Томче с разкази на Георги Мишев
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
показва
ПРОИЗВЕДЕНО В ПРОВИНЦИЯТА
от Георги Мишев
размер: 432 стр.
цена: 24,95 лева
ISBN 978-954-26-2394-6
На 15 октомври излиза „ Произведено в провинцията “ от Георги Мишев.
В томчето са включени текстове, подбрани от първите издания на книгите на огромния публицист.
С „ Произведено в провинцията “ „ Хермес “ оформя един повсеместен книжовен облик на създателя Георги Мишев, давайки опция на повече младежи да се допрян до неговото забележителното творчество.
За създателя
Георги Мишев е български сценарист и публицист. Автор е на близо 30 заглавия, измежду които са книгите: „ Осъмски разкази “, „ Адамити “, „ Добре облечени мъже “, „ Дунав мост “, „ Патриархат “, „ Матриархат “, „ Дами канят “, „ Мир на страха ни “, „ Мир на кумирите ни “ и други
По негови сюжети са снимани филмите: „ Преброяване на дивите зайци “ и „ Вилна зона “ на режисьора Едуард Захариев, „ Дами канят “ и „ Самодивско хоро “ на режисьора Иван Андонов, „ Не си отивай “, „ Момчето си отива “, „ Селянинът с колелото “, „ Матриархат “ на режисьора Людмил Кирков, известните сериали „ Патриархат “ и „ Дунав мост “ и други
Георги Мишев е притежател на голям брой самопризнания и награди:
Специална премия на XV кинофестивал на българския игрален филм (1978)Награди от кинофестивали в Локарно, Карлови Вари, Москва и др.Националната премия за детска литература „ Петко Р. Славейков “ (2003)Голямата премия за литература на Софийския университет (2006)На 27 април 2006 година е почетен със званието „ Почетен жител на Ловеч “ – за принос в одобряване престижа на Ловеч в страната и чужбинаПрез 2012 година е почетен с Национална премия „ Константин Константинов “ за повсеместен принос в книгоиздаването за децаНа 7 март 2014 година получава Националната литературна премия за комизъм и ирония „ Райко Алексиев “, връчвана от Община Пазарджик за изцяло литературно творчество и принос в региона на хумора и сатиратаПрез 2015 година писателят получава Специалната премия на София за повсеместен принос в региона на културатаНаграден е от министъра на културата Вежди Рашидов със „ Златен век “ – огърлиеПрез 2015 година Община Добрич му връчва Национална литературна премия „ Йордан Йовков “На 11 май 2016 година е почетен с премията „ Стоян Михайловски “. Отличието се присъжда за безспорни достижения на писатели или журналисти в региона на сатирата, философско-морализаторската и религиозна лирика и прозаичност.Голямата специфична премия на Портал Култура за 2023 година
За книгата
В Древния Рим провинция наричали територията отвън централната власт (метрополията). Войните са били за присъединение, за разширение на империята. (Същите аргументи като днешните специфични интервенции.) Провинцията, от своя страна, е центростремителна, бори се за столично жителство. Това пък му викат продължение на смяната. Така се е появило понятието провинциализъм. Братя Данчови го назовават „ несръчни материали и знак на назадничавост “.
Авторът на четивата е провинциалист, правонямащ на софийско жителство. За малко това да му стане комплекс или безконечна тематика на писмените му занимания. Признаците на страданието са тромавост, забавено мислене, податливост към незаинтересованост или пристъпи на празнодумство. В края на митарствата, когато бе получен синият щемпел в паспорта, стана ясно, че метрополията към този момент е гъчкана с провинциалисти, които всичко знаят „ даже на латински и е някак си тъжно това “ (Валери Петров).
Разбра се, и прозаичната истина, че живописната територия от двете страни на Балкана няма данни скоро да стане империя като Древния Рим.
От създателя
Откъс
КОЛЕДА Пожарна охрана ИЛИНДЕН
– Чу ли? – сподели дамата, като се ослушваше. – Татко излезе и прасето изквича. Да не би…
– Не имам вяра – сподели сънено мъжът. – Нали цяла вечер приказвахме за това. Мисля, че го убедих.
Той млъкна и в този момент двамата чуха ясно по какъв начин под прозореца минаха стъпки и един мъжки глас изиска топла вода. „ Полей ми да се умия – сподели гласът, – че целият съм единствено кръв. Добре ми викаше да си обуя вехтите гащи… “
В пещника се хлопна врата, затътриха се остарели клепи, алуминиево канче се удари в ръба на казан, зашуртя вода.
Беше още сумрачно и доста безшумно – една от тия летни утрини, когато въздухът трепти, обтегнат като мехур, и улавя и най-тихите звуци на разсъмването.
Мъжът се надигна и облече облеклата си. По сумтенето му и по това по какъв начин бързо възпламени цигара дамата разбра, че е сърдит и на открито несъмнено ще има свада. Тя го изчака да затвори вратата, стана след него и също взе да се облича.
Дворът беше влажен от росата. В гъстия чардак на лозата шумоляха разсънени врабци, край плевнята се белееха кокошки и гледаха към един невисок възрастен селяндур, който измъкваше през малката врата на кочината натрупа на прасе. Стара ритла от каруца лежеше на земята, повдигната в единия край, и селянинът се мъчеше да намести прасето върху нея.
– Тате – сподели мъжът, като се спря до кочината. – Какво приказвахме нощес, какво правиш в този момент!…
Селянинът се сепна, изправи се, леко вдървен в кръста, и се засмя пресилено. Не бе очаквал, че ще го заварят, и в този момент се смееше, до момента в който мислеше оправданието си.
– Приказвахме – рече по-късно той, – но след това с майка ти си рекохме, до момента в който сте тука… с децата… То по кое време да е, ще го колим… Ако не през днешния ден, утре…
– Но вие сте луди! – рече синът. – Кое време е в този момент! Лято! Какво ще го вършиме толкоз месо в тия горещини!…
– Ще ядем, няма да го хвърлим – сподели бащата. – Пък и виж го, какъв брой е прасе… Седемдесе-осемдесе кила най-вече да излезе…
Прасето лежеше на наклонената ритла с хлътнали хълбоци. Беше няколкомесечно, от скорозрейната балканска порода, на едри черни петна, само че по удължената му муцуна и по дългите крайници личеше, че не е преяждало прекомерно постоянно.
– Издебнах го, до момента в който спеше – сподели бащата. – Иначе и петима не можехме го удържа. Беше станало свирепо като куче.
– Не трябваше да бързаш – укори го синът. – Но ти, като си наумиш нещо…
– Наумѝш, наумѝш – ядоса се остарелият. – Защо приказваш така бе, Никола!… Ела да те заведа долу в мазата да видиш не съм ли омел сандъка… Не остана трошка ярма… Аз още през вчерашния ден щях да му тегля ножа, в случай че не бяхте си дошле вие…
Никола стъпка цигарата си, помръдна с плещи и намести наметнатото си палто. Каза, като въсеше вежди:
– Щяхме да намерим ярма. Пари имам, все отнякъде щяхме да купим кофа ечемик или царевица.
– Кой продава в този момент такива работи! – учуди се бащата. – И аз имам пари, да не мислиш, че съм без пари, само че кой ти продава жито или царевица… Питал съм, само че не дават хората. Някои имат, но не дават. Не знаят какви времена ще дойдат…
Градинската портичка скръцна. Идеше дамата на Никола – над трийсетгодишна, не доста висока, с гъвкавата походка на градска жена. След нея се демонстрираха две рошави глави на момче и момиче, в оная възраст, когато децата са най-любопитни и се опасяват да не изтърван нещо от света на огромните.
– Оле, баща! – сподели снахата и се спря на две крачки от двамата. – Аз чух, че изквича прасето, и разсъниха Николай, само че не допускахме, че си го заколил…
– Няма към този момент закога, младоженка – сподели свекърът, като се направи, че не чу думите ѝ. – Ако бях го оставил, щеше да почине от апетит.
– Господин Грух-грух!… – завикаха децата. – Лека ти пръст и безконечна ти памет!
Те се смееха над натрупа на прасето с радостна детска гняв, скубеха козина, дърпаха опашката и ушите му и бащата трябваше няколко пъти да им се скара, до момента в който мирясат.
Старият заглади на каиша си огромния нож, повдигна ръкавите на ризата си и се зае с дрането. Той ги помоли да го оставят – прасето не било огромно и самичък щял да го уреди, само че синът не го послуша. Запали цигара, подаде палтото на жена си и като я отпрати с децата у дома, клекна да оказва помощ.
– Кожата е слабичка – сподели бащата, – само че ще стане за чанти. Намислил съм да я дам в Ловеч да се аргаса и ще направя две чанти за дребните.
Никола се засмя и сподели, че се учудва на мозъка му. Децата си имат чанти, за какво му трябвало да си основава непотребни грижи и главоболия.
– Нека да помнят дядо си – малко афектирано отвърна остарелият.
Пътната врата се отвори. Зададе се селяндур на междинна възраст, със сини памучни панталони и със сандали, обути на босо. Навярно и той като мнозина нашенци се бръснеше един път седмично, тъй като брадата му бе покарала гъста и черна и отдалеко лицето му изглеждаше като че ли намазано със сажди.
– Абе вие какво направихте? – провикна се той. – Вие направихте Коледата без време?…
Брадясалият извади от задния си джоб елементарен нож с тъмни чирени, тръкна го на дланта си и сподели за какво е пристигнал натрапен. Бил станал рано, в последно време не можел да спи, и чул, като изквичало прасето. Рекъл си: „ Иди, Инко, да помагаш, че на следващия ден и на теб да дойдат да ти оказват помощ “. Взел ножа и пристигнал на зарèда един тип.
– Абе то какво прасе е – рече остарелият. – Можех и самичък да го уредя, но щом си дошъл…
– Хич нищо да не е – сподели Хинко, – отново без хора не може. Утричка нали ще гътна моето, кого ще крещя, в случай че не комшията си.
– Да не си намислил и ти нещо, бай Хинко? – попита Никола.
Съседът бе клекнал до него, стържеше с ножа и сподели, че имал трици за още някой ден, само че щом ги свърши, и той щял да прави Коледата. Като него имало мнозина в селото, вечер се карали с управата, само че не им отпускали храна за частния добитък.
– Как може по този начин! – възмути се Никола. – Има особено постановление… Нали отчетохме, че бъркаме, дето бързаме да унищожаваме персоналния добитък на кооператорите.
– Отчетохме, но тук си я карат, както по-рано – сподели бащата.
– Не, това повече не трябва да се търпи – сърдит сподели синът и ножът потръпна в ръката му. – Има особено разпореждане. Ще телеграфирам на министъра, че в туй село не признават никакви постановления!
– По-леко, ще се порежеш – сподели съседът.
Продължиха да дерат, наклякали край прасето като някакви чудновати птици. Опъваха кожата и ножовете им стържеха по нея, издавайки притъпен тон.
– Имало разпореждане – сподели по-късно Хинко. – Знаем, че има. Ама до момента в който пристигна до нас, все някак ще го извъртят нашите приятели… То е като Осъма, бе!… Аз съм ходил горе в Балкана, на извора му. Там да го видите какъв е чист и избистрен като сълза, но дорде доде до село, и говедата не щат да го пият…
Никола беше налегнат от концепцията си да се обади на министъра.
– Ще оправим тая работа – рече той, изми се небрежно и облякъл палтото си, потегли да излиза.
Старият не го спря. Той се радваше, че тогавашният ремсист не бе оставил в София непокорната си глава…
– Инка, да бяхме запалили по една – рече той и извади с блажни пръсти цигарите си.
Синият дим плъзна край тях, обгърна ги, аленото лятно слънце, преди малко изгряло, озари лицата им и двамата селяни дълго опъваха тютюна и покашлюваха, а очите им сълзяха.
показва
ПРОИЗВЕДЕНО В ПРОВИНЦИЯТА
от Георги Мишев
размер: 432 стр.
цена: 24,95 лева
ISBN 978-954-26-2394-6
На 15 октомври излиза „ Произведено в провинцията “ от Георги Мишев.
В томчето са включени текстове, подбрани от първите издания на книгите на огромния публицист.
С „ Произведено в провинцията “ „ Хермес “ оформя един повсеместен книжовен облик на създателя Георги Мишев, давайки опция на повече младежи да се допрян до неговото забележителното творчество.
За създателя
Георги Мишев е български сценарист и публицист. Автор е на близо 30 заглавия, измежду които са книгите: „ Осъмски разкази “, „ Адамити “, „ Добре облечени мъже “, „ Дунав мост “, „ Патриархат “, „ Матриархат “, „ Дами канят “, „ Мир на страха ни “, „ Мир на кумирите ни “ и други
По негови сюжети са снимани филмите: „ Преброяване на дивите зайци “ и „ Вилна зона “ на режисьора Едуард Захариев, „ Дами канят “ и „ Самодивско хоро “ на режисьора Иван Андонов, „ Не си отивай “, „ Момчето си отива “, „ Селянинът с колелото “, „ Матриархат “ на режисьора Людмил Кирков, известните сериали „ Патриархат “ и „ Дунав мост “ и други
Георги Мишев е притежател на голям брой самопризнания и награди:
Специална премия на XV кинофестивал на българския игрален филм (1978)Награди от кинофестивали в Локарно, Карлови Вари, Москва и др.Националната премия за детска литература „ Петко Р. Славейков “ (2003)Голямата премия за литература на Софийския университет (2006)На 27 април 2006 година е почетен със званието „ Почетен жител на Ловеч “ – за принос в одобряване престижа на Ловеч в страната и чужбинаПрез 2012 година е почетен с Национална премия „ Константин Константинов “ за повсеместен принос в книгоиздаването за децаНа 7 март 2014 година получава Националната литературна премия за комизъм и ирония „ Райко Алексиев “, връчвана от Община Пазарджик за изцяло литературно творчество и принос в региона на хумора и сатиратаПрез 2015 година писателят получава Специалната премия на София за повсеместен принос в региона на културатаНаграден е от министъра на културата Вежди Рашидов със „ Златен век “ – огърлиеПрез 2015 година Община Добрич му връчва Национална литературна премия „ Йордан Йовков “На 11 май 2016 година е почетен с премията „ Стоян Михайловски “. Отличието се присъжда за безспорни достижения на писатели или журналисти в региона на сатирата, философско-морализаторската и религиозна лирика и прозаичност.Голямата специфична премия на Портал Култура за 2023 година
За книгата
В Древния Рим провинция наричали територията отвън централната власт (метрополията). Войните са били за присъединение, за разширение на империята. (Същите аргументи като днешните специфични интервенции.) Провинцията, от своя страна, е центростремителна, бори се за столично жителство. Това пък му викат продължение на смяната. Така се е появило понятието провинциализъм. Братя Данчови го назовават „ несръчни материали и знак на назадничавост “.
Авторът на четивата е провинциалист, правонямащ на софийско жителство. За малко това да му стане комплекс или безконечна тематика на писмените му занимания. Признаците на страданието са тромавост, забавено мислене, податливост към незаинтересованост или пристъпи на празнодумство. В края на митарствата, когато бе получен синият щемпел в паспорта, стана ясно, че метрополията към този момент е гъчкана с провинциалисти, които всичко знаят „ даже на латински и е някак си тъжно това “ (Валери Петров).
Разбра се, и прозаичната истина, че живописната територия от двете страни на Балкана няма данни скоро да стане империя като Древния Рим.
От създателя
Откъс
КОЛЕДА Пожарна охрана ИЛИНДЕН
– Чу ли? – сподели дамата, като се ослушваше. – Татко излезе и прасето изквича. Да не би…
– Не имам вяра – сподели сънено мъжът. – Нали цяла вечер приказвахме за това. Мисля, че го убедих.
Той млъкна и в този момент двамата чуха ясно по какъв начин под прозореца минаха стъпки и един мъжки глас изиска топла вода. „ Полей ми да се умия – сподели гласът, – че целият съм единствено кръв. Добре ми викаше да си обуя вехтите гащи… “
В пещника се хлопна врата, затътриха се остарели клепи, алуминиево канче се удари в ръба на казан, зашуртя вода.
Беше още сумрачно и доста безшумно – една от тия летни утрини, когато въздухът трепти, обтегнат като мехур, и улавя и най-тихите звуци на разсъмването.
Мъжът се надигна и облече облеклата си. По сумтенето му и по това по какъв начин бързо възпламени цигара дамата разбра, че е сърдит и на открито несъмнено ще има свада. Тя го изчака да затвори вратата, стана след него и също взе да се облича.
Дворът беше влажен от росата. В гъстия чардак на лозата шумоляха разсънени врабци, край плевнята се белееха кокошки и гледаха към един невисок възрастен селяндур, който измъкваше през малката врата на кочината натрупа на прасе. Стара ритла от каруца лежеше на земята, повдигната в единия край, и селянинът се мъчеше да намести прасето върху нея.
– Тате – сподели мъжът, като се спря до кочината. – Какво приказвахме нощес, какво правиш в този момент!…
Селянинът се сепна, изправи се, леко вдървен в кръста, и се засмя пресилено. Не бе очаквал, че ще го заварят, и в този момент се смееше, до момента в който мислеше оправданието си.
– Приказвахме – рече по-късно той, – но след това с майка ти си рекохме, до момента в който сте тука… с децата… То по кое време да е, ще го колим… Ако не през днешния ден, утре…
– Но вие сте луди! – рече синът. – Кое време е в този момент! Лято! Какво ще го вършиме толкоз месо в тия горещини!…
– Ще ядем, няма да го хвърлим – сподели бащата. – Пък и виж го, какъв брой е прасе… Седемдесе-осемдесе кила най-вече да излезе…
Прасето лежеше на наклонената ритла с хлътнали хълбоци. Беше няколкомесечно, от скорозрейната балканска порода, на едри черни петна, само че по удължената му муцуна и по дългите крайници личеше, че не е преяждало прекомерно постоянно.
– Издебнах го, до момента в който спеше – сподели бащата. – Иначе и петима не можехме го удържа. Беше станало свирепо като куче.
– Не трябваше да бързаш – укори го синът. – Но ти, като си наумиш нещо…
– Наумѝш, наумѝш – ядоса се остарелият. – Защо приказваш така бе, Никола!… Ела да те заведа долу в мазата да видиш не съм ли омел сандъка… Не остана трошка ярма… Аз още през вчерашния ден щях да му тегля ножа, в случай че не бяхте си дошле вие…
Никола стъпка цигарата си, помръдна с плещи и намести наметнатото си палто. Каза, като въсеше вежди:
– Щяхме да намерим ярма. Пари имам, все отнякъде щяхме да купим кофа ечемик или царевица.
– Кой продава в този момент такива работи! – учуди се бащата. – И аз имам пари, да не мислиш, че съм без пари, само че кой ти продава жито или царевица… Питал съм, само че не дават хората. Някои имат, но не дават. Не знаят какви времена ще дойдат…
Градинската портичка скръцна. Идеше дамата на Никола – над трийсетгодишна, не доста висока, с гъвкавата походка на градска жена. След нея се демонстрираха две рошави глави на момче и момиче, в оная възраст, когато децата са най-любопитни и се опасяват да не изтърван нещо от света на огромните.
– Оле, баща! – сподели снахата и се спря на две крачки от двамата. – Аз чух, че изквича прасето, и разсъниха Николай, само че не допускахме, че си го заколил…
– Няма към този момент закога, младоженка – сподели свекърът, като се направи, че не чу думите ѝ. – Ако бях го оставил, щеше да почине от апетит.
– Господин Грух-грух!… – завикаха децата. – Лека ти пръст и безконечна ти памет!
Те се смееха над натрупа на прасето с радостна детска гняв, скубеха козина, дърпаха опашката и ушите му и бащата трябваше няколко пъти да им се скара, до момента в който мирясат.
Старият заглади на каиша си огромния нож, повдигна ръкавите на ризата си и се зае с дрането. Той ги помоли да го оставят – прасето не било огромно и самичък щял да го уреди, само че синът не го послуша. Запали цигара, подаде палтото на жена си и като я отпрати с децата у дома, клекна да оказва помощ.
– Кожата е слабичка – сподели бащата, – само че ще стане за чанти. Намислил съм да я дам в Ловеч да се аргаса и ще направя две чанти за дребните.
Никола се засмя и сподели, че се учудва на мозъка му. Децата си имат чанти, за какво му трябвало да си основава непотребни грижи и главоболия.
– Нека да помнят дядо си – малко афектирано отвърна остарелият.
Пътната врата се отвори. Зададе се селяндур на междинна възраст, със сини памучни панталони и със сандали, обути на босо. Навярно и той като мнозина нашенци се бръснеше един път седмично, тъй като брадата му бе покарала гъста и черна и отдалеко лицето му изглеждаше като че ли намазано със сажди.
– Абе вие какво направихте? – провикна се той. – Вие направихте Коледата без време?…
Брадясалият извади от задния си джоб елементарен нож с тъмни чирени, тръкна го на дланта си и сподели за какво е пристигнал натрапен. Бил станал рано, в последно време не можел да спи, и чул, като изквичало прасето. Рекъл си: „ Иди, Инко, да помагаш, че на следващия ден и на теб да дойдат да ти оказват помощ “. Взел ножа и пристигнал на зарèда един тип.
– Абе то какво прасе е – рече остарелият. – Можех и самичък да го уредя, но щом си дошъл…
– Хич нищо да не е – сподели Хинко, – отново без хора не може. Утричка нали ще гътна моето, кого ще крещя, в случай че не комшията си.
– Да не си намислил и ти нещо, бай Хинко? – попита Никола.
Съседът бе клекнал до него, стържеше с ножа и сподели, че имал трици за още някой ден, само че щом ги свърши, и той щял да прави Коледата. Като него имало мнозина в селото, вечер се карали с управата, само че не им отпускали храна за частния добитък.
– Как може по този начин! – възмути се Никола. – Има особено постановление… Нали отчетохме, че бъркаме, дето бързаме да унищожаваме персоналния добитък на кооператорите.
– Отчетохме, но тук си я карат, както по-рано – сподели бащата.
– Не, това повече не трябва да се търпи – сърдит сподели синът и ножът потръпна в ръката му. – Има особено разпореждане. Ще телеграфирам на министъра, че в туй село не признават никакви постановления!
– По-леко, ще се порежеш – сподели съседът.
Продължиха да дерат, наклякали край прасето като някакви чудновати птици. Опъваха кожата и ножовете им стържеха по нея, издавайки притъпен тон.
– Имало разпореждане – сподели по-късно Хинко. – Знаем, че има. Ама до момента в който пристигна до нас, все някак ще го извъртят нашите приятели… То е като Осъма, бе!… Аз съм ходил горе в Балкана, на извора му. Там да го видите какъв е чист и избистрен като сълза, но дорде доде до село, и говедата не щат да го пият…
Никола беше налегнат от концепцията си да се обади на министъра.
– Ще оправим тая работа – рече той, изми се небрежно и облякъл палтото си, потегли да излиза.
Старият не го спря. Той се радваше, че тогавашният ремсист не бе оставил в София непокорната си глава…
– Инка, да бяхме запалили по една – рече той и извади с блажни пръсти цигарите си.
Синият дим плъзна край тях, обгърна ги, аленото лятно слънце, преди малко изгряло, озари лицата им и двамата селяни дълго опъваха тютюна и покашлюваха, а очите им сълзяха.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ