Изписването на тези три думи беше фатална грешка. Германският дипломат

" Изписването на тези три думи беше съдбовна неточност. " Германският посланик Юрген Йостерхелт си спомня за една трагикомедия, разиграла се в България през 1974. Епизод от непубликуваните му мемоари, разказан пред А. Андреев.

Юрген Йостерхелт през 1970-те

В края на 1973 година в българо-германските връзки настъпи нова епоха. На 12 декември бяха открити дипломатически връзки сред Федерална република и. А на 31 януари 1974 година господин Фриц Мене, приемникът на господин Ролф декор Кайзер, връчи акредитивните си писма на Тодор Живков. Не си правехме никакви илюзии - първоначално нещата щяха да си останат както досега. Лека-полека обаче, надявахме се ние, в двустранните отношения може да полъхне пресен вятър. Лично аз най-много се надявах, че скоро ще получим повече шир за едно съответно показване на Федералната република и нейната политика. Може би в този момент към този момент се появяваше и шансът да отстраним последните противоречиви моменти, които попречиха една от дълго време планувана галерия на немската следвоенна архитектура.

Тази галерия имаше по-сериозни амбиции, в сравнение с издава името ѝ. Тя си поставяше цели, които надалеч надхвърляха елементарното онагледяване на модерното строителство и на жилищните здания. Тя щеше да открие поглед към метода на живот в Западна Германия – и таман заради това беше бодил в очите на тогавашната. Защото Германска демократична република държеше в България монопола еднолично да демонстрира облика на Германия, който включваше и даването на всевъзможни материали за Германия, за нейния език и просвета. С други думи, Германска демократична република по никакъв начин не желаеше в една от страните, които ѝ бяха най-верни съюзнички, в този момент разните " капиталисти "  и " реваншисти "  да демонстрират една предвидимо безобидна и привлекателна картина на своята страна. Тъкмо на този декор договарянията с българската страна вървяха много мъчно и с напрежение. Пред нашия хитроумен проект непрестанно се поставяха какви ли не трудности. Но ето, че в този момент към този момент постигнахме пробив: след многогодишни старания най-накрая беше реализирано съгласие. И изложбата трябваше да отвори порти през февруари 1974.

И тъкмо тогава, в последния миг, се разигра една трагикомедия, която доста добре онагледяваше обстановката, в която се намирахме. Към изложбата беше очакван и азбучник, който изключително дразнеше нейните съперници. Каталогът, който щеше да се раздава гратис, съдържаше снимков материал за Федералната република, в това число и за изискванията на живот на експлоатираната работническа класа в страната. На една страница от каталога беше оповестена колонка с цифри, над която - в резултат от непонятен гаф в немското Външно министерство или пък в Института за интернационалните връзки - в скоби категорично се уточняваше, че данните се отнасят в това число и до Западен Берлин. Това беше съдбовна неточност, която в реалност нарушаваше и базисните ни ангажименти - нищо, че бележката беше съвсем невидима и в действителност напълно второстепенна. Защото съгласно ангажиментите Западен Берлин и неговата принадлежност към Федерална република Германия не биваше да се загатват в каталога. Та нали Берлин беше " столицата на Германска демократична република " - така бяха научени българите.

Българсксите функционери явно бяха чели каталога под лупа и в този миг заплашиха, че ще забранят разпространението на всичките 5000 екземпляра. А за каталога не бяха пестени пари. Текстът, фотосите и статистиките бяха отпечатани на скъпа гланцирана хартия и въпреки отстраняването на бележката " в това число Западен Берлин "  да беше по принцип допустимо, без да зейне празнота, в действителност нямаше по какъв начин да стане механически на тази гланцова хартия. И тогава на Катрин ѝ хрумна решението. От годините си като студентка по архитектура тя си пазеше една " стъклена гумичка " - щифт със снопче стъклени влакна в края. За наша огромна наслада се оказа, че тази " стъклена гумичка "  може да заличи рисковите три думи, без да оставя следи по гланцовата хартия. Но с цел да изтрием бележката във всичките 5000 каталога на нас ни трябваха най-малко дузина от тези щифтове.

Речено-сторено. Трите думичики в каталога и " стъклената гумичка "  внезапно бяха придобили сериозна политическа тежест, тъй че след многочислени телефонни диалози решението беше открито. " Луфтханза "  беше подготвена още със идващия полет до София да ни достави пакетчето с щифтовете - лично посредством водача. Министерството в началото се опъваше, само че след това стигна до верния мироглед и даде позволение да се заличи бележката, а един другар в Германия получи от Катрин точните инструкции и набави щифтовете. Аз взех пакетчето от летището, благодарих на водача, а през идващите 48 часа дружно с Катрин и още неколцина помагачи успяхме да отстраним рисковите три думички от всичките 5000 каталога - тъкмо в точния момент, с цел да можем да ги разпространим в период. Направихме го в несъгласие със личните си убеждения, само че пък със съзнанието, че работим за добра идея. Така българският Комитет за другарство и културни връзки с чужбина към този момент нямаше съображение за възражения.

Юрген Йостерхелт и брачната половинка му Катарина през 1970-те

Ето по какъв начин благодарение на " стъклената гумичка "  беше премахнат един сериозен политически проблем. Въпросната страница от каталога просто изглеждаше малко матово на мястото на изтритото. Но за българската страна каталогът към този момент беше политически допустим, тъй като не съдържаше презумпцията, че Западен Берлин е част от Федералната република. От немска позиция каталогът въпреки всичко пострада, въпреки че тази контузия можеше да се преглътне политически: та нали не се споделяше категорично, че Западен Берлин не е част от Федералната република. Откъм аритметиката обаче нещата куцаха, тъй като във въпросната колонка прикрито участваха и числата за Западен Берлин. Но в последна сметка това се оказа маловажно. И цялото политическо въжеиграчество можеше да провокира единствено жлъч.

В последна сметка цялата тази история, която не окичи с лаври нито една от двете страни, беше оповестена за завършена на нормалната чашка коняк и нормалните посивели шоколадови бонбони, които се сервираха постоянно и без оглед тутакси от денонощието в бюрото на релативно доброжелателния завеждащ отдел в Комитета Стоян Константинов, чиито две сътруднички госпожа Емилия Бенкова и госпожа Евгения Камова от отдел " Култура "  бяха моите основни събеседнички. Оттам насетне по въпроса настъпи настойчиво безмълвие, а и в нашите документи на този случай беше отделено единствено минимално внимание.

*Юрген Йостерхелт (р. 1935) е правист и посланик от кариерата. През 60-те и 70-те години на 20 век работи в посолствата на Федерална република Германия в Москва, София и Атина, в задачата към Организация на обединените нации в Ню Йорк и в немското Министерство на външните работи в Бон. По-късно става дипломат на Германия поредно в Турция, във Англия и във Ватикана.