Известен пловдивски адвокат на косъм от смъртта в снежен капан
Известният пловдивски юрист и някогашен народен представител от Национална движение „Симеон Втори" Владимир Дончев за малко да загуби живота си в планината. Дончев разгласява трагичен роман за битката си с естествената буря в Родопите и насочи няколко значими предизвестия към всички планинари:
" Доста от дълго време не съм влизал във Facebook и поотвикнах да споделям, само че рисковата история, в която безгрижно се забърках в събота привечер, заслужава да бъде споделена, най-малкото, с цел да защищити други от моите неточности високо в планината, които можеха да ми костват скъпо.
От вилата си в подножието на Родопите взех решение в събота следобяд да се кача за малко с колата до летовището Бяла Черква (1650 м. ), с цел да тествам туристическата си екипировка и новите снегоходки. На идващия ден планирахме със съдружника ми да създадем къс преход до региона на остарялото отделение, където имаме дребна непретенциозна ловна хижичка от две стаи. Паркирах на паркинга под манастира " Св. Петър и Павел " и потеглих с раницата по пътя към " Баш мандра " и поделението. Беше 17.10 ч. и желанието ми беше да походя с раницата един-два километра и в случай че има мек сняг, да опитвам снегоходките.
Горският път беше утъпкан от джипове и камиони на дървосекачите и се вървеше леко и бързо, макар че беше доста студено. Неусетно стигнах до последния разклон за " Баш мандра " за към 45 минути и взех решение да продължа до хижичката, макар че мръкваше. Оставаха към два-три километра, правилно с известно нанагорнище, само че пътят беше утъпкан и елементарен и си мислех, че ще продължи по този начин до отбивката за с. Ситово и оттова ще продължа до края с новите снегоходки. Освен това, преди няколко дни бяхме ходили със съдружника ми в хубаво време и бяхме поотъпкали със снегоходки пъртина до поделението.
Та продължих си в тъмното, светейки си с челника, който е вграден във високотехнологичната шапка, подарък от щерка ми. Бях спокоен, че бързо ще стигна и ще се обадя по мобилния в Пловдив да не се тревожат. По горския път сигналът се губи, само че горе на билото при хижичката постоянно има покритие. Мобилният беше изключен, с цел да не се хаби батерията, търсейки мрежа. Раницата ми беше оборудвана с всичко належащо даже за престой навън (така най-малко си мислех), бях добре облечен, носех законния си револвер, защото предходната зима близо до поделението се навърташе глутница от седем вълка.
Въобще, мислех си, че ще е елементарен още четвъртчасов преход в тъмната, само че красива гора. Това беше първата ми неточност - потеглих в планината, без да се обадя и без никой да знае къде отивам. Преходът обаче се оказа тежко тестване и продължи повече от два часа и половина с много инциденти. Малко преди отбивката за Ситово заваля мощно и мина във вихрушка. Излизайки от утъпканите коловози на пътя продължих към хижичката във виелицата с желание да последвам направената от нас със съдружника ми пъртина преди няколко дни.
Тук позволих втората си неточност - не сложих снегоходките, до момента в който бях на завет. Да сложа снегоходките в тази вихрушка и мощен вятър беше доста мъчно и продължих по пъртината, която се виждаше, смятайки, че ще мога да се движа по утъпканото, без да тъна. Да, но като излязох навън от гората, виелицата и новият сняг напълно унищожиха пъртината. Едва следвах пътя, като се придържах към едва забелязващата се канавка до пътя.
За няколкостотин метра, затъвайки в дълбокия сняг, се изтощих извънредно, мръзнещият вятър блокираше изобщо мисленето ми и изобщо не съобразих, че се боря със снега без снегоходки, което е полуда, само че продължавах машинално и настойчиво, знаейки, че поделението е наоколо. Там пътят, при една огромна поляна, наричана от дървосекачите " Рампата ", се разклонява на три и би трябвало да се хване наляво към поделението.
Да, но челникът работеше на слаба степен, с цел да не се изхаби, а и видимостта беше 20 см. поради виелицата. Извивките на канавката към този момент не се виждаха и единствено по вътрешен нюх взех решение по кое време би трябвало да хвана наляво. От преди няколко дни знаех, че тъкмо преди първата порутена караулка на пътя преди поделението имаше скоро паднали от тежкия сняг два сдвоени бора, които го бяха заградили. На това се надявах за ориентир.
Кретах във виелицата на светлината на мъждукащия първенец и чаках да видя паднало дърво. Когато едвам се очерта паднал бор на по-малко от метър пред мен, се зарадвах, че съм на прав път, само че като приближих напълно, ми направи усещане, че е единствено един. Тук към този момент се покрадна у мен подозрението, че съм объркал пътя. Реших да го заобиколя и да видя зад него дали няма друго дърво, защото се виждаше на по-малко от метър.
При втората ми крачка вдясно пропаднах до гърдите в дълбока пряспа. Щеките ми се забиха до ръкохватките в снега. Раницата не ми даваше да мръдна. Очите ми бяха цялостни със сняг. Разбрах на секундата, че би трябвало бързо да работя, в случай че желая да стигна жив. Разкопах към себе си малко, смъкнах раницата и разширих ямата. Оформих нещо като седалка в снега и седнах ниско в ямата на завет от виелицата.Това ми оказа помощ да се опомня и да оценя обстановката.
Бях я закъсал крепко на 350 метра от хижичката по мои сметки. Бях отпаднал от битката с дълбокия сняг. Седях върху студения сняг и макар термобельото и скиорския чеп тялото ми бързо изстиваше от допира със снега. Изкопах още сняг и седнах върху раницата да изолирам снега от тялото и да извадя мобилния. За неприятен шанс бях го поставил във външен джоб с цип на клина и не се включи. Беше заледен. Пъхнах го под термоблузата до корема ми да се стопли, без да знам по кое време и дали ще се стопли и включи.
Времето течеше, а аз изстивах още повече. Вариантът да остана на място във виелицата беше привлекателен, тъй като бях доста отпаднал, евентуално се бях отклонил от пътя и не се знаеше в случай че продължа, дали ще стигна изобщо. Имах в раницата съоръжение, което можеше да ми помогне да изкарам нощта на открито - алуминиево термоодеало, спален чувал, газов минипримус и канче за топлене на вода. Имах и малко храна и брадвичка, само че в тази вихруша да се възпламени огън беше невероятно. Трябваше бързо да взема решение. Да очаквам мобилния да се стопли и да проработи, с цел да повикам съдружника ми от Пловдив на помощ беше нестабилно като опция. Ако можех да се свържа, той щеше да дойде най-рано след три и половина, четири часа в региона, без да е несъмнено дали ще ме откри в тази вихрушка.
Като тръгвах от паркинга под манастира, термометърът в колата показваше минус 11 градуса. Сега поради ледения вятър беше доста по-студено. Реших със сетни сили да направя финален опит да се ориентирам къде е пътят, като изляза от укритието си и в случай че не съумея да се върна в ямата в пряспата и там да преспивам. Пийнах малко леден чай от декатлонския термос, който най-малко беше сладостен. С огромен напън сложих снегоходките с вкочанени пръсти и лазешком се измъкнах от ямата. Влачех и раницата, тъй като в случай че загубех пътя към ямата във виелицата, след това щях да замръзна без никакво съоръжение срещу студа.
За благополучие вятърът не беше заличил напълно следите ми и аз се върнах обратно бавно по тях до мястото, където бях свърнал наляво. Тръгнах към празното място, където не съзирах борове и където се надявах да е разклонът на пътя на три - към Ситово, Бойково и поделението. Там е поляната, наречена от дървосекачите " Рампата ", където те струпват отсечените трупи.
Вървях, невиждайки във виелицата и не знам на какво в действителност се надявах. В един миг се блъснах в нещо и разбрах, че това са дънери на отсечените и окастрени борове. Имах ориентир. По него към този момент можех да налучкам пътя към поделението. Поех едва-едва към определената от мен, само че неразбираемо дали е вярна посока. Усетих, че повличам тежката раница по снега и тя ме задържа, защото потъва в мекия сняг.
При първия опит да сложа на гърба си раницата вятърът ме събори в мекия сняг. Опитвали ли сте да станете в бездънен, бухнал нов сняг с полузакачена на гърба тежка раница и снегоходки на краката при бръснещ мразовит вятър? Картинката е унизителна. Криво-ляво съумях на третия опит и закрепих раницата, полуприведен напразно.
Крачех слепешком напред с вярата, че този път съм уцелил посоката и след сто-двеста крачки се блъснах в двата паднали сдвоени бора. Определено бях избавен! Почти! Нямах ключ за хижичката, която беше на не повече от 300 метра. Стигнах бавно до дребната постройка и затърсих скрития наоколо ключ. Няма да изяснявам какъв брой треперех дали ще го намеря и дали няма да го изпусна в дълбокия сняг от вкочанените си ръце през няколкото метра до вратата.
Термометърът на дървото извън показваше минус 12, а вътре минус 8. На мен обаче към този момент ми беше супер на завет. Чак откакто възпламених печката, стопих сняг за чай, стоплих мобилния и се обадих в Пловдив и си писах със сина ми, изпих една водна чаша ром и един чайник с чай, забелязах, че се е стоплило за два часа до два градуса над нулата. На мен обаче ми беше топло, бях жив, чуствах се благополучен!
Разказът ми се получи малко по Джек Лондон, само че всяка дума в него е истина. Разбира се, към този момент няма да позволявам такива хлапашки неточности и постоянно ще предизвестявам къде отивам в планината, ще премислям авансово добре маршрута и какво съоръжение ми би трябвало и по кое време да го сложа, ще вардя мобилния и чая топли, ще си нося мощен фенер или първенец нощно време.
Надявам се моят роман да помогне и на тези от моите другари, които като мен нямат огромен опит, само че имат огромно предпочитание да поддържат връзка с планината! ".
" Доста от дълго време не съм влизал във Facebook и поотвикнах да споделям, само че рисковата история, в която безгрижно се забърках в събота привечер, заслужава да бъде споделена, най-малкото, с цел да защищити други от моите неточности високо в планината, които можеха да ми костват скъпо.
От вилата си в подножието на Родопите взех решение в събота следобяд да се кача за малко с колата до летовището Бяла Черква (1650 м. ), с цел да тествам туристическата си екипировка и новите снегоходки. На идващия ден планирахме със съдружника ми да създадем къс преход до региона на остарялото отделение, където имаме дребна непретенциозна ловна хижичка от две стаи. Паркирах на паркинга под манастира " Св. Петър и Павел " и потеглих с раницата по пътя към " Баш мандра " и поделението. Беше 17.10 ч. и желанието ми беше да походя с раницата един-два километра и в случай че има мек сняг, да опитвам снегоходките.
Горският път беше утъпкан от джипове и камиони на дървосекачите и се вървеше леко и бързо, макар че беше доста студено. Неусетно стигнах до последния разклон за " Баш мандра " за към 45 минути и взех решение да продължа до хижичката, макар че мръкваше. Оставаха към два-три километра, правилно с известно нанагорнище, само че пътят беше утъпкан и елементарен и си мислех, че ще продължи по този начин до отбивката за с. Ситово и оттова ще продължа до края с новите снегоходки. Освен това, преди няколко дни бяхме ходили със съдружника ми в хубаво време и бяхме поотъпкали със снегоходки пъртина до поделението.
Та продължих си в тъмното, светейки си с челника, който е вграден във високотехнологичната шапка, подарък от щерка ми. Бях спокоен, че бързо ще стигна и ще се обадя по мобилния в Пловдив да не се тревожат. По горския път сигналът се губи, само че горе на билото при хижичката постоянно има покритие. Мобилният беше изключен, с цел да не се хаби батерията, търсейки мрежа. Раницата ми беше оборудвана с всичко належащо даже за престой навън (така най-малко си мислех), бях добре облечен, носех законния си револвер, защото предходната зима близо до поделението се навърташе глутница от седем вълка.
Въобще, мислех си, че ще е елементарен още четвъртчасов преход в тъмната, само че красива гора. Това беше първата ми неточност - потеглих в планината, без да се обадя и без никой да знае къде отивам. Преходът обаче се оказа тежко тестване и продължи повече от два часа и половина с много инциденти. Малко преди отбивката за Ситово заваля мощно и мина във вихрушка. Излизайки от утъпканите коловози на пътя продължих към хижичката във виелицата с желание да последвам направената от нас със съдружника ми пъртина преди няколко дни.
Тук позволих втората си неточност - не сложих снегоходките, до момента в който бях на завет. Да сложа снегоходките в тази вихрушка и мощен вятър беше доста мъчно и продължих по пъртината, която се виждаше, смятайки, че ще мога да се движа по утъпканото, без да тъна. Да, но като излязох навън от гората, виелицата и новият сняг напълно унищожиха пъртината. Едва следвах пътя, като се придържах към едва забелязващата се канавка до пътя.
За няколкостотин метра, затъвайки в дълбокия сняг, се изтощих извънредно, мръзнещият вятър блокираше изобщо мисленето ми и изобщо не съобразих, че се боря със снега без снегоходки, което е полуда, само че продължавах машинално и настойчиво, знаейки, че поделението е наоколо. Там пътят, при една огромна поляна, наричана от дървосекачите " Рампата ", се разклонява на три и би трябвало да се хване наляво към поделението.
Да, но челникът работеше на слаба степен, с цел да не се изхаби, а и видимостта беше 20 см. поради виелицата. Извивките на канавката към този момент не се виждаха и единствено по вътрешен нюх взех решение по кое време би трябвало да хвана наляво. От преди няколко дни знаех, че тъкмо преди първата порутена караулка на пътя преди поделението имаше скоро паднали от тежкия сняг два сдвоени бора, които го бяха заградили. На това се надявах за ориентир.
Кретах във виелицата на светлината на мъждукащия първенец и чаках да видя паднало дърво. Когато едвам се очерта паднал бор на по-малко от метър пред мен, се зарадвах, че съм на прав път, само че като приближих напълно, ми направи усещане, че е единствено един. Тук към този момент се покрадна у мен подозрението, че съм объркал пътя. Реших да го заобиколя и да видя зад него дали няма друго дърво, защото се виждаше на по-малко от метър.
При втората ми крачка вдясно пропаднах до гърдите в дълбока пряспа. Щеките ми се забиха до ръкохватките в снега. Раницата не ми даваше да мръдна. Очите ми бяха цялостни със сняг. Разбрах на секундата, че би трябвало бързо да работя, в случай че желая да стигна жив. Разкопах към себе си малко, смъкнах раницата и разширих ямата. Оформих нещо като седалка в снега и седнах ниско в ямата на завет от виелицата.Това ми оказа помощ да се опомня и да оценя обстановката.
Бях я закъсал крепко на 350 метра от хижичката по мои сметки. Бях отпаднал от битката с дълбокия сняг. Седях върху студения сняг и макар термобельото и скиорския чеп тялото ми бързо изстиваше от допира със снега. Изкопах още сняг и седнах върху раницата да изолирам снега от тялото и да извадя мобилния. За неприятен шанс бях го поставил във външен джоб с цип на клина и не се включи. Беше заледен. Пъхнах го под термоблузата до корема ми да се стопли, без да знам по кое време и дали ще се стопли и включи.
Времето течеше, а аз изстивах още повече. Вариантът да остана на място във виелицата беше привлекателен, тъй като бях доста отпаднал, евентуално се бях отклонил от пътя и не се знаеше в случай че продължа, дали ще стигна изобщо. Имах в раницата съоръжение, което можеше да ми помогне да изкарам нощта на открито - алуминиево термоодеало, спален чувал, газов минипримус и канче за топлене на вода. Имах и малко храна и брадвичка, само че в тази вихруша да се възпламени огън беше невероятно. Трябваше бързо да взема решение. Да очаквам мобилния да се стопли и да проработи, с цел да повикам съдружника ми от Пловдив на помощ беше нестабилно като опция. Ако можех да се свържа, той щеше да дойде най-рано след три и половина, четири часа в региона, без да е несъмнено дали ще ме откри в тази вихрушка.
Като тръгвах от паркинга под манастира, термометърът в колата показваше минус 11 градуса. Сега поради ледения вятър беше доста по-студено. Реших със сетни сили да направя финален опит да се ориентирам къде е пътят, като изляза от укритието си и в случай че не съумея да се върна в ямата в пряспата и там да преспивам. Пийнах малко леден чай от декатлонския термос, който най-малко беше сладостен. С огромен напън сложих снегоходките с вкочанени пръсти и лазешком се измъкнах от ямата. Влачех и раницата, тъй като в случай че загубех пътя към ямата във виелицата, след това щях да замръзна без никакво съоръжение срещу студа.
За благополучие вятърът не беше заличил напълно следите ми и аз се върнах обратно бавно по тях до мястото, където бях свърнал наляво. Тръгнах към празното място, където не съзирах борове и където се надявах да е разклонът на пътя на три - към Ситово, Бойково и поделението. Там е поляната, наречена от дървосекачите " Рампата ", където те струпват отсечените трупи.
Вървях, невиждайки във виелицата и не знам на какво в действителност се надявах. В един миг се блъснах в нещо и разбрах, че това са дънери на отсечените и окастрени борове. Имах ориентир. По него към този момент можех да налучкам пътя към поделението. Поех едва-едва към определената от мен, само че неразбираемо дали е вярна посока. Усетих, че повличам тежката раница по снега и тя ме задържа, защото потъва в мекия сняг.
При първия опит да сложа на гърба си раницата вятърът ме събори в мекия сняг. Опитвали ли сте да станете в бездънен, бухнал нов сняг с полузакачена на гърба тежка раница и снегоходки на краката при бръснещ мразовит вятър? Картинката е унизителна. Криво-ляво съумях на третия опит и закрепих раницата, полуприведен напразно.
Крачех слепешком напред с вярата, че този път съм уцелил посоката и след сто-двеста крачки се блъснах в двата паднали сдвоени бора. Определено бях избавен! Почти! Нямах ключ за хижичката, която беше на не повече от 300 метра. Стигнах бавно до дребната постройка и затърсих скрития наоколо ключ. Няма да изяснявам какъв брой треперех дали ще го намеря и дали няма да го изпусна в дълбокия сняг от вкочанените си ръце през няколкото метра до вратата.
Термометърът на дървото извън показваше минус 12, а вътре минус 8. На мен обаче към този момент ми беше супер на завет. Чак откакто възпламених печката, стопих сняг за чай, стоплих мобилния и се обадих в Пловдив и си писах със сина ми, изпих една водна чаша ром и един чайник с чай, забелязах, че се е стоплило за два часа до два градуса над нулата. На мен обаче ми беше топло, бях жив, чуствах се благополучен!
Разказът ми се получи малко по Джек Лондон, само че всяка дума в него е истина. Разбира се, към този момент няма да позволявам такива хлапашки неточности и постоянно ще предизвестявам къде отивам в планината, ще премислям авансово добре маршрута и какво съоръжение ми би трябвало и по кое време да го сложа, ще вардя мобилния и чая топли, ще си нося мощен фенер или първенец нощно време.
Надявам се моят роман да помогне и на тези от моите другари, които като мен нямат огромен опит, само че имат огромно предпочитание да поддържат връзка с планината! ".
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ