Израел се обявява за независима държава
Израел е основана през 1948 година с резолюция на Организация на обединените нации. Създаването на Израел има дълга предистория, чието начало е в зараждането на ционизма. Две творби изиграват забележителна роля за одобряването на ционистката концепция - " Рим и Йерусалим " на Мозес Хес и " Еврейската страна – опит за съвременно позволение на еврейския въпрос " на Теодор Херцел.
Основаването на страната Израел е част от хилядолетната история на евреите. Полулегендарното Давидово царство е първото единно държавно формирование на евреите. Според множеството историци, то е съществувало сред 1020 и 930 година преди Христа и е учредено, откакто еврейските нации в Ерец Израел, преди този момент обединени в племена от така наречен Съдии на Израил, образуват съюз. Саул от племето на последния съгласно книгата Битие наследник на Иаков Венямин става първият цар на страната (разказано е в Библията, Първа книга на царете). Вторият (или третият, в случай че се брои Йевостей) цар — Давид, дефинира за столица Йерусалим и укрепва царството. Към 930 година прочие Хр. обаче то отслабва и се разпада на Израилско и Юдейско царство. Към 720 прочие Хр. Асирия завладява Израил, а Юдея пада под вавилонска власт към 586 година Така е сложено началото на така наречен изселване на еврейския народ към Вавилон.
През 538 прочие Хр. цар Кир Велики дава независимост на всички покорени нации и по този начин евреите се завръщат в първичните си територии. Впоследствие териториите на сегашен Израел попадат под властта на Александър Велики, а след това и на Римската империя. Създават се васални на Рим еврейски полудържави в границите на провинция Сирия. През 66 сл. Хр. евреите провеждат въстание, само че то е смазано от римляните, а през 70 година император Тит подрежда Йерусалим и Храмът на Соломон да бъдат разрушени. От този миг нататък римляните стартират дейни гонения на евреите. Около 617 година византийският император Ираклий публично не разрешава еврейската вяра (която към този момент е одобрявана за обособена от християнството). От 636 година сл. Хр. стартира арабското настъпление, траяло до 1099 (Първи кръстоносен поход). До 13 век Израел е владян от християните-кръстоносци, само че към 13 век те го напущат и мюсюлманите дефинитивно превземат тези територии. До 1517 година ръководят Мамелюците, а от 1517 до 1917 — Османската империя. До 19 век в Израел съвсем не са останали евреи — популацията е най-вече от арабски мюсюлмани и християни, а евреите са под 10%.
Векът на Просвещението довежда до даването на равни права на евреите в Европа, като по-светски настроените от тях след това възприемат и концепциите на рационализма, романтизма и национализма. Това събитие е известно като Хаскала и довежда до появяването на ционисткото придвижване през 1897 година, целящо основаване на " Еврейски народен дом " (държава). В началото на 20 век се появяват няколко оферти къде да бъде учредена еврейската страна. Сериозно премислян вид е била така наречен Британска стратегия за Уганда, препоръчана от Британската империя на Теодор Херцл към 1903 година, съгласно която британците са склонни да дават част от Източноафриканския протекторат, само че тази концепция не трябва осъществена. Смъртта на Херцл през 1904 година провокира разделяне в придвижването, като се обособяват ционисти (с комунистически или социалистически възгледи) и ортодоксални евреи.
След края на Първата международна война е обещано началото на така наречен Британски мандат в Палестина, съгласно който териториите на днешните Израел, Йордания и част от сегашен Ирак (дотогава провинции на Османската империя) са дадени на Британската империя. Между 1919 година и 1923 година в Палестина идват 40 000 евреи, най-вече от Източна Европа. Заселниците от тази вълна са подготвени на селско стопанство и са способни да развиват стопанска система. Въпреки емиграционната квота, открита от английските управляващи, към края на този интервал еврейското население нараства на 90 000 души. Блатата на Израелската котловина и долината Хефер са пресушени и земята става годна за селскостопанска активност. Голяма част от новодошлите хора по тези земи са ционистите-социалисти, противопоставящи се на ортодоксалното еврейство. Създават се първите групови стопанства (кибуци). Ционистите стартират да развиват профсъюзи, поемат контрола над опазването на здравето, образованието и стопанската система. Британският мандат е преустановен през 1948 година и на 14 май министър председателят Давид Бен Гурион афишира независимостта на израелската страна. Тя е приета незабавно от Съединени американски щати, Съюз на съветските социалистически републики и доста други страни, само че не и от прилежащите арабски страни. В идващите няколко дни близо 700 ливански, 1900 сирийски, 4000 иракски и 2800 египетски бойци атакуват новата страна, с което е сложено началото на израелско-арабските войни и на актуалния Израелско-арабски спор.
Източник: Уикипедия
Основаването на страната Израел е част от хилядолетната история на евреите. Полулегендарното Давидово царство е първото единно държавно формирование на евреите. Според множеството историци, то е съществувало сред 1020 и 930 година преди Христа и е учредено, откакто еврейските нации в Ерец Израел, преди този момент обединени в племена от така наречен Съдии на Израил, образуват съюз. Саул от племето на последния съгласно книгата Битие наследник на Иаков Венямин става първият цар на страната (разказано е в Библията, Първа книга на царете). Вторият (или третият, в случай че се брои Йевостей) цар — Давид, дефинира за столица Йерусалим и укрепва царството. Към 930 година прочие Хр. обаче то отслабва и се разпада на Израилско и Юдейско царство. Към 720 прочие Хр. Асирия завладява Израил, а Юдея пада под вавилонска власт към 586 година Така е сложено началото на така наречен изселване на еврейския народ към Вавилон.
През 538 прочие Хр. цар Кир Велики дава независимост на всички покорени нации и по този начин евреите се завръщат в първичните си територии. Впоследствие териториите на сегашен Израел попадат под властта на Александър Велики, а след това и на Римската империя. Създават се васални на Рим еврейски полудържави в границите на провинция Сирия. През 66 сл. Хр. евреите провеждат въстание, само че то е смазано от римляните, а през 70 година император Тит подрежда Йерусалим и Храмът на Соломон да бъдат разрушени. От този миг нататък римляните стартират дейни гонения на евреите. Около 617 година византийският император Ираклий публично не разрешава еврейската вяра (която към този момент е одобрявана за обособена от християнството). От 636 година сл. Хр. стартира арабското настъпление, траяло до 1099 (Първи кръстоносен поход). До 13 век Израел е владян от християните-кръстоносци, само че към 13 век те го напущат и мюсюлманите дефинитивно превземат тези територии. До 1517 година ръководят Мамелюците, а от 1517 до 1917 — Османската империя. До 19 век в Израел съвсем не са останали евреи — популацията е най-вече от арабски мюсюлмани и християни, а евреите са под 10%.
Векът на Просвещението довежда до даването на равни права на евреите в Европа, като по-светски настроените от тях след това възприемат и концепциите на рационализма, романтизма и национализма. Това събитие е известно като Хаскала и довежда до появяването на ционисткото придвижване през 1897 година, целящо основаване на " Еврейски народен дом " (държава). В началото на 20 век се появяват няколко оферти къде да бъде учредена еврейската страна. Сериозно премислян вид е била така наречен Британска стратегия за Уганда, препоръчана от Британската империя на Теодор Херцл към 1903 година, съгласно която британците са склонни да дават част от Източноафриканския протекторат, само че тази концепция не трябва осъществена. Смъртта на Херцл през 1904 година провокира разделяне в придвижването, като се обособяват ционисти (с комунистически или социалистически възгледи) и ортодоксални евреи.
След края на Първата международна война е обещано началото на така наречен Британски мандат в Палестина, съгласно който териториите на днешните Израел, Йордания и част от сегашен Ирак (дотогава провинции на Османската империя) са дадени на Британската империя. Между 1919 година и 1923 година в Палестина идват 40 000 евреи, най-вече от Източна Европа. Заселниците от тази вълна са подготвени на селско стопанство и са способни да развиват стопанска система. Въпреки емиграционната квота, открита от английските управляващи, към края на този интервал еврейското население нараства на 90 000 души. Блатата на Израелската котловина и долината Хефер са пресушени и земята става годна за селскостопанска активност. Голяма част от новодошлите хора по тези земи са ционистите-социалисти, противопоставящи се на ортодоксалното еврейство. Създават се първите групови стопанства (кибуци). Ционистите стартират да развиват профсъюзи, поемат контрола над опазването на здравето, образованието и стопанската система. Британският мандат е преустановен през 1948 година и на 14 май министър председателят Давид Бен Гурион афишира независимостта на израелската страна. Тя е приета незабавно от Съединени американски щати, Съюз на съветските социалистически републики и доста други страни, само че не и от прилежащите арабски страни. В идващите няколко дни близо 700 ливански, 1900 сирийски, 4000 иракски и 2800 египетски бойци атакуват новата страна, с което е сложено началото на израелско-арабските войни и на актуалния Израелско-арабски спор.
Източник: Уикипедия
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ