Ново издание на „Орхидеената къща“
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ОРХИДЕЕНАТА КЪЩА
от Лусинда Райли
Обем: 568 стр.
Цена: 21,95 лева
ISBN: 9789542624806
Превод: Цветелина Тенекеджиева
На 29 юли излиза ново издание на „ Орхидеената къща “ от Лусинда Райли.
За авторката
Лусинда Райли (1965 – 2021) стартира кариерата си като актриса. Публикува първата си книга, когато е на двайсет и четири години. Днес романите й са преведени на трийсет и седем езика и не престават да вълнуват читателите по целия свят. През 2024 година Лусинда Райли беше наградена посмъртно с оценката „ Златен Пан “.
„ Орхидеената къща “ е един от емблематичните романи на авторката. Той е издаван в 45 страни и от него са продадени над 2,5 млн. екземпляра.
За книгата
Като дете Джулия прекарва безчет идилични часове в парника на имението „ Уортън Парк “, където дядо ѝ се грижи за екзотични растения, измежду които редки типове орхидеи. Години по-късно, до момента в който се бори с непреодолимата тъга по загубата на фамилията си, ориста я връща в имението. Там тя се среща още веднъж с Кит Крофърд, последния правоприемник на остарелия благороден жанр.
При ремонтни действия двамата откриват дневник от Втората международна война и Джулия се допитва до баба си, с цел да научи истината за любовна спекулация, която съвсем е унищожила „ Уортън Парк “. Търсенето им ги води в навечерието на войната, когато наследникът на имението се дами за младата си избраница. Двамата влюбени са грубо разграничени, а последствията са толкоз опустошителни, че доближават идните генерации.
Откъс
Сиам, преди доста лета
Сиамци имат вяра, че влюби ли се един мъж в някоя жена – надълбоко, буйно, окончателно, е кадърен на всичко, с цел да я резервира до себе си, да удовлетвори желанията й, да й стане най-скъп от всички хора на света.
Имало едно време сиамски принц, който се влюбил по този начин надълбоко в жена, талантлива с невиждана хубост. Ухажвал я и най-после я спечелил, но едвам броени нощи преди венчавката, тържество, на което цялата нация щяла да пирува, да се вихри в танци и да ликува, тревога обзела сърцето на принца.
Знаел, че по един или различен метод трябвало да й потвърди любовта си – с демонстрация на подвиг и господство, поради която девойката щяла да му се врече във честност за безконечни времена.
Решил, че би трябвало да открие нещо също толкоз невиждано красиво, колкото възлюбената си.
След дълги размишления повикал тримата си най-доверени прислужници и им рекъл по този начин:
– Носят се митове, че в кралството ни, високо в северните планини, пораства черна орхидея. Искам да я откриете и да я донесете в двореца ми, с цел да я подаря
на принцесата на сватбения ни ден. Който от вас успее да ми я донесе, ще бъде заплатен толкоз богато, че цялостен живот ще живее в благоденствие. Двамата провалили се пък няма да доживеят даже до сватбата ми.
Ужас сграбчил сърцата на тримата мъже, свели глави пред принца. Знаели, че гледат гибелта в очите. Черната орхидея била митично цвете. Също като инкрустираните със скъпоценни камъни златни дракони, красящи носовете на кралските баржи, с които принцът щял да отплава към храма за венчавката си
с бъдещата принцеса – поверие, и нищо повече.
Същата нощ тримата прислужници отишли при фамилиите си да се сбогуват. Единият обаче имал по-остър разум от събратята си и лежешком в обятията на ридаещата си брачна половинка, решил, че не му е време да се разделя с живота.
До сутринта към този момент бил скроил хитроумен план. И тръгнал към пристанищния пазар, където продавали подправки, коприна… и цветя.
Купил против няколко монети изящна орхидея, чиито едри кадифени листенца били обагрени в мрачен, мрачен пурпур и загадъчно розово. Тръгнал след това
около тесните канали на Банкок и вървял, до момента в който не стигнал работилницата на писаря. Намерил го закътан измежду свитъците в тъмната му, влажна стаичка в дъното на работилницата.
Някога писарят бил служил в двореца, откъдето и го познавал прислужникът, само че работата му била оплюта, тъй като не изписвал задоволително красиво буквите.
– Sawadee Krup, писарю – поздравил го прислужникът, оставяйки орхидеята на писалището му. – Ще ти слага една задача и в случай че ми окажеш помощ, ще те отрупам с благосъстояния, за каквито даже не си мечтал.
Писарят, който колкото да свързвал двата края, откогато бил изгонен от двореца, вдигнал любопитен взор към прислужникът.
– И по какъв начин ще стане това?
Слугата показал цветето.
– Цял живот работиш с мастило. Искам от теб да оцветиш листенцата на тази орхидея в черно.
Писарят сбърчил вежди отсреща му, сетне огледал растението.
– Да, допустимо е, само че изникнат ли новите цветчета, ще разкрият същинския цвят на орхидеята и ще бъдеш изобличен.
– Докато настъпи този миг, двамата с теб ще сме избягали далеко и към този момент ще живеем като принца, на който послужвам – отвърнал прислужникът.
Писарят кимнал умислено с глава.
– Ела отново снощи и ще получиш черната си орхидея. Като се върнал вкъщи, прислужникът споделил на жена си да събере оскъдните им притежания и да се подготви
за път. Обещал й, че скоро ще има пари да й купи каквото си пожелае и да й вдигне баснословен замък някъде надалеч, надалеч отсам.
Късно вечерта отишъл в работилницата на писаря. И ахнал от учудване, като видял черната орхидея на писалището му.
Огледал деликатно листенцата и похвалил майстора за добре свършената работа.
– Мастилото е сухо към този момент – обяснил писарят – и даже да го разтърка някой с пръсти, няма да падне. Сам го изпробвах. Опитай и ти.
Слугата пипнал едно от листенцата и пръстите му останали чисти.
– Не мога да ти кажа обаче какъв брой време ще устиска. Рано или късно влагата на растението ще овлажни мастилото. А и то се знае, не би трябвало да вижда и капка
дъжд.
– Ще свърши работа – кимнал предостатъчно прислужникът, взимайки растението. – Заминавам за двореца. Ела при реката в среднощ да ти дам твоя дял от възнаграждението.
В нощта на сватбата, откакто бил споделил най-радостния си ден с цялото кралство, принцът влезнал в покоите си.
Принцесата стояла на терасата, съзерцавайки река Чао Прая, в чиито води към момента пламтяло отражението на зарята, ознаменувала брачния й съюз с принца.
Женихът отишъл до нея.
– Любов моя, имам нещо за теб, знак на неповторимостта
и съвършенството ти.
Подарил й черната орхидея, засадена в саксия от солидно злато и декорация от скъпоценни камъни.
Принцесата свела взор към цветето, към черните като нощта венчелистчета, угнетени като че ли от тежката боя, която природата им била отредила. Сторило й
се изтерзано, посърнало… прокобно в неестествената си тъмнотия.
Но при все че принцесата съзнавала какво държи в ръцете си… какво било смисъла му и що за героизъм бил направил възлюбеният й в нейно име.
– Принце мой, превъзходна е! Къде я откри? – попитала го тя.
– Претърсих цялото кралство, всяко кътче, ниско и високо. Давам ти дума, че няма втора като нея, също както няма втора като теб. – Той се взрял в очите й с
преливащ от обич взор.
Почувствала силата на обичта му, тя погалила нежно лицето на брачна половинка си, копнеейки да му покаже, че е взаимна, че и тя в никакъв случай не ще го разлюби.
– Благодаря ти, чудно красива е.
Той хванал ръката, милваща бузата му, и до момента в който целувал пръстите й, го обзело непреодолимо предпочитание да обладае цялото й създание. От какъв брой време чакал
първата им брачна нощ! Взел орхидеята от ръцете й, оставил я на пода на терасата, а сетне притиснал обичаната си в мощна прегръдка и я целунал.
– Да влезем вътре, принцесо моя – проронил в ухото й.
Тя оставила черната орхидея под нощното небе и последвала жениха си в покоите им.
Малко преди зазоряване принцесата станала от брачното ложе и излязла на терасата да приветства първото утро от взаимния им живот.
Тук-там блещукали плитки локвички; снощи било валяло. Младият ден се разбуждал, въпреки и слънцето още да се криело зад дърветата на отсрещния бряг на реката.
От терасата, от същата онази саксия от солидно злато, която принцът й бил подарил, я гледала пурпурно-розова орхидея.
Принцесата докоснала с усмивка листенцата й, очистени и съживени от дъжда, и неведнъж по-прелестни от почернените листенца на орхидеята, която принцът й бил подарил предходната нощ.
Най-сетне проумяла истината, тя взела растението, вдишвайки божествения му мирис, и заумувала по какъв начин да постъпи: да му каже право и да го нарани, или да излъже, с цел да му спести паниките?
След няколко минути се върнала в брачните им палати и още веднъж се сгушила в обятията на принца.
– Принце мой – продумала му, като го видяла да се разбужда, – през нощта са откраднали черната ми орхидея от терасата.
Той подскочил като жилнат, подготвен в гнева си да повика стражите. Тя обаче го успокоила с усмивка на уста.
– Недей, съпруже мой, сърцето ми споделя, че ни се е полагала единствено за една нощ, за нощта, в която телата ни се сляха, в която любовта ни разцъфна и ние също станахме ведно с природата. Не би било честно да запазим нещо толкоз магично единствено за себе си… пък и единствено щеше да повехне и умре… а аз не бих го понесла. – Тя взела ръката му и долепила устни до нея. – Нека повярваме в силата му и да се радваме, че ни благослови с хубостта си в първата нощ от взаимния ни живот.
Принцът се позамислил. А сетне, защото я обичал с цялото си сърце и бил толкоз благополучен, че към този момент е негова, решил да не привиква стражите.
Годините се занизали в брачно самодоволство и съюзът им бил скрепен с рожба, зачената в същата онази нощ, и още доста след нея, а принцът заживял с вярата, че мистичната черна орхидея, въпреки и осенила ги с магията си, не им принадлежала.
На сутринта след паметната женитба безпаричен риболовец седял на брега на Чао Прая, на няколкостотин метра по течението й от кралския замък. Не бил хванал нищо от два часа. Чудел се дали зарята от предходната нощ не била прогонила рибата чак до дъното на реката. Боял се, че не продаде ли ни една, многолюдното му семейство щяло да гладува.
Слънцето се заизкачвало над дърветата на отсрещния бряг, с цел да облее водата с благословената си светлина, и не след дълго рибарят съзрял нещо да блещука измежду зелените водорасли, плаващи по реката. Оставил въдицата си и нагазил във водата да го вземе. Сграбчил обгърнатия с водорасли предмет, преди да го е отнесло течението, и го занесъл на брега.
А като изчистил зеленилката, не могъл да повярва на очите си!
Саксия, направена от солидно злато, инкрустирана с диаманти, смарагди и рубини.
Съвсем не запомнил за въдицата, пъхнал саксията в рибарската си кошница и се запътил към пазара за скъпоценности в града, а сърцето му запяло от наслада при мисълта, че фамилията му повече в никакъв случай нямало да гладува.
п редставя
ОРХИДЕЕНАТА КЪЩА
от Лусинда Райли
Обем: 568 стр.
Цена: 21,95 лева
ISBN: 9789542624806
Превод: Цветелина Тенекеджиева
На 29 юли излиза ново издание на „ Орхидеената къща “ от Лусинда Райли.
За авторката
Лусинда Райли (1965 – 2021) стартира кариерата си като актриса. Публикува първата си книга, когато е на двайсет и четири години. Днес романите й са преведени на трийсет и седем езика и не престават да вълнуват читателите по целия свят. През 2024 година Лусинда Райли беше наградена посмъртно с оценката „ Златен Пан “.
„ Орхидеената къща “ е един от емблематичните романи на авторката. Той е издаван в 45 страни и от него са продадени над 2,5 млн. екземпляра.
За книгата
Като дете Джулия прекарва безчет идилични часове в парника на имението „ Уортън Парк “, където дядо ѝ се грижи за екзотични растения, измежду които редки типове орхидеи. Години по-късно, до момента в който се бори с непреодолимата тъга по загубата на фамилията си, ориста я връща в имението. Там тя се среща още веднъж с Кит Крофърд, последния правоприемник на остарелия благороден жанр.
При ремонтни действия двамата откриват дневник от Втората международна война и Джулия се допитва до баба си, с цел да научи истината за любовна спекулация, която съвсем е унищожила „ Уортън Парк “. Търсенето им ги води в навечерието на войната, когато наследникът на имението се дами за младата си избраница. Двамата влюбени са грубо разграничени, а последствията са толкоз опустошителни, че доближават идните генерации.
Откъс
Сиам, преди доста лета
Сиамци имат вяра, че влюби ли се един мъж в някоя жена – надълбоко, буйно, окончателно, е кадърен на всичко, с цел да я резервира до себе си, да удовлетвори желанията й, да й стане най-скъп от всички хора на света.
Имало едно време сиамски принц, който се влюбил по този начин надълбоко в жена, талантлива с невиждана хубост. Ухажвал я и най-после я спечелил, но едвам броени нощи преди венчавката, тържество, на което цялата нация щяла да пирува, да се вихри в танци и да ликува, тревога обзела сърцето на принца.
Знаел, че по един или различен метод трябвало да й потвърди любовта си – с демонстрация на подвиг и господство, поради която девойката щяла да му се врече във честност за безконечни времена.
Решил, че би трябвало да открие нещо също толкоз невиждано красиво, колкото възлюбената си.
След дълги размишления повикал тримата си най-доверени прислужници и им рекъл по този начин:
– Носят се митове, че в кралството ни, високо в северните планини, пораства черна орхидея. Искам да я откриете и да я донесете в двореца ми, с цел да я подаря
на принцесата на сватбения ни ден. Който от вас успее да ми я донесе, ще бъде заплатен толкоз богато, че цялостен живот ще живее в благоденствие. Двамата провалили се пък няма да доживеят даже до сватбата ми.
Ужас сграбчил сърцата на тримата мъже, свели глави пред принца. Знаели, че гледат гибелта в очите. Черната орхидея била митично цвете. Също като инкрустираните със скъпоценни камъни златни дракони, красящи носовете на кралските баржи, с които принцът щял да отплава към храма за венчавката си
с бъдещата принцеса – поверие, и нищо повече.
Същата нощ тримата прислужници отишли при фамилиите си да се сбогуват. Единият обаче имал по-остър разум от събратята си и лежешком в обятията на ридаещата си брачна половинка, решил, че не му е време да се разделя с живота.
До сутринта към този момент бил скроил хитроумен план. И тръгнал към пристанищния пазар, където продавали подправки, коприна… и цветя.
Купил против няколко монети изящна орхидея, чиито едри кадифени листенца били обагрени в мрачен, мрачен пурпур и загадъчно розово. Тръгнал след това
около тесните канали на Банкок и вървял, до момента в който не стигнал работилницата на писаря. Намерил го закътан измежду свитъците в тъмната му, влажна стаичка в дъното на работилницата.
Някога писарят бил служил в двореца, откъдето и го познавал прислужникът, само че работата му била оплюта, тъй като не изписвал задоволително красиво буквите.
– Sawadee Krup, писарю – поздравил го прислужникът, оставяйки орхидеята на писалището му. – Ще ти слага една задача и в случай че ми окажеш помощ, ще те отрупам с благосъстояния, за каквито даже не си мечтал.
Писарят, който колкото да свързвал двата края, откогато бил изгонен от двореца, вдигнал любопитен взор към прислужникът.
– И по какъв начин ще стане това?
Слугата показал цветето.
– Цял живот работиш с мастило. Искам от теб да оцветиш листенцата на тази орхидея в черно.
Писарят сбърчил вежди отсреща му, сетне огледал растението.
– Да, допустимо е, само че изникнат ли новите цветчета, ще разкрият същинския цвят на орхидеята и ще бъдеш изобличен.
– Докато настъпи този миг, двамата с теб ще сме избягали далеко и към този момент ще живеем като принца, на който послужвам – отвърнал прислужникът.
Писарят кимнал умислено с глава.
– Ела отново снощи и ще получиш черната си орхидея. Като се върнал вкъщи, прислужникът споделил на жена си да събере оскъдните им притежания и да се подготви
за път. Обещал й, че скоро ще има пари да й купи каквото си пожелае и да й вдигне баснословен замък някъде надалеч, надалеч отсам.
Късно вечерта отишъл в работилницата на писаря. И ахнал от учудване, като видял черната орхидея на писалището му.
Огледал деликатно листенцата и похвалил майстора за добре свършената работа.
– Мастилото е сухо към този момент – обяснил писарят – и даже да го разтърка някой с пръсти, няма да падне. Сам го изпробвах. Опитай и ти.
Слугата пипнал едно от листенцата и пръстите му останали чисти.
– Не мога да ти кажа обаче какъв брой време ще устиска. Рано или късно влагата на растението ще овлажни мастилото. А и то се знае, не би трябвало да вижда и капка
дъжд.
– Ще свърши работа – кимнал предостатъчно прислужникът, взимайки растението. – Заминавам за двореца. Ела при реката в среднощ да ти дам твоя дял от възнаграждението.
В нощта на сватбата, откакто бил споделил най-радостния си ден с цялото кралство, принцът влезнал в покоите си.
Принцесата стояла на терасата, съзерцавайки река Чао Прая, в чиито води към момента пламтяло отражението на зарята, ознаменувала брачния й съюз с принца.
Женихът отишъл до нея.
– Любов моя, имам нещо за теб, знак на неповторимостта
и съвършенството ти.
Подарил й черната орхидея, засадена в саксия от солидно злато и декорация от скъпоценни камъни.
Принцесата свела взор към цветето, към черните като нощта венчелистчета, угнетени като че ли от тежката боя, която природата им била отредила. Сторило й
се изтерзано, посърнало… прокобно в неестествената си тъмнотия.
Но при все че принцесата съзнавала какво държи в ръцете си… какво било смисъла му и що за героизъм бил направил възлюбеният й в нейно име.
– Принце мой, превъзходна е! Къде я откри? – попитала го тя.
– Претърсих цялото кралство, всяко кътче, ниско и високо. Давам ти дума, че няма втора като нея, също както няма втора като теб. – Той се взрял в очите й с
преливащ от обич взор.
Почувствала силата на обичта му, тя погалила нежно лицето на брачна половинка си, копнеейки да му покаже, че е взаимна, че и тя в никакъв случай не ще го разлюби.
– Благодаря ти, чудно красива е.
Той хванал ръката, милваща бузата му, и до момента в който целувал пръстите й, го обзело непреодолимо предпочитание да обладае цялото й създание. От какъв брой време чакал
първата им брачна нощ! Взел орхидеята от ръцете й, оставил я на пода на терасата, а сетне притиснал обичаната си в мощна прегръдка и я целунал.
– Да влезем вътре, принцесо моя – проронил в ухото й.
Тя оставила черната орхидея под нощното небе и последвала жениха си в покоите им.
Малко преди зазоряване принцесата станала от брачното ложе и излязла на терасата да приветства първото утро от взаимния им живот.
Тук-там блещукали плитки локвички; снощи било валяло. Младият ден се разбуждал, въпреки и слънцето още да се криело зад дърветата на отсрещния бряг на реката.
От терасата, от същата онази саксия от солидно злато, която принцът й бил подарил, я гледала пурпурно-розова орхидея.
Принцесата докоснала с усмивка листенцата й, очистени и съживени от дъжда, и неведнъж по-прелестни от почернените листенца на орхидеята, която принцът й бил подарил предходната нощ.
Най-сетне проумяла истината, тя взела растението, вдишвайки божествения му мирис, и заумувала по какъв начин да постъпи: да му каже право и да го нарани, или да излъже, с цел да му спести паниките?
След няколко минути се върнала в брачните им палати и още веднъж се сгушила в обятията на принца.
– Принце мой – продумала му, като го видяла да се разбужда, – през нощта са откраднали черната ми орхидея от терасата.
Той подскочил като жилнат, подготвен в гнева си да повика стражите. Тя обаче го успокоила с усмивка на уста.
– Недей, съпруже мой, сърцето ми споделя, че ни се е полагала единствено за една нощ, за нощта, в която телата ни се сляха, в която любовта ни разцъфна и ние също станахме ведно с природата. Не би било честно да запазим нещо толкоз магично единствено за себе си… пък и единствено щеше да повехне и умре… а аз не бих го понесла. – Тя взела ръката му и долепила устни до нея. – Нека повярваме в силата му и да се радваме, че ни благослови с хубостта си в първата нощ от взаимния ни живот.
Принцът се позамислил. А сетне, защото я обичал с цялото си сърце и бил толкоз благополучен, че към този момент е негова, решил да не привиква стражите.
Годините се занизали в брачно самодоволство и съюзът им бил скрепен с рожба, зачената в същата онази нощ, и още доста след нея, а принцът заживял с вярата, че мистичната черна орхидея, въпреки и осенила ги с магията си, не им принадлежала.
На сутринта след паметната женитба безпаричен риболовец седял на брега на Чао Прая, на няколкостотин метра по течението й от кралския замък. Не бил хванал нищо от два часа. Чудел се дали зарята от предходната нощ не била прогонила рибата чак до дъното на реката. Боял се, че не продаде ли ни една, многолюдното му семейство щяло да гладува.
Слънцето се заизкачвало над дърветата на отсрещния бряг, с цел да облее водата с благословената си светлина, и не след дълго рибарят съзрял нещо да блещука измежду зелените водорасли, плаващи по реката. Оставил въдицата си и нагазил във водата да го вземе. Сграбчил обгърнатия с водорасли предмет, преди да го е отнесло течението, и го занесъл на брега.
А като изчистил зеленилката, не могъл да повярва на очите си!
Саксия, направена от солидно злато, инкрустирана с диаманти, смарагди и рубини.
Съвсем не запомнил за въдицата, пъхнал саксията в рибарската си кошница и се запътил към пазара за скъпоценности в града, а сърцето му запяло от наслада при мисълта, че фамилията му повече в никакъв случай нямало да гладува.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ