„Сватбеният гост“ пристига с гръм и трясък
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
СВАТБЕНИЯТ ГОСТ
от А.Е.Гонтлет
Превод: Стоянка Сербезова – Леви
Изпепеляващ трилър, който ще ви накара да се замислите преди да кажете „ да “
Очаквайте „ Сватбеният посетител “ на 4 февруари!
Интервю с А. Е. Гонтлет
Станах създател напълно инцидентно – в никакъв случай не съм възнамерявал творбата ми да бъде оповестена ”
А.Е.Гонтлет е книжовен сътрудник в влиятелната лондонска организация “Питърс Фрейзър и Дънлоп ” (ПФД). Присъединява се към организацията през 2010 година, откакто приключва магистърска степен по Английска литература в Лондонския “Кингс Колидж ”. Дебютният му разказ “Сватбеният посетител ” се появява на пазара през април 2024 година и бързо се трансформира в едно от най-горещите заглавия за годината.
Откъде почерпи ентусиазъм за романа “ Сватбеният посетител ” ?
Без да издавам прекалено много, преди години попаднах на разтърсваща информация, оповестена в „ Гардиън “ за същински престъпен случай, вдигнал на крайници цяла Германия. Снимката на жертвата по този начин и не ми излезе от мозъка и точно тя ме въодушеви за финала на “Сватбеният посетител ”. Сватбите са събития с толкоз високо напрежение – обезпокоени булки, нервни младоженци и прочувствени посетители – че ми се сториха идеалната среда за основаване на един трилър.
Винаги ли си знаел, че искаш да станеш създател, или работата ти като книжовен сътрудник докара до това?
Станах създател напълно инцидентно. Никога не съм възнамерявал творбата ми да бъде публикувана; писането за мен беше просто метод да се стоварвам от ежедневната работа. Но едно нещо докара до друго и се оказах с контракт за издаване. Разбира се, оказа помощ ми и това, че бях сътрудник, тъй като с помощта на опита си бях наясно с трендовете на пазара – какво се продава и какво не – и можех да приспособявам писането си към тях.
Как възнамерява ( многото! ) обрати в романа?
Планирането в никакъв случай не е било мощната ми страна; предварителното обмисляне на сюжета постоянно ми се е коствало ограничаващо. Разбира се, до момента в който пиша съм наясно с детайлите, които желая да вложа в историята, само че най-много оставям героите да ме отведат там, където те пожелаят. Нека да дам образец – предисторията може да породи мотив; претекстът може да породи събитие; събитието може да наложи въвеждането на вторичен воин и така нататък Това несъмнено, е малко необикновен метод – доста писатели намират планирането на сюжет за потребно. Завиждам им за прозорливостта. Моят метод докара до възли, които би трябвало да се разплетат, а след това сходно на кубчето на Рубик – едно неверно придвижване и цялата история се разпада. Но пък аз обичам пъзелите.
Какво те подтикна да избереш точно жанра трилър? На кои други писатели на престъпни романи и трилъри се възхищаваш?
Отдавна съм обожател на трилърите, а също и на мистериите и детективските романи. Предполагам, че всичко стартира, когато за пръв път прочетох “Дъщеря на времето ” на Джоузефин Тей, както и романите на крими кралицата Патриша Хайсмит. През последните години четенето ме води в Европа и оттатък нея – Андреа Камилери (Италия), Андрей Курков (Украйна) и един от най-хубавите – Жорж Сименон (Белгия).
Ако оставим настрани престъпните романи, ще бъде тъпо да не загатна Е.М.Форстър, чието творчество обичам от доста години и чиито “Аспекти на романа ” дружно със „ За писането: записки на занаята “ на Стивън Кинг са приказен учебник за писане на романи.
Източници: Bloomsbury.com; https://tinyurl.com/4d8ttz9e
За книгата
Ани не има вяра в любовта от пръв взор. Но когато една заран вижда Марк във влака, до момента в който пътува за работа, всичко се трансформира. Тя не може да откъсне очи от него, а скоро още веднъж инцидентно се срещат на колекция за справяне със скръбта. И двамата се пробват да загърбят предишното, белязано от загуби и болежка, с цел да продължат с живота си. Ани е академични учител по старогръцка митология, а Марк – някогашен хирург, който стопира да практикува, откакто брачната половинка му ненадейно изчезва. Марк и Ани се впускат в бурна връзка, която не след дълго ги води до олтара, макар опасенията на околните им. На сватбеното им празненство обаче, измежду морето от доброжелатели, се откроява един чужд.
Тайнственият посетител не стопира да задава неуместни въпроси, свързани с предишното на младоженците, привличайки вниманието на всички. Но кой в действителност е непознатият и за какво е там? Какво в реалност се е случило с първата брачна половинка на Марк? Още в деня на сватбата си красивата младоженка осъзнава, че безоблачното благополучие, за което постоянно е мечтала, е напът да й се изплъзне. Защото любовта от пръв взор не всеки път е това, което изглежда…
Отзив
„ Историята е показана от няколко времеви гледни точки и е ловко преплетена с гръцката митология. Този пристрастяващ трилър е изпълнен с тъмни секрети и приключва с непредвиден, изпълнен с обрати край. ” – Буклист
Откъс
Когато някой ме попита по какъв начин се запознахме с Марк, не знам какво да му отговоря…
Иска ми се да мога да кажа, че се срещнахме в едно кино – двама самотници в празната зала, всеки от които не подозираше за съществуването на другия, преди да светнат лампите – или че единият от нас изпусна ръкавицата си по този начин, както Пепеляшка изпуснала стъклената си пантофка, а другият я откри и въпреки че беше доста скъпа за него, я върна на притежателя й години по-късно. Но беше доста по-просто. Дори беше незабележимо. Срещнахме се в крайградския трен. Не в Ориент експрес, нито във влака стрела, летящ към Киото и първата сакура, цъфнала напролет. Срещнахме се в пет часа и трийсет и осем минути сутринта във влака за Лондон Бридж, в който нямаше вагон-ресторант.
– Извинявайте, госпожице. – Вдигнах взор от мястото си до прозореца към мускулестия мъж с очила с рогови рамки. – Бихте ли преместили чантата си?
Мъжът седна до мен и отвори вестника, който стартира да се вее до лицето ми от поривите напразно през отворения прозорец на вагона. Пътниците, чиито очи бяха зачервени, заспиваха и се събуждаха, а главите им се допираха до прозорците или се отпускаха върху раменете на съседите им. Познати лица в познатия трен, прелитащ около познатите пейзажи. Животът ми се беше сблъскал с грапавина по пътя или може би с изкривена релса, което беше вълнуващо и би трябвало да се считам за късметлийка. Имах хубава работа, дребен, само че комфортен апартамент в града, къща на село и няколко близки другари.
Бях късметлийка, само че не бях щастлива и се мразех поради това.
Не можех да се отърся от чувството, че животът ми е празен. Опитвах се да го запълня – ходех на фитнес, само че ми липсваше мотивация; започнах да упражнявам карате, само че не понасях контакта със спаринг партньора; до момента в който гледах някой филм, преглеждах на телефона си приложенията за запознанства и се събуждах по време на финалните надписи, а локвата от алено вино попиваше в дънките ми. Не живеех, а съществувах.
Животът ми беше в застой. Но не се опитвайте да ме сравнявате с Бриджит Джоунс – самотното момиче в огромния остарял град, което търси господин Идеален. Не си падам по романтиката и от дълго време я считам за художествена небивалица. Освен епизодичното пиянско плъзгане с пръст по обявите в приложенията за запознанство (по-скоро наляво, в сравнение с надясно) не търсех обич, тъй като бях решила, че няма да знам какво да върша с нея. Бях сюрпризирана, когато любовта ме откри.
Влакът спря на идната гара. Той пристъпваше умерено измежду тълпата от пасажери, които се опитваха да намерят място, където да седнат. Дълъг кичур от тъмнокестенявата му коса беше паднал на челото му тъкмо над веждите. Застана по средата на пътеката, подвигна нагоре едната си ръка и се хвана за релсата, до момента в който влакът се отдалечаваше от гарата и правеше изострен завой. Имаше нещо в метода, по който се държеше – с естествена прелест, която говореше за вътрешна убеденост, – и в метода, по който се усмихна евентуално на някоя мисъл, която му беше предходна през мозъка, и аз бях обзета от възприятие, което ми е мъчно да изразя с думи. Наблюдавах го и си мислех, че го разбирам – представях си длъжността, която заемаше, хората, с които се срещаше, процесията от някогашни приятелки, които оставяха буйни гласови известия на телефона му. Той можеше да бъде подобен, какъвто желаех да бъде.
Лампите във вагона угаснаха и когато светнаха още веднъж, открих, че мъжът ме гледаше. Очите му бяха с най-яркия колорит на синьото, който в миналото бях виждала. Понечих да го заговоря, с цел да скапва магията, само че поривът напразно раздруса вагона и вестникът на съседа ми ме удари по лицето.
Мъжът ми се усмихна.
* * *
Гледам го по този начин, както го гледах в оня миг, само че в този момент Марк е със светлосин костюм и ме чака търпеливо до олтара. Карън и Лора – красивите ми шаферки, които са облечени с пастелнорозови рокли и притискат до гърдите си златистожълти лилии – са застанали до него. Те ми се усмихват, тъй като знаят, че си мислех, че този ден може би в никакъв случай няма да настъпи, и се радвах, че той най-сетне настъпи. Студените ми крайници са се стоплили.
Стигам до края на пътеката, препъвам се и едвам не падам върху Марк. След като се изправям, се оказва, че съм минала от ръцете на майка в ръцете на бъдещия й шурей, като че ли съм някаква стока. Въпреки помпозността – гримираните дами и красивите рокли, разчувстваните посетители, ролс-ройса пред църквата, усърдно проведената гала, радостната атмосфера и тържествеността на мотива – се усещам като добитък. Изложена съм на пазара, където се продава месо.
Свещеникът се обръща към мен и Марк, а след това към гостите, само че аз не го чувам. Това се е случвало преди и ще се случи още веднъж. Родители ми са се оженили тук, а също и родителите на татко ми. На това място под светлината, проникваща през витражите, до внушителните каменни арки, в наличието на другари, братовчеди, чичовци и лели те са си разменили клетви и са си дали обещание общо бъдеще. Заклели са се, че ще изживеят дружно годините, които им остават, и на двамата с Марк ни следва да го създадем. Нашият сватбен съюз е последният в дългата поредност от брачни съюзи – някои от тях са се съхранили, а други са се разпаднали. Но ние ще бъдем мощни и ще останем дружно. Всеки от нас е минал през доста премеждия и откакто се съберем, ще преминем през още доста премеждия.
Докато Марк протяга ръка към лицето ми и повдига деликатно воала ми, желая да заплача. Полагам старания да се сдържа и си споделям: „ Не го прави, Ани. Потърпи още малко “. Опитвам се да се отърся от самоунищожителните мисли и поглеждам към гостите, които се взират в мен, към Карън, която към този момент е обичала и постоянно ще обича, към майка, която не е способна да обича, към благата и търпелива Лора, която постоянно е желала най-хубавото за мен, към бащата на Марк и брачната половинка му Джийн, към приятелите и сътрудниците ни, които са изпълнени с трепетно очакване.
Виждам едно лице, което не ми е познато. Мъжът е висок и слаб, с изпъкнали скули, остра брадичка и тъмна коса, сресана от едното му слепоочие към другото над набръчканото чело. Издадените му напред ключици опъват ризата му. Очите му са студени и пронизващи – като че ли е видял нещо в мен, което не му е харесало, нещо, което е провокирало мъка в устата му.
Марк хваща нежно ръката ми и аз се обръщам към него.
– Уплашен съм – изрича той безшумно, до момента в който свещеникът дава знак на хората в църквата да замълчат.
Непознатият към момента гледа към мен.
– И аз – промълвям.
п редставя
СВАТБЕНИЯТ ГОСТ
от А.Е.Гонтлет
Превод: Стоянка Сербезова – Леви
Изпепеляващ трилър, който ще ви накара да се замислите преди да кажете „ да “
Очаквайте „ Сватбеният посетител “ на 4 февруари!
Интервю с А. Е. Гонтлет
Станах създател напълно инцидентно – в никакъв случай не съм възнамерявал творбата ми да бъде оповестена ”
А.Е.Гонтлет е книжовен сътрудник в влиятелната лондонска организация “Питърс Фрейзър и Дънлоп ” (ПФД). Присъединява се към организацията през 2010 година, откакто приключва магистърска степен по Английска литература в Лондонския “Кингс Колидж ”. Дебютният му разказ “Сватбеният посетител ” се появява на пазара през април 2024 година и бързо се трансформира в едно от най-горещите заглавия за годината.
Откъде почерпи ентусиазъм за романа “ Сватбеният посетител ” ?
Без да издавам прекалено много, преди години попаднах на разтърсваща информация, оповестена в „ Гардиън “ за същински престъпен случай, вдигнал на крайници цяла Германия. Снимката на жертвата по този начин и не ми излезе от мозъка и точно тя ме въодушеви за финала на “Сватбеният посетител ”. Сватбите са събития с толкоз високо напрежение – обезпокоени булки, нервни младоженци и прочувствени посетители – че ми се сториха идеалната среда за основаване на един трилър.
Винаги ли си знаел, че искаш да станеш създател, или работата ти като книжовен сътрудник докара до това?
Станах създател напълно инцидентно. Никога не съм възнамерявал творбата ми да бъде публикувана; писането за мен беше просто метод да се стоварвам от ежедневната работа. Но едно нещо докара до друго и се оказах с контракт за издаване. Разбира се, оказа помощ ми и това, че бях сътрудник, тъй като с помощта на опита си бях наясно с трендовете на пазара – какво се продава и какво не – и можех да приспособявам писането си към тях.
Как възнамерява ( многото! ) обрати в романа?
Планирането в никакъв случай не е било мощната ми страна; предварителното обмисляне на сюжета постоянно ми се е коствало ограничаващо. Разбира се, до момента в който пиша съм наясно с детайлите, които желая да вложа в историята, само че най-много оставям героите да ме отведат там, където те пожелаят. Нека да дам образец – предисторията може да породи мотив; претекстът може да породи събитие; събитието може да наложи въвеждането на вторичен воин и така нататък Това несъмнено, е малко необикновен метод – доста писатели намират планирането на сюжет за потребно. Завиждам им за прозорливостта. Моят метод докара до възли, които би трябвало да се разплетат, а след това сходно на кубчето на Рубик – едно неверно придвижване и цялата история се разпада. Но пък аз обичам пъзелите.
Какво те подтикна да избереш точно жанра трилър? На кои други писатели на престъпни романи и трилъри се възхищаваш?
Отдавна съм обожател на трилърите, а също и на мистериите и детективските романи. Предполагам, че всичко стартира, когато за пръв път прочетох “Дъщеря на времето ” на Джоузефин Тей, както и романите на крими кралицата Патриша Хайсмит. През последните години четенето ме води в Европа и оттатък нея – Андреа Камилери (Италия), Андрей Курков (Украйна) и един от най-хубавите – Жорж Сименон (Белгия).
Ако оставим настрани престъпните романи, ще бъде тъпо да не загатна Е.М.Форстър, чието творчество обичам от доста години и чиито “Аспекти на романа ” дружно със „ За писането: записки на занаята “ на Стивън Кинг са приказен учебник за писане на романи.
Източници: Bloomsbury.com; https://tinyurl.com/4d8ttz9e
За книгата
Ани не има вяра в любовта от пръв взор. Но когато една заран вижда Марк във влака, до момента в който пътува за работа, всичко се трансформира. Тя не може да откъсне очи от него, а скоро още веднъж инцидентно се срещат на колекция за справяне със скръбта. И двамата се пробват да загърбят предишното, белязано от загуби и болежка, с цел да продължат с живота си. Ани е академични учител по старогръцка митология, а Марк – някогашен хирург, който стопира да практикува, откакто брачната половинка му ненадейно изчезва. Марк и Ани се впускат в бурна връзка, която не след дълго ги води до олтара, макар опасенията на околните им. На сватбеното им празненство обаче, измежду морето от доброжелатели, се откроява един чужд.
Тайнственият посетител не стопира да задава неуместни въпроси, свързани с предишното на младоженците, привличайки вниманието на всички. Но кой в действителност е непознатият и за какво е там? Какво в реалност се е случило с първата брачна половинка на Марк? Още в деня на сватбата си красивата младоженка осъзнава, че безоблачното благополучие, за което постоянно е мечтала, е напът да й се изплъзне. Защото любовта от пръв взор не всеки път е това, което изглежда…
Отзив
„ Историята е показана от няколко времеви гледни точки и е ловко преплетена с гръцката митология. Този пристрастяващ трилър е изпълнен с тъмни секрети и приключва с непредвиден, изпълнен с обрати край. ” – Буклист
Откъс
Когато някой ме попита по какъв начин се запознахме с Марк, не знам какво да му отговоря…
Иска ми се да мога да кажа, че се срещнахме в едно кино – двама самотници в празната зала, всеки от които не подозираше за съществуването на другия, преди да светнат лампите – или че единият от нас изпусна ръкавицата си по този начин, както Пепеляшка изпуснала стъклената си пантофка, а другият я откри и въпреки че беше доста скъпа за него, я върна на притежателя й години по-късно. Но беше доста по-просто. Дори беше незабележимо. Срещнахме се в крайградския трен. Не в Ориент експрес, нито във влака стрела, летящ към Киото и първата сакура, цъфнала напролет. Срещнахме се в пет часа и трийсет и осем минути сутринта във влака за Лондон Бридж, в който нямаше вагон-ресторант.
– Извинявайте, госпожице. – Вдигнах взор от мястото си до прозореца към мускулестия мъж с очила с рогови рамки. – Бихте ли преместили чантата си?
Мъжът седна до мен и отвори вестника, който стартира да се вее до лицето ми от поривите напразно през отворения прозорец на вагона. Пътниците, чиито очи бяха зачервени, заспиваха и се събуждаха, а главите им се допираха до прозорците или се отпускаха върху раменете на съседите им. Познати лица в познатия трен, прелитащ около познатите пейзажи. Животът ми се беше сблъскал с грапавина по пътя или може би с изкривена релса, което беше вълнуващо и би трябвало да се считам за късметлийка. Имах хубава работа, дребен, само че комфортен апартамент в града, къща на село и няколко близки другари.
Бях късметлийка, само че не бях щастлива и се мразех поради това.
Не можех да се отърся от чувството, че животът ми е празен. Опитвах се да го запълня – ходех на фитнес, само че ми липсваше мотивация; започнах да упражнявам карате, само че не понасях контакта със спаринг партньора; до момента в който гледах някой филм, преглеждах на телефона си приложенията за запознанства и се събуждах по време на финалните надписи, а локвата от алено вино попиваше в дънките ми. Не живеех, а съществувах.
Животът ми беше в застой. Но не се опитвайте да ме сравнявате с Бриджит Джоунс – самотното момиче в огромния остарял град, което търси господин Идеален. Не си падам по романтиката и от дълго време я считам за художествена небивалица. Освен епизодичното пиянско плъзгане с пръст по обявите в приложенията за запознанство (по-скоро наляво, в сравнение с надясно) не търсех обич, тъй като бях решила, че няма да знам какво да върша с нея. Бях сюрпризирана, когато любовта ме откри.
Влакът спря на идната гара. Той пристъпваше умерено измежду тълпата от пасажери, които се опитваха да намерят място, където да седнат. Дълъг кичур от тъмнокестенявата му коса беше паднал на челото му тъкмо над веждите. Застана по средата на пътеката, подвигна нагоре едната си ръка и се хвана за релсата, до момента в който влакът се отдалечаваше от гарата и правеше изострен завой. Имаше нещо в метода, по който се държеше – с естествена прелест, която говореше за вътрешна убеденост, – и в метода, по който се усмихна евентуално на някоя мисъл, която му беше предходна през мозъка, и аз бях обзета от възприятие, което ми е мъчно да изразя с думи. Наблюдавах го и си мислех, че го разбирам – представях си длъжността, която заемаше, хората, с които се срещаше, процесията от някогашни приятелки, които оставяха буйни гласови известия на телефона му. Той можеше да бъде подобен, какъвто желаех да бъде.
Лампите във вагона угаснаха и когато светнаха още веднъж, открих, че мъжът ме гледаше. Очите му бяха с най-яркия колорит на синьото, който в миналото бях виждала. Понечих да го заговоря, с цел да скапва магията, само че поривът напразно раздруса вагона и вестникът на съседа ми ме удари по лицето.
Мъжът ми се усмихна.
* * *
Гледам го по този начин, както го гледах в оня миг, само че в този момент Марк е със светлосин костюм и ме чака търпеливо до олтара. Карън и Лора – красивите ми шаферки, които са облечени с пастелнорозови рокли и притискат до гърдите си златистожълти лилии – са застанали до него. Те ми се усмихват, тъй като знаят, че си мислех, че този ден може би в никакъв случай няма да настъпи, и се радвах, че той най-сетне настъпи. Студените ми крайници са се стоплили.
Стигам до края на пътеката, препъвам се и едвам не падам върху Марк. След като се изправям, се оказва, че съм минала от ръцете на майка в ръцете на бъдещия й шурей, като че ли съм някаква стока. Въпреки помпозността – гримираните дами и красивите рокли, разчувстваните посетители, ролс-ройса пред църквата, усърдно проведената гала, радостната атмосфера и тържествеността на мотива – се усещам като добитък. Изложена съм на пазара, където се продава месо.
Свещеникът се обръща към мен и Марк, а след това към гостите, само че аз не го чувам. Това се е случвало преди и ще се случи още веднъж. Родители ми са се оженили тук, а също и родителите на татко ми. На това място под светлината, проникваща през витражите, до внушителните каменни арки, в наличието на другари, братовчеди, чичовци и лели те са си разменили клетви и са си дали обещание общо бъдеще. Заклели са се, че ще изживеят дружно годините, които им остават, и на двамата с Марк ни следва да го създадем. Нашият сватбен съюз е последният в дългата поредност от брачни съюзи – някои от тях са се съхранили, а други са се разпаднали. Но ние ще бъдем мощни и ще останем дружно. Всеки от нас е минал през доста премеждия и откакто се съберем, ще преминем през още доста премеждия.
Докато Марк протяга ръка към лицето ми и повдига деликатно воала ми, желая да заплача. Полагам старания да се сдържа и си споделям: „ Не го прави, Ани. Потърпи още малко “. Опитвам се да се отърся от самоунищожителните мисли и поглеждам към гостите, които се взират в мен, към Карън, която към този момент е обичала и постоянно ще обича, към майка, която не е способна да обича, към благата и търпелива Лора, която постоянно е желала най-хубавото за мен, към бащата на Марк и брачната половинка му Джийн, към приятелите и сътрудниците ни, които са изпълнени с трепетно очакване.
Виждам едно лице, което не ми е познато. Мъжът е висок и слаб, с изпъкнали скули, остра брадичка и тъмна коса, сресана от едното му слепоочие към другото над набръчканото чело. Издадените му напред ключици опъват ризата му. Очите му са студени и пронизващи – като че ли е видял нещо в мен, което не му е харесало, нещо, което е провокирало мъка в устата му.
Марк хваща нежно ръката ми и аз се обръщам към него.
– Уплашен съм – изрича той безшумно, до момента в който свещеникът дава знак на хората в църквата да замълчат.
Непознатият към момента гледа към мен.
– И аз – промълвям.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ