Нов роман от Яна Станкова
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
КРАЯТ НА ЗИМАТА
от Яна Станкова
размер: 128 стр.
цена 14,95 лева
ISBN 978-954-26-2231-4
Когато настъпи краят на зимата, изгрява вяра за нов живот.
Очаквайте на 7 март!
За създателя
Яна Станкова е родена на 2.01.1980 година във Враца. Завършила е славянска лингвистика във Великотърновския университет. През 2019 година ИК „ Хермес “ разгласява дебютния ѝ разказ „ Дневниците на Ая “, награден в литературните състезания „ Южна пролет “ и „ Светлоструй “.
За книгата
Зимата не е просто сезон за Биляна.
Тя е минало, което непрекъснато се завръща и се пробва да я погълне, не ѝ разрешава да има вяра, че има през днешния ден, че има утре… И нито любящият ѝ брачен партньор, нито прелестните ѝ деца могат да я спасят от студа и болката, които я връхлитат.
Може ли обичта да победи гибелта? Има ли орис? Бди ли в действителност някой над нас? Възможно ли е човек да има толкоз мощ, че да надвие най-страшното страшилище – самия себе си? Биляна би трябвало да си отговори на тези въпроси. Защото е настъпил пределният миг – младата жена или ще потъне в гладния тулум на Зимата, или ще се завърне към вярата и любовта. Към живота.
Откъс
Глава 7
Бащите им били другари от детство, от една махала. Впоследствие и дамите им се харесали. Студентските любови се трансформирали в фамилии. Когато се родил Йован (кръстен на дядо си от Зайчар), а скоро по-късно и Биляна, майките им отпътували още веднъж да учат и да бъдат покрай мъжете си. Оставили децата на бабите във Враца. А те, добре поддържани четиридесет и няколко годишни дами в разцвета на живота, разхождали децата дружно, водели ги на една и съща площадка и до момента в който внучетата играели, разменяли Burda и Neckermann (тираджиите и моряците от Лом и Видин били тяхната топла връзка с останалия свят), обсъждали предписания за вкусни ястия, домашни козметични кремове, плетки и кройки от фешън списания, както, несъмнено, и комшиите от квартала. Минало време, децата поотраснали. Появил се братът на Йово, както и сестрата на Биляна. Малките внуци заели местата на огромните, а Йово и Биляна отпътували да стартират животите си в разнообразни градове. Биляна – в Търново, Йово – в София. Пътищата им се разделили, само че всяко лято се пресичали още веднъж. Така, когато към девет-десетгодишен стоварили Йово на паркинга сред блоковете с целия му летен багаж, той видял Биляна на пейката пред нейния вход, скръстила по турски дългите си крайници, да чопли семки с едно друго момиче. Загледал се в нея, без да мига и без да диша, внезапно усетил някаква непозната болежка в слабините си, паникьосал се, сграбчил две торби и хукнал към входа пред майка си, татко си и дребния си брат.
След няколко лета всички деца на тяхната възраст към този момент били преобразени. Когато се събрали в средата на юни, всеки оглеждал всекиго с крайчеца на окото, скритом. Момичетата, с тези набъбнали гърдички, момчетата, които час по час оправяли нещо сред краката си. Всичките с едни несъразмерно огромни зъби… Тогава се радвали на вечерите. Под булото на мрака отново си били тези, по-познатите деца, и можели да поддържат връзка по-спокойно между тях. Но растежът си желал своето и по този начин почнали да играят на дарове.
Когато една вечер прошепнали в ухото на Биляна „ Йован “, тя единствено се подсмихнала. Когато пристигнал нейният ред, царят споделил: „ Удари един здрав пестник на своя подарък! “. Царят, Наско, нахакано хлапе от Люлин, заглеждал Биляна и когато тя се изсмяла на задачата и тръгнала към него, за момент се обнадеждил, че може би точно той е нейният подарък и побързал да добави: „ Или го целуни пред всички! Ти решаваш! “.
Тогава тя се изправила до него пред всички, изгледала го от глава до пети, някак пренебрежително – дори в мрака се виждало ясно – пристъпила към Йово и протегнала ръка. Момчето интуитивно я поело и се изправило, след това тя го хванала през кръста, като че ли било дама, а тя – любезен благородник, доближила лице до неговото, погледнала го в очите, с една концепция на по-ниско равнище от нейните. На Йово му станало горещо, само че стоял стъписан в обятията ѝ. Биляна леко наклонила глава и впила месестите си устни в неговите. Тогава светът се завъртял лудо и центробежните му сили го изхвърлили в стратосферата.
Йово не помнеше нищо повече от онази вечер. Помнеше обаче, че в същото лято повече нито един път не се осмелил да я огледа в очите. А Биляна била толкоз дръзка! Тайнствена и нежна, само че дръзка. Тя била неговият идеал години по-късно. Мечта, до която единствено се докоснал в една юнска нощ. По-късно, към този момент като мъж, си мислел, че всяко момче има такова прекарване в детството – момиче, което постоянно ще харесва, само че в никакъв случай няма да има, с цел да може нататък в живота да равни това чувство с чувствата, изпитани с други, та да може да разпознае Жена си. Вероятно същото се отнасяло и за девойките. Кой ли знае… Момичетата постоянно са били странни. По-големи някак. Имаше да минат години, с цел да ги настигнат момчетата.
***
В онази новогодишна нощ Йово настигна Биляна на Петте кьошета. Животът му пое по линия, която в мислите си не бе чертал в никакъв случай. Нощта, в която се оказа, че до тогава той е бил просто един преобърнат камък, който е чакал някой да пристигна и да го върне на мястото му. За да затежи с всичката си мощ. Да забъде единствената упора, за която оня някой да се държи, когато внезапно бурите на живота гневно стартират да го размятат във въздуха и да се пробват да го унищожат. Той бе пристигнал на този свят, с цел да я избави.
Разбра го, когато телефонът иззвъня в онази нощ. Умът му сподели: „ може да е някой непосредствен, за доста години, ала-бала “, само че Йово не го повярва, тъй като пулсът в гърлото му говореше друго. Биляна позволи, че това е или сестра ѝ, или Владо, само че съобщи, че не желае да приказва с никого от тях. На второто позвъняване, секунди след първото, тя се втренчи в мъжа до нея, а той ѝ сподели:
– По-добре вдигни – и не добави нищо, а единствено си намерения какъв брой обезпокоително дрънчи апарата. Чу я да споделя ядосано:
– Ало!
А след това:
– Да, аз съм – тонът ѝ към този момент беше комплициран.
Оловно безмълвие.
Йово я видя по какъв начин надигна ръка, с цел да покрие лицето си, видя по какъв начин слушалката полетя от другата ѝ ръка, Биляна се срина на пода смазана, обърна лице към тавана в инстинктивно търсене на небето. Той чу оня злокобен вик, който не искаше да чуе в никакъв случай повече, вододелът на техните животи. На неговия живот и на нейния:
– НЕЕЕ!!!
Втурна се към нея, легна върху ѝ, инстинктивно искаше да я защищити, само че към този момент беше прекомерно късно. Тя лежеше срината на земята, приличаше на разрушена черква, на размазан въздушен десантчик с постлан върху му злополучен парашут – нейното пусто покривало, което по този начин и не беше махнала. Във входа се разнесе прищракване на брава, след това звънецът. Съседката беше стресната:
– Какво става, всичко наред ли е? – попита лелята, а Биляна се тресеше на земята, покрита в бяло. Как щеше да му повярва тази жена, какво трябваше да ѝ каже?
– Семейна покруса, извинете ни – смотолеви. Кой знае по какъв начин бе изглеждал, само че лицето на дамата незабавно закупи съпричастно изражение и сподели:
– О!… Ако имате потребност от помощ, ние… Ние живеем отдясно!
– Благодаря, към този момент не, само че Ви благодаря – избоботи той, като хвърляше погледи ту към наметалото, ту към съседката, и щом затвори, още веднъж легна върху Биляна. Не знаеше какво се е случило. Не знаеше, че Стела е починала в злополука. Какво беше станало, за него не беше значимо. Просто внезапно разбра, че би трябвало да избави това момиче. И изиска цялостен живот да я избавя.
Успя да я изправи, тя виеше, от очите ѝ капеха черни сълзи, а от устата ѝ течаха лиги, едвам си поемаше въздух, и то единствено с цел да стартира още веднъж да реве като животно. Колко противен е обликът на Смъртта (ясно му беше, че Тя е замесена), изписан върху лицето на непосредствен, останал жив.
Завлече Биляна до дивана в хола, постави я да легне, тя продължаваше да се тресе от спазми, в този момент цялото ѝ тяло се беше трансформирало в схваната жилка. Легна и той, уви се към нея като пашкул и прошепна:
– Плачи!…
***
Йово и до момента помнеше всичко отпреди позвъняването и след него. Понякога искаше просто да не помни. Помнеше какво си бе поискал в онази нощ и, от време на време с обезсърчение, осъзнаваше, че желанието му се е сбъднало.
п редставя
КРАЯТ НА ЗИМАТА
от Яна Станкова
размер: 128 стр.
цена 14,95 лева
ISBN 978-954-26-2231-4
Когато настъпи краят на зимата, изгрява вяра за нов живот.
Очаквайте на 7 март!
За създателя
Яна Станкова е родена на 2.01.1980 година във Враца. Завършила е славянска лингвистика във Великотърновския университет. През 2019 година ИК „ Хермес “ разгласява дебютния ѝ разказ „ Дневниците на Ая “, награден в литературните състезания „ Южна пролет “ и „ Светлоструй “.
За книгата
Зимата не е просто сезон за Биляна.
Тя е минало, което непрекъснато се завръща и се пробва да я погълне, не ѝ разрешава да има вяра, че има през днешния ден, че има утре… И нито любящият ѝ брачен партньор, нито прелестните ѝ деца могат да я спасят от студа и болката, които я връхлитат.
Може ли обичта да победи гибелта? Има ли орис? Бди ли в действителност някой над нас? Възможно ли е човек да има толкоз мощ, че да надвие най-страшното страшилище – самия себе си? Биляна би трябвало да си отговори на тези въпроси. Защото е настъпил пределният миг – младата жена или ще потъне в гладния тулум на Зимата, или ще се завърне към вярата и любовта. Към живота.
Откъс
Глава 7
Бащите им били другари от детство, от една махала. Впоследствие и дамите им се харесали. Студентските любови се трансформирали в фамилии. Когато се родил Йован (кръстен на дядо си от Зайчар), а скоро по-късно и Биляна, майките им отпътували още веднъж да учат и да бъдат покрай мъжете си. Оставили децата на бабите във Враца. А те, добре поддържани четиридесет и няколко годишни дами в разцвета на живота, разхождали децата дружно, водели ги на една и съща площадка и до момента в който внучетата играели, разменяли Burda и Neckermann (тираджиите и моряците от Лом и Видин били тяхната топла връзка с останалия свят), обсъждали предписания за вкусни ястия, домашни козметични кремове, плетки и кройки от фешън списания, както, несъмнено, и комшиите от квартала. Минало време, децата поотраснали. Появил се братът на Йово, както и сестрата на Биляна. Малките внуци заели местата на огромните, а Йово и Биляна отпътували да стартират животите си в разнообразни градове. Биляна – в Търново, Йово – в София. Пътищата им се разделили, само че всяко лято се пресичали още веднъж. Така, когато към девет-десетгодишен стоварили Йово на паркинга сред блоковете с целия му летен багаж, той видял Биляна на пейката пред нейния вход, скръстила по турски дългите си крайници, да чопли семки с едно друго момиче. Загледал се в нея, без да мига и без да диша, внезапно усетил някаква непозната болежка в слабините си, паникьосал се, сграбчил две торби и хукнал към входа пред майка си, татко си и дребния си брат.
След няколко лета всички деца на тяхната възраст към този момент били преобразени. Когато се събрали в средата на юни, всеки оглеждал всекиго с крайчеца на окото, скритом. Момичетата, с тези набъбнали гърдички, момчетата, които час по час оправяли нещо сред краката си. Всичките с едни несъразмерно огромни зъби… Тогава се радвали на вечерите. Под булото на мрака отново си били тези, по-познатите деца, и можели да поддържат връзка по-спокойно между тях. Но растежът си желал своето и по този начин почнали да играят на дарове.
Когато една вечер прошепнали в ухото на Биляна „ Йован “, тя единствено се подсмихнала. Когато пристигнал нейният ред, царят споделил: „ Удари един здрав пестник на своя подарък! “. Царят, Наско, нахакано хлапе от Люлин, заглеждал Биляна и когато тя се изсмяла на задачата и тръгнала към него, за момент се обнадеждил, че може би точно той е нейният подарък и побързал да добави: „ Или го целуни пред всички! Ти решаваш! “.
Тогава тя се изправила до него пред всички, изгледала го от глава до пети, някак пренебрежително – дори в мрака се виждало ясно – пристъпила към Йово и протегнала ръка. Момчето интуитивно я поело и се изправило, след това тя го хванала през кръста, като че ли било дама, а тя – любезен благородник, доближила лице до неговото, погледнала го в очите, с една концепция на по-ниско равнище от нейните. На Йово му станало горещо, само че стоял стъписан в обятията ѝ. Биляна леко наклонила глава и впила месестите си устни в неговите. Тогава светът се завъртял лудо и центробежните му сили го изхвърлили в стратосферата.
Йово не помнеше нищо повече от онази вечер. Помнеше обаче, че в същото лято повече нито един път не се осмелил да я огледа в очите. А Биляна била толкоз дръзка! Тайнствена и нежна, само че дръзка. Тя била неговият идеал години по-късно. Мечта, до която единствено се докоснал в една юнска нощ. По-късно, към този момент като мъж, си мислел, че всяко момче има такова прекарване в детството – момиче, което постоянно ще харесва, само че в никакъв случай няма да има, с цел да може нататък в живота да равни това чувство с чувствата, изпитани с други, та да може да разпознае Жена си. Вероятно същото се отнасяло и за девойките. Кой ли знае… Момичетата постоянно са били странни. По-големи някак. Имаше да минат години, с цел да ги настигнат момчетата.
***
В онази новогодишна нощ Йово настигна Биляна на Петте кьошета. Животът му пое по линия, която в мислите си не бе чертал в никакъв случай. Нощта, в която се оказа, че до тогава той е бил просто един преобърнат камък, който е чакал някой да пристигна и да го върне на мястото му. За да затежи с всичката си мощ. Да забъде единствената упора, за която оня някой да се държи, когато внезапно бурите на живота гневно стартират да го размятат във въздуха и да се пробват да го унищожат. Той бе пристигнал на този свят, с цел да я избави.
Разбра го, когато телефонът иззвъня в онази нощ. Умът му сподели: „ може да е някой непосредствен, за доста години, ала-бала “, само че Йово не го повярва, тъй като пулсът в гърлото му говореше друго. Биляна позволи, че това е или сестра ѝ, или Владо, само че съобщи, че не желае да приказва с никого от тях. На второто позвъняване, секунди след първото, тя се втренчи в мъжа до нея, а той ѝ сподели:
– По-добре вдигни – и не добави нищо, а единствено си намерения какъв брой обезпокоително дрънчи апарата. Чу я да споделя ядосано:
– Ало!
А след това:
– Да, аз съм – тонът ѝ към този момент беше комплициран.
Оловно безмълвие.
Йово я видя по какъв начин надигна ръка, с цел да покрие лицето си, видя по какъв начин слушалката полетя от другата ѝ ръка, Биляна се срина на пода смазана, обърна лице към тавана в инстинктивно търсене на небето. Той чу оня злокобен вик, който не искаше да чуе в никакъв случай повече, вододелът на техните животи. На неговия живот и на нейния:
– НЕЕЕ!!!
Втурна се към нея, легна върху ѝ, инстинктивно искаше да я защищити, само че към този момент беше прекомерно късно. Тя лежеше срината на земята, приличаше на разрушена черква, на размазан въздушен десантчик с постлан върху му злополучен парашут – нейното пусто покривало, което по този начин и не беше махнала. Във входа се разнесе прищракване на брава, след това звънецът. Съседката беше стресната:
– Какво става, всичко наред ли е? – попита лелята, а Биляна се тресеше на земята, покрита в бяло. Как щеше да му повярва тази жена, какво трябваше да ѝ каже?
– Семейна покруса, извинете ни – смотолеви. Кой знае по какъв начин бе изглеждал, само че лицето на дамата незабавно закупи съпричастно изражение и сподели:
– О!… Ако имате потребност от помощ, ние… Ние живеем отдясно!
– Благодаря, към този момент не, само че Ви благодаря – избоботи той, като хвърляше погледи ту към наметалото, ту към съседката, и щом затвори, още веднъж легна върху Биляна. Не знаеше какво се е случило. Не знаеше, че Стела е починала в злополука. Какво беше станало, за него не беше значимо. Просто внезапно разбра, че би трябвало да избави това момиче. И изиска цялостен живот да я избавя.
Успя да я изправи, тя виеше, от очите ѝ капеха черни сълзи, а от устата ѝ течаха лиги, едвам си поемаше въздух, и то единствено с цел да стартира още веднъж да реве като животно. Колко противен е обликът на Смъртта (ясно му беше, че Тя е замесена), изписан върху лицето на непосредствен, останал жив.
Завлече Биляна до дивана в хола, постави я да легне, тя продължаваше да се тресе от спазми, в този момент цялото ѝ тяло се беше трансформирало в схваната жилка. Легна и той, уви се към нея като пашкул и прошепна:
– Плачи!…
***
Йово и до момента помнеше всичко отпреди позвъняването и след него. Понякога искаше просто да не помни. Помнеше какво си бе поискал в онази нощ и, от време на време с обезсърчение, осъзнаваше, че желанието му се е сбъднало.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ