Използвам в заглавието името на знаменателната творба на Ант. Страшимиров

Използвам в заглавието името на знаменателната творба на Ант. Страшимиров (1872-1937 г.), не с цел да я слага над всичко негово или да я трансформира в емблема. А с цел да назова живота му – стремглав, забързан, изискан в неравноделен такт за ухото на всяка власт, идеология и вразумителност. Пътят на бунтаря в младостта нормално води до помъдряване в зрялостта. Така и Страшимиров, следвайки дръзновената си опозиция против неправда и принуждение, стига след 1923-25 година до като че ли непримиримата едновременна позиция и на ослепителен разобличител, и на неуспешен, отблъснат от властта примирител.

След едно тежко детство бяга от вкъщи си на 13 години. И до 18 е аргатин и прислужник на село или словослагател, книговезец и бояджия в града. Тук-там пробва учебното заведение, само че по този начин и не приключва гимназия. На 18 година става преподавател и по същото време разгласява първи стихотворения. Но същинското му творчество е в неритмуваното слово, където няма пропуснат род: прозата му включва разкази, повести и романи; написа журналистика, литературна рецензия, народоведски и исторически студии и книги, драми и комедии. Богатство от жанрове, заглавия и достижения, което още не е оценено по достолепие.

По време на 10-годишното му учителство, прекратено от двугодишно слушане на лекции по литература и география в Швейцария, той е и национален просветник, и труженик за проведено учителство. И евентуално би траял, в случай че след физически конфликт с кмета на Казанлък не е бил осъден със възбрана да учителства във всички български учебни заведения. Тогава А. Страшимиров взема решение да стане вторият след Вазов самоиздържащ се наш професионален публицист. По негови думи: „ Отдал съм се на писателство, на лекторство и на географски и етнографски изследвания. ” Ще показа и, че главните му доходи идват от обществените сказки. Гледайки от позициите на непокътнатото достолепие, ще изрече: „ Ето така се простих вечно със службогонството. ” Което са си разрешили малко на брой в литературата, като изберат пътя на независимостта от власт и конюктура и на свободното изложение на естетически, цивилен и морални позиции.
Но интелектуалните и писателските му занимания нееднократно са били придружени и от различен жанр общественополезна активност. И като тях тя е трескава, поривиста, само че постоянно обвързвана с значимите мигове от живота на нацията. Още в 1900 година се включва интензивно в националосвободителните битки за Македония. Като с изключение на редактор на вестник „ Реформи ” и на списанията „ Звезда ” и „ Културно единение ” става и участник в четата на Яне Сандански. През Балканската война е доброволец. На три пъти, въпреки и за малко, е избиран за депутат. Опитва да водачества в литературния и в културния живот, като основава списанията „ Наш живот ” и „ Наши дни ” и вестник „ Ведрина ”.

От цялата тази кипяща и не постоянно безпогрешна активност и от многообразното писателско завещание тоталитаризмът беше избрал да постанова държанието му след 1923 година и романа „ Хоро ” като разследване и доказателство за позицията му. Не че останалото е било инкриминирано и забранявано, само че то беше поставяно в дълбоката сянка на в действителност превъзходния разказ. С известно снизхождение се употребиха и част от ранните му разкази, най-много отличаващите се със обществено опълчване като „ Кочаловската караница ” или с романтично-легендов сюжет като „ Рамаданбегови сараи ” и „ Сура бир ”. Другите белетристични текстове бяха подценявани. Най-лоша орис имаха народоведските и историческите текстове, изключително фундаменталната народопсихологична книга „ Нашият народ ” и историко-психологическите портрети на Ст. Стамболов и П. Каравелов „ Диктаторът ” и „ Реформатор ”. С „ Нашият народ ” А. Страшимиров постави респектиращо начало на целенасоченото национално самопознание. Мъдър и справедлив, преодолял младежкото си опълчване на Стефан Стамболов, писателят съумява да сътвори освен безапелационни портрети, само че и да осмисли и изведе приноса на тези персони въз основата не на пристрастията, а на действителните им позитивни исторически резултати. Без да премълчава слабостите им.

Днес имаме свободата да разкрием, оценим и да се употребяваме от стойностното, настоящото и надживялото времето си творчество на А. Страшимиров. Което по никакъв начин не е малко. Можем да сочим като висок образец и държанието на писателя във времето на яростното вътрешнонационално опълчване в интервала 1923-25 година, пък и по-късно. Как се употребяваме от всичко това? Е, не е мъчно да посочим книгите на А. Страшимиров, върху които не е паднал прахът на времето – „ Нашият народ ”, „ Диктаторът ”, „ Реформатор ”, романа „ Роби ” и още някои народоведски и белетристични проби, пък и една-две драми.

В препъникамък се трансформира още веднъж романът „ Хоро ”. Не поради качествата му, безполезна нелепост е да ги отричаш. Проблемът е с тълкуванието. И ето какви премъдрости роди новият прочит в опит да заобиколи действителното обръщение: „ Смисълът на романа е в неказаното и неразказаното, в намека, в нюанса, в акцента. ” Да се чудиш какъв брой бързо след интервала на униформеното мислене, както одобряваме тоталитаразма, българската литературоведска мисъл стигна и надмина международната. Без да изтъквам тъкмо, ще загатна и друго изобретение – в романа си А. Страшимиров изследвал насилието от двете страни, разбирай властта и противопоставящото й се ляво (тогава комунисти, анархисти и земеделци).

Но хайде да напомним сюжета, колкото и той да наподобява (и да ни внушават, че изгрежда) нереален и вторичен. Щото всичко е в неразказаното и в намека. Околийският шеф Сотир Иванов се дами за богатата наследница, сирачето Мичето Карабельова. Против нейната воля; той я е насилил и излъгал, че брат й Сашко, работен трибун, е още жив. По време на сватбеното пиршество умира бабата на Мичето. Открива я приставът Миндилев, който й открадва скритите фамилни бижута. Той излиза на двора да ги закопае, с цел да прикрие мародерството. И се сблъсква с пристигналите да отвлекат/спасят младоженката незаконни Иско и Васил. Удрят го с револвер по главата и той умира. А те изчезват с Мичето. Побеснелият Сотир Иванов, откакто е пребъркал мъртвата бабичка, открива натрупа на пристава и прибира бижутата. Започва сякаш следствие за гибелта на Миндилев, при което вършат лист от 17 души, почтени по случая и изобщо. Военни, под командата на полковник Гнойнишки (колко изразително име му е дал писателят) ги разстрелват. Но освен това. Разбеснелият се полковник кара дамите от градчето да оплюват смъртниците. Те отхвърлят и следва още по-налудничаво предписание – музиканти да свирят хоро, а дамите да играят. Откликва Капанката, чиито мъж и наследник са измежду разстреляните, като нейният танц е ясна, последна и безподобна опозиция против злодея и злодействата.

Сега в помощ на „ новия прочит ” ще изтъквам А. Страшимиров от разпит при конфискация на романа в 1926 година: „ Аз съм този, който ви открих логиката на психиката на народа си. И аз ви споделям: съсловен дух в България не можете насади! Време е мозъкът на управителните пластове да не стига единствено до върха на сабята. ” Но и без тази помощ от създателя, стига да не се хващаме на измислено нелитературно хоро, можем да определим смисъла на романа: „ Хоро ” е творба за насилието на властта над народа си. Но това принуждение не се демонстрира единствено във висш политически миг и не е провокирано от друга мощ. В романа то стартира с алчността и жаждата за владеене, минава през мародерството на пристава и на околийския шеф и през кървавата кавга с почтени поради дързостта им да спрат обсебването на хора и благосъстояния. И свършва с хорото – висшия зверски опит да се прекърши народа. Но последната дума въпреки всичко имат тези, които не желаят непознатия им съсловен дух. Какви ти подмятания и акценти!

През 1926 година властта разкрива какво за нея е романът „ Хоро ”: „ … неговият създател А. Страшимиров е имал изключителното желание да насажда ненавист по един доста дръзновен метод в …, както и да подбужда към общеопасни закононарушения, които могат да слагат в заплаха вътрешното и външното състояние на страната… ” Следва изземване на тиража, тормоз на писателя и т. н. И провал на илюзиите, че ще реализира помиряване. То по кое време ли сме се вслушвали в трезвите и мъдри гласове. Щото помиряването въпреки всичко значи и признание на стореното като първа крачка. Но А. Страшимиров продължава да ни вълнува.

Откъс
Из „ ХОРО ”

Бялата нощ жълтееше: ужасно жълти, с раззинати уста, се издаваха простреляните черепи из грамадата трупове.
И кървите миришеха.
Жените, подкарани от предния двор, прииждаха по уличката, изпущаха отсечени писъци и скубеха коси пред кордона бойци.
Сбиха ги в куп, оградиха ги каскети и заиграха камшици отново.
– Ще онемеете!
И онемяха.
Тогава началникът на гарнизона, кметът, прокурорът и всички пристъпиха към грамадата.
Изтегли полковникът сабята си и разля железен глас:
– Проклятие и храчки върху родоотстъпниците за безконечни времена! Плюйте! Който не плюе, ще го съсека на място!
…Плюеха.
Камшици подкараха и дамите.
Още малко – ще почнат и те.
Но зафуча над всички глави – полудя може би! – висока, чорлава, окървавена Капанката: зафуча под камшиците.
– У-у-у-у, мари хе-е-ей! Която плювне, жа я удуша-а!
Пристъпи, дигна крайник високо към грамадата напластени трупове и впи ръце в корема си. Гласът й беше пресипнал, само че изрева обезверено:
– Не жа ги плюем ние, господин офице-е-ер, че хай по този начин сме ги късали от себе си!
Камшиците замряха над потръгналите дами. Сопнаха се главите с каскети. Онемя всичко. И се разрасна грамадата от трупове – възцари се в бялата нощ. Страшно, до лудост ужасно!
Полковник Гнойнишки се стъписа и се облегна о земята с върха на сабята си, която заигра като пружина. Трепереха и нозете му. Мърмореше нещо. Обмисляше може би тактично оттегляне.
– Добре… И ти имаш право… Така да е: няма да плюете… Добре…
После потресе глава и разля тъничък глас:
– Музиката! Да пристигна незабавно! Не-медле-но!
Жените се свиха, блъскани от стеклите се музиканти.
Гнойнишки пъхтеше. И заповяда:
– Хоро! Пайдушката! Веднага!
Настръхна и самото небе: музиката засвири. И мъничкият полковник, гневен в лице, разигра сабята си.
– Кмете, повеждай! Хоро желая! Хващайте се всички! Хоррро, ви споделям, или с труповете ви Марица ще задръстя!
Но Капанката – разкрачена, снажна, чорлава – залюля се като пияна. И изпищя:
– Убий, куче! Убийй!
Дребничкият полковник трепна отново. Съвзе се обаче и сграбчи бич от жандарм.
– На хорото, твоята…
Капанката се преви, попипа с ръка окървавената си отначало шия, поколеба се… Но изръмжа като тигрица и се впи в ръката на полковника:
– Хайде, господин офицееер! Скачаай!
Капанката скачаше – полковникът я ритна и се откъсна, – само че тя скачаше: играе…
Хоро.
Чупи ръце, блъска нозе и крещи:
Иху-у, мари, земьо черна! Иха-а, мари, земьо сладка! Иху-у! Иха-а! Препукай се мари – иху-у! Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари – иху-у, иха-ха – хи-и-и…

Какви са шопите
От „ НАШИЯТ НАРОД ”
Тази фотография на младоженци шопи е оповестена в „ Нешънъл джиографик ” през 1915 година
По цвета на коси и очи шопите най-вече са сиви: снажни хора с некрасиви скулести лица и с мъгливи и скритни погледи. Дават се престорено за елементарни: наподобяват като добичета със скършени вратове, като че ли са подготвени да се примирят с всичко, а в действителност те едничко вред и постоянно са се непоколебимо опирали на мащехата национална орис.
Шопът има особена уязвимост към женската си половина и постоянно води война с нея, за него сякаш няма нищо по-омразно от дамата. На вола си ли ще се разсърди, детето си ли ще смъмри или кучето си ще изхока, шопът вика: “ах, ти жено! ”. А към Враца ще добави: “ах, ти жено врачанска! ”.
Мълчалив, безгрижен и муден, шопът нормално се сочи мирен като овца. Но софийските евреи го познават добре: пази се от шопа, споделят те, когато вирне врат като бивол и загледа изкривено към земята… Но от това не трябва да се съди, че шопът е съумял да се опре и на евреите. Синовете на Израиля са му научили езика, настанили са се в селата му и хубаво са се впили в неговата торбичка. Разбира се, в случай че не е евреинът, ще дойдат цинцаринът, арменецът или боткаджията-колибар от Габровско, или пък прилепските чираци от Македония: шопът в търговията рядко отива по-далеч от кръчмар.
Познават шопа добре българските офицери; общо е мнението, че той е роден за боец: понослив, обуздан и недопечен като вълк.
…Селянин из Софийско заборчнял и останал без педя земя. Да аргатува в своя край той не приел, да иде на гурбет във Влашко, към Одеса или в Австрия – не знаял, та се озовал селски пазач някъде в Севлиевско, зад Балкана. Мизийците гс загледали в дебелия му врат, в орангутанските му ръце, в престорено кротките му очи и почнали да го подиграват: всеки си мерел дланта на врата му. Шопът се усмихвал, червял се и търпял: на непознато място бил индивидът! И чакал да превали лятото, че да се запилее в своя край, с цел да си отдъхне. Но точно на Илинден селските първенци се запили в кметската механа и пъдарят с кехаята-циганин трябвало да прислужват. Циганинът, като по-пъргав, се въртял към трапезата, а шопът, като тежък и муден, предял стълбите на избата да точи с оканицата вино. Колкото повече се запивали първенците, толкоз повече биели смешка с шопа – нали за това бил той там, безмълвен като мечка… А циганинът-кехая, като гледал по какъв начин шопът не обелва зъб да се отбрани, скършил език също да го гаври. Тук към този момент пъдарят се наежил. Пияните първенци това и чакали: взели те страната на циганина, с цел да видят на какво е кадърен шопът. И не чакали дълго: налели се с кръв очите на нашия човек, кръшнал той врат, загледал изкривено към земята и по едно време страшната му шепа се увила о лъскавия врат на циганина. Не се усетили по какъв начин е станало: нозете на егюпеца запърпали във въздуха, шопът го свил на топка в ръцете си и го цамбурнал в избата…..Онемели всички: настръхналият шоп заогледвал първенците като стръвница мечка, като че ли питал от кого да почне сега… Но скоро махнал ръка.
– Вие всички сте поганци! – споделил и си излязъл.
Дълго разпитвали селяните за своя безмълвен и почтен пазач, дълго го търсили, с цел да му издължат най-малко прослужените към този момент четири месеца. Но липсал индивидът – плюл им той на парите…
Такъв е шопът, когато се прекали с неговото дълго самообладание. Впрочем, такива са и всички българи.