петко Тодоров умира в Швейцария на 14 февруари 1916 г., а тленните му остатъци са пренесени и заровени в София на 15 юни 1921-ва.
Над черкова
Всички знаят – раздели ги черкова на млади години. И по кое време склопиха очи в един ден ни поп, ни епитроп дадоха да ги закопаят вкупом и там да се не смеси роднинска кръв! Че де се е чуло-видяло кръстник кумица да люби!
Милча заровиха надясно от черкова, Янка наляво: черкова разлъчи техните сърца, тя да ги дели и на оня свят.
Но мина се малко, ни доста, по знамение божие над Милчов гроб се извишил зелен бряст, над Янка – тънка топола.
И до момента в който пролетес скритом едвам надзъртаха през черковната стряха да си кимнат, в този момент бряста разпери волно клони над покривът и тополата извиши, като че ли с върхове небото ще стига. Сгуши се сред тях остарялата селска черкова. Мирно задрямалите край нея кръстове и куглите се спогледаха: приживе що ги не оставиха да сторят, в този момент те, лудите млади, сами си чинат, без никого да дирят.
Нехае зелен бряст, протяга клони към тополини нежни грани. Като че не смее да го огледа тополата, а все кърши вейки и навожда върше свенливо по през целия ден. – Черкова е посред им! Лесно ли се религия прежаля, елементарно ли махва ръка на остарели завещания...
Полъхва тиха нощ. Бледен месец се наведе умислен в небото, ето край него се сроиха звездици и селото се смълча надолу. Зашепна отново с невнятен ромон бряста и протегна клони към тополина тънка половина. Цяла трепна тополата – месеца ги гледа и звездни седенки от небото, по какъв начин да се пресрами...
– Ще мине и тази нощ – какъв брой нощи към този момент в тъга и притома минават. Първи петли към този момент пропяват, те отново няма да се досегнат един различен.
А на благоприятност като че ли неволник млад, някъде из село зареян, подкърши и той ария:
Опустели ми са, майно льо –
опустели черкови,
онемели попове...
Дълбока вода брод няма,
хубава мома жанр няма!
Вслушаха се те и въздъхнаха необятните клони на бряста, наведе тополата върше.
Но перяст облак, докаран от емнатия в късни нощи вятър, засени нечакано месеца и буйно зашумя бряста. Разтрепера се тополата, като да й притъмня, приви се и бясно брулна бряста. Докато се опомни, до момента в който вдигне грани към тополина шия, тя смутено се дръпна, изправи и цяла разтрепера.
През перестия облак се изправяше месеца и още по-пребледнял, като че ли себе си не има вяра, застана против двамата. Из черковния двор по гробищата се подеха отново кръстове и кугли – още веднъж да се възпрат да злословят... Виж, по какъв начин впиват погледи към тях... и цяла нощ ги не снеха – Когато зора зори, хлътналия покрив на черковата, като остарял занемарен гроб, бе облян с росни сълзи – сълзите на раздялата.
1908 година
Из: „ Идилии “, Петко Ю. Тодоров, изд. „ Захарий Стоянов “, 2003
Снимки на българския писател Петко Тодоров (1879-1916), bg.wikipedia.org; dictionarylit-bg.eu
