Защо коалициите се получават толкова мъчно?
Иван Стамболов – Сула, коментар особено за
Когато един текст има сходно заглавие – завършено като въпрос – тогава четящите чакат да намерят в този текст и отговора. Един тип заглавието е било: „ Сега ще ви кажа защо… (еди-какво-си) “. В случая не е по този начин, не знам за какво в днешно време и по нашите земи обединенията се получават толкоз мъчително. Мога единствено да допускам. Мога единствено да предсказвам какви биха могли да бъдат аргументите.
Мисля си, че може би в политическо отношение нещата не се получават както би трябвало, тъй като към момента сме при започване на нова ера и не сме се отърсили от навиците, присъщи на остарялата. Свикнали сме да гледаме на политиката като на състезание – та нали това е и смисълът на плурализма, нали в това се състои конкуренцията сред разнообразни идеологии, разнообразни мирогледни системи, разнообразни стопански концепции, с две думи: нали това е демокрацията – многопартийната, парламентарната и впрочем! Свикнали сме да гледаме на политиката като на състезание, в което за наша сгода би трябвало да завоюва най-хубавият, само че май ще се окаже, че не е по този начин.
Вече от ден на ден интелигентни, прозорливи и сериозни наблюдаващи са на мнение, че след края на Студената война сме навлезли в нова ера от развиването на човешките връзки и назовават тази ера „ постполитическа “. В нея няма състезание на хрумвания и на мирогледи. Всички партии имат една цел, съвпадаща с формалните полезности на мейнстрийма и в случай че някой покаже нещо друго, гледат го като маргинал. Да вземем да вземем за пример екологизма. Целият свят се е съгласил, че планетата е в заплаха и авангардът, политиците, държавните управления са се хвърлили да я избавят. Ако някой политически индивид дръзне да се усъмни в Зелената гражданска война (например у нас такава е партия КОД на Петър Москов), на часа бива жигосан като маргинал, който само заради тази своя позиция във връзка с околната среда, не заслужава да ръководи страната. Този екологичен консенсус е обхванал освен държавните управления, само че и корпорациите. И аз съм сигурен, че в хедофисите на интернационалните търговски вериги имат по един принтер на етаж и са го заключили с катанец от лицемерна грижа за дъждовните гори в Бразилия, до момента в който пощенските кутии на елементарните жители пращят от дебели топове листовки на супермаркети, които никой не чете, а хвърля на боклука по този начин, както още си миришат на печатарско мастило.
В постполитическата ера задачата на всички професионални политици е властта и тъй като по този начин е по-лесно, постоянно избират да открият картелни връзки сред партиите си, в сравнение с да се съревновават. Дори и тогава, когато има действително състезание, то не е за хрумвания или политики, а за по-голям сегмент от баницата, в случай че си представим националния бюджет като кръгла вита баница. Затова в един миг падат на колене пред президента, а в идващия ни приканват да бойкотираме новогодишната му тирада – тъй като значение имате само бакалските сметки, аритметиката, която за съзвучие и от възпитание назовават „ формулата на властта “. И стартират да назовават безпринципния компромис „ консенсус “. Започват да приказват за програмни държавни управления, експертни държавни управления, а в последно време и за техническо държавно управление. Види се, това е новият мечопор. Помните вица за мечопора, нали?
Призивът на постполитическата ера е да се загърбят старите идеологически разлики (няма ляво, няма дясно) и въпросите да се вземат решение с консенсус в името на хората („ Всичко в името на индивида, всичко за богатството на индивида! “). И е добре тези въпроси да се вземат решение от технократи, общественици, НПО-та, за които никой не е дал своя вот, които не са се явявали на избори и по този метод в действителност са отвън демокрацията. Или дори оттатък демокрацията! По този метод десницата може да се предвожда и въплъщава от деца и внуци на първоешалонни комунисти, а пък левицата да сплотява всички крупни индустриалци и олигарси.
Човечеството се разделя на ръководещи и ръководени и всеки по-буден и упорит субект търси всевъзможни, от време на време и напълно причудливи, способи да попадне в първата категория. Първата категория управлява обществения запас, без номинално да го има. Тръмп, който харчи свои пари за политика, е бяла лястовица с рус алаброс.
Така, поставяйки по административен път ръка на обществения запас, ръководещите в границите на мандатите си, а и за по-дълги интервали, когато са да вземем за пример някакъв от доста знайни и незнайни типове бюрократи, експлоатират ръководените, както жестоките капиталисти не са можели и да си показват. Експлоатират ги под прикритието на грижа за полезностите, отбрана на правата и гарантиране на сигурността (с цената на избрани жертви и ограничения, несъмнено, като преди всичко е персоналната независимост и националният суверенитет).
Ето по тази причина, мисля си, в днешно време мъчно се получават обединенията – тъй като действителността трагично се разминава с визията за себе си. Партиите се държат по този начин, като че ли към момента в действителност се състезават по хрумвания и политики, а освен за място край софрата. Защото в случай че признаят истината, какво ще приказват на избори? Ако признаят истината, ще се трансформира в горчива констатация максимата „ всички са маскари “. Всъщност на италиански maschera значи маска, нищо повече. И в обществения политически живот всеки в действителност е маска, като тези в античната драма – или ухилена, или изкривена в стенание. Ако признаят истината, ще се окажат всички дружно от едната страна на барикадата и на избори няма да могат да се преструват на борци един против другиго. Но и без да си признават, това се усеща и по тази причина са тези напъни да се „ опустошава статуквото “ и да се „ рестартира системата “, по тази причина час по час се явяват нови спасители, които ще изпъдят маскарите и даже ще ги натикат в пандиза.
Коалициите не се получават не тъй като са нелогични. Напротив, напълно разумни са. Не се получават, тъй като истината е изнасилена от милион неистини. Защото това, което политиците приказват, към този момент освен е друго от това което правят, ами е тъкмо противоположното. Когато години наред си плюл по някого и си го изкарвал най-голямото страшилище, малко мъчно е да влезеш в управническа коалиция с него, колкото и разумно да наподобява това, колкото и да е потребно за обществото. Затова, коства ми се, не се получават обединенията отвън чисто хищническите боричкания за по-голямо парче от баницата. Не знам, може и да не съм прав, само че сигурно Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Когато един текст има сходно заглавие – завършено като въпрос – тогава четящите чакат да намерят в този текст и отговора. Един тип заглавието е било: „ Сега ще ви кажа защо… (еди-какво-си) “. В случая не е по този начин, не знам за какво в днешно време и по нашите земи обединенията се получават толкоз мъчително. Мога единствено да допускам. Мога единствено да предсказвам какви биха могли да бъдат аргументите.
Мисля си, че може би в политическо отношение нещата не се получават както би трябвало, тъй като към момента сме при започване на нова ера и не сме се отърсили от навиците, присъщи на остарялата. Свикнали сме да гледаме на политиката като на състезание – та нали това е и смисълът на плурализма, нали в това се състои конкуренцията сред разнообразни идеологии, разнообразни мирогледни системи, разнообразни стопански концепции, с две думи: нали това е демокрацията – многопартийната, парламентарната и впрочем! Свикнали сме да гледаме на политиката като на състезание, в което за наша сгода би трябвало да завоюва най-хубавият, само че май ще се окаже, че не е по този начин.
Вече от ден на ден интелигентни, прозорливи и сериозни наблюдаващи са на мнение, че след края на Студената война сме навлезли в нова ера от развиването на човешките връзки и назовават тази ера „ постполитическа “. В нея няма състезание на хрумвания и на мирогледи. Всички партии имат една цел, съвпадаща с формалните полезности на мейнстрийма и в случай че някой покаже нещо друго, гледат го като маргинал. Да вземем да вземем за пример екологизма. Целият свят се е съгласил, че планетата е в заплаха и авангардът, политиците, държавните управления са се хвърлили да я избавят. Ако някой политически индивид дръзне да се усъмни в Зелената гражданска война (например у нас такава е партия КОД на Петър Москов), на часа бива жигосан като маргинал, който само заради тази своя позиция във връзка с околната среда, не заслужава да ръководи страната. Този екологичен консенсус е обхванал освен държавните управления, само че и корпорациите. И аз съм сигурен, че в хедофисите на интернационалните търговски вериги имат по един принтер на етаж и са го заключили с катанец от лицемерна грижа за дъждовните гори в Бразилия, до момента в който пощенските кутии на елементарните жители пращят от дебели топове листовки на супермаркети, които никой не чете, а хвърля на боклука по този начин, както още си миришат на печатарско мастило.
В постполитическата ера задачата на всички професионални политици е властта и тъй като по този начин е по-лесно, постоянно избират да открият картелни връзки сред партиите си, в сравнение с да се съревновават. Дори и тогава, когато има действително състезание, то не е за хрумвания или политики, а за по-голям сегмент от баницата, в случай че си представим националния бюджет като кръгла вита баница. Затова в един миг падат на колене пред президента, а в идващия ни приканват да бойкотираме новогодишната му тирада – тъй като значение имате само бакалските сметки, аритметиката, която за съзвучие и от възпитание назовават „ формулата на властта “. И стартират да назовават безпринципния компромис „ консенсус “. Започват да приказват за програмни държавни управления, експертни държавни управления, а в последно време и за техническо държавно управление. Види се, това е новият мечопор. Помните вица за мечопора, нали?
Призивът на постполитическата ера е да се загърбят старите идеологически разлики (няма ляво, няма дясно) и въпросите да се вземат решение с консенсус в името на хората („ Всичко в името на индивида, всичко за богатството на индивида! “). И е добре тези въпроси да се вземат решение от технократи, общественици, НПО-та, за които никой не е дал своя вот, които не са се явявали на избори и по този метод в действителност са отвън демокрацията. Или дори оттатък демокрацията! По този метод десницата може да се предвожда и въплъщава от деца и внуци на първоешалонни комунисти, а пък левицата да сплотява всички крупни индустриалци и олигарси.
Човечеството се разделя на ръководещи и ръководени и всеки по-буден и упорит субект търси всевъзможни, от време на време и напълно причудливи, способи да попадне в първата категория. Първата категория управлява обществения запас, без номинално да го има. Тръмп, който харчи свои пари за политика, е бяла лястовица с рус алаброс.
Така, поставяйки по административен път ръка на обществения запас, ръководещите в границите на мандатите си, а и за по-дълги интервали, когато са да вземем за пример някакъв от доста знайни и незнайни типове бюрократи, експлоатират ръководените, както жестоките капиталисти не са можели и да си показват. Експлоатират ги под прикритието на грижа за полезностите, отбрана на правата и гарантиране на сигурността (с цената на избрани жертви и ограничения, несъмнено, като преди всичко е персоналната независимост и националният суверенитет).
Ето по тази причина, мисля си, в днешно време мъчно се получават обединенията – тъй като действителността трагично се разминава с визията за себе си. Партиите се държат по този начин, като че ли към момента в действителност се състезават по хрумвания и политики, а освен за място край софрата. Защото в случай че признаят истината, какво ще приказват на избори? Ако признаят истината, ще се трансформира в горчива констатация максимата „ всички са маскари “. Всъщност на италиански maschera значи маска, нищо повече. И в обществения политически живот всеки в действителност е маска, като тези в античната драма – или ухилена, или изкривена в стенание. Ако признаят истината, ще се окажат всички дружно от едната страна на барикадата и на избори няма да могат да се преструват на борци един против другиго. Но и без да си признават, това се усеща и по тази причина са тези напъни да се „ опустошава статуквото “ и да се „ рестартира системата “, по тази причина час по час се явяват нови спасители, които ще изпъдят маскарите и даже ще ги натикат в пандиза.
Коалициите не се получават не тъй като са нелогични. Напротив, напълно разумни са. Не се получават, тъй като истината е изнасилена от милион неистини. Защото това, което политиците приказват, към този момент освен е друго от това което правят, ами е тъкмо противоположното. Когато години наред си плюл по някого и си го изкарвал най-голямото страшилище, малко мъчно е да влезеш в управническа коалиция с него, колкото и разумно да наподобява това, колкото и да е потребно за обществото. Затова, коства ми се, не се получават обединенията отвън чисто хищническите боричкания за по-голямо парче от баницата. Не знам, може и да не съм прав, само че сигурно Картаген би трябвало да бъде опустошен.
***
Иван Стамболов е хоноруван сценарист и продуцент в Българска национална телевизия, БНР и „ Дарик “ до 1994, а по-късно се заема с консултантски бизнес, с който се занимава и до през днешния ден – най-вече в региона на медиите и политическото позициониране.
През последните години поддържа лични публицистични рубрики в печатни и интернет издания. Автор е на книгите „ Безобразна лирика “ (пародия); „ Додекамерон “ (12 новели), романите „ Янаки Богомил. Загадката на иконата и слънчевия диск “ и „ Янаки Богомил 2. Седем смъртни гряха “; сборниците журналистика „ Дзен и изкуството да си обършеш гъза “, „ Картаген би трябвало да бъде опустошен “ и „ Тънкият гласец на здравия разсъдък “; систематичното управление „ Технология и философия на креативното писне “.
Бил е колумнист във вестниците „ Пари “ и „ Сега “, сп. „ Економист “ и уеб страниците „ Уеб кафе “ и „ Топ вести “, а понастоящем – във в. „ Труд “ и „ Нюз БГ “. Автор е на един от най-популярните български блогове Sulla.bg, притежател на огромните награди на Българската WEB асоциация и Фондация „ БГ Сайт ”. Член на Обществения съвет на Българска национална телевизия и на Творческия съвет към Дирекция „ Култура ” на Столична община.
Източник: tribune.bg
КОМЕНТАРИ