Най-новото гробище на Сливница, Малкович и разходката с мощите на сръбския Стефан Милутин в София
Иван Николов*
В историята, политиката и дипломацията има „ случайности “ които въобще не са инцидентни. Събрани и подредени „ инцидентните “ неща изясняват втория проект на „ културните “ и „ духовните “ събития, които тази есен раздрусаха София.
Нека да си напомним. На 7 ноември 1885 година българската войска минава в контранастъпление при Сливница, изхвърля сръбската войска от територията си и печели Сръбско-българската война и интернационално самопризнание на Съединението. На тази дата всяка година означаваме годишнините от Сливнишката епопея.
35 години по-късно, на 7 и 8 ноември 1920 година, сръбската войска по силата на Ньойския контракт окупира Цариброд и Босилеград и на 8 ноември се отбелязва Денят на Западните околности като траурна и възпоменателна дата.
Нали не мислите, че съвпадението на датата на окупацията със сръбското проваляне на Сливница, е случайност?
На 27 ноември 1919 година в Парижкото предградие Ньой сюр Сен, под голям напън на силите на Съглашението, България е принудена да подпише унизителния Ньойски контракт.
На 7, 8 и 27 ноември 2024 година в Народния спектакъл „ Иван Вазов “ се играе постановката „ Човекът и оръжията “ от ирландския драматург Бърнард Шоу и под режисурата на американеца от хърватски генезис Джон Малкович.
Мислите ли, че тъкмо тази режисура и тези дати са определени инцидентно?
Пиесата е написана 1894 година и осмива българските бойци като страхливи, недостойни, пияни, нечисти и диви. В интерес на истината,
британските критици първи стачкуват против окарикатуряването на българите
в тази пиеса. Самият Шоу не съумява да се отбрани от обвиняванията и дори контратакува, че рецензиите против него идвали от неналичието „ на високо цивилизована просвета, тъй като релативно варварския народ не понася осмиването на своите недъзи “. Явно Шоу не е бил чувал за „ релативно варварските писатели “ Добри Войников и Алеко Константинов, които самоиронично, само че доброжелателно са осмивали недъзите на своя народ. Шоу в никакъв случай не е бил в България и визията му за „ релативно варварския народ “ си е негова „ художествена “, или просто поръчкова небивалица.
Пиесата е била забранявана преди Първата международна война във Виенския „ Бургтеатър “
след митинг на български студенти там. Била е сваляна от репертоара и на Народния спектакъл и от други театри в България.
След един век по незнайни канали „ Човекът и оръжията “ още веднъж се качи на сцената на Народния спектакъл и провокира стихия от кавги и митинги, които разделиха българите на две.
Първите, бурно протестиращите, могат да бъдат упрекнати в метода на протестиране, само че не може да се каже, че не знаят защо иде тирада, щом не могат да преглътнат внушенията на Шоу, че „ нечистоплътния “ победител при Сливница майор Петков, се мие веднъж седмично, а неговия татко дори в никакъв случай през живота си не бил се къпал.
В устрема си „ свръх-художествено “ да осмее сантименталния идеализъм на българите, които неразумно се хвърлят в смъртоносни борби, Шоу комфортно „ не помни “ подтекста на „ свръх-цивилизования “ Берлински контракт, който разделя родината им на две и те „ неразумно “ скачат против по-многобройната и по-добре въоръжена сръбска войска, която нахлува на българска територия, с цел да пазят преди малко освободената си татковина и съединението си.
Театралите от Народния спектакъл, се базират на свободата на художественото творчество и не виждат нищо обидно в „ Човекът и оръжията “ за българската нация и армията. Оплакват се от „ цензурата, ултранационализма и фашизма “ на протестиращите пред Народния спектакъл и приканват за помощ европейските си сътрудници за опазване на автономията на изкуството, свободата на изложение и високите културни полезности на европейската цивилизация. Защото Боже мой, Бърнард Шоу и Джон Малкович са международно известни величини, и ние „ варварите “ би трябвало
да се прекланяме пред техния талант даже и когато осмиват героите от Сливница,
с помощта на които през днешния ден я има България, има я и сцената на Народния спектакъл, на която те могат да вихрят своите изтънчени артистични умения във въображаемите светове на културата и изкуството, изпращайки „ миролюбиви “ послания за сметка на парите, достойнството и достолепието на българския поданик и фен, който заслужава нещо по-така, а не някакво си там „ Ново гробище на Сливница “ от дядо Вазов.
Тяхната логичност е друга. Ние сме свободна страна, имаме право на свободна художествена изява, пък кому не се харесва, да не гледа. Кому се харесва, да си заплати и да гледа. Успехът се мери с брой продадени билети. И въпреки всичко, Народният спектакъл е национална институция, а не просто бизнес.
Ирландския драматург, публицист, критик, полемист и политически деятел Бърнард Шоу е спорна персона – захласвал се е по Мусолини, Сталин, Хитлер и Карл Маркс. Оправдавал е Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) и отричал Голодомора. Живял е по време на Априлското въстание, Освобождението, Сръбско-българската война, Първата международна война, Ньойския контракт, Втората международна война и не съм прочел да е изразил някаква друга позиция във връзка с България и българите, като се изключи че били кирливи и пияни. Може би близостта му с Уинстън Чърчил, който е обладан от патологична ненавист към българите, изяснява тяхното окарикатуряване в „ Човекът и оръжията “ от страна на неговия обожател и другар Бърнард Шоу? Джон Малкович пък не знае български и не схваща за какво му се караме, само че е уверен, че всичко си е както би трябвало – билетите се продават, алъш-веришът си върви, какво желаят тия хора!?
Въпреки истеричните викове за помощ от връхлетелите ги „ фашисти “, феновете на театъра имаха опция да се нагледат и
несъмнено занапред ще гледат и ще се възхищават на оспорваната режисура
Нещо не чух някой да изпищи, до момента в който едни други фашисти пребиваха техни сънародници, стреляха против български клубове, палеха ги, обискираха КИЦ-а в Босилеград и арестуваха книгите на Едвин Сугарев, но това май не е същото?
Но и това не е всичко.
Литийното шествие с мощите на сръбския крал Стефан Милутин в центъра на София, може би нямаше да разсъни никакви съмнения, в случай че ставаше дума единствено за църковен обред, който другояче се организира по време на заболявания и несгоди. Само че политическите наличия, които влага Сръбската православна черква в сходни шествия през последните десетилетия, пораждат други подозрения.
Литийното шествие с мощите на княз Лазар 1989 година с молебствия, църковни песнопения и благоухания продължи повече от една година и очерта границите на Велика Сърбия. Тия шествия тогава се утвърдиха като част от военната агитация. Сръбските духовници благословяха оръжието и бойците и ги изпращаха на война против „ турците “, „ за възмездие на святото сръбско Косово “ и за „ избавление и обединяване на всички сърби в една страна “.
Литийните шествия при започване на 2020 година в Черна гора предвождани от Сръбската православна черква бяха пролог в преодоляването на черногорската самостоятелност и стъпка напред в посоката към „ сръбския свят “.
Литийните шествия с мощите на така наречен „ Сурдулишки мъченици “ имат съществени политически и антибългарски послания, които не бяха чути нито от представителите на българската страна, нито от представителите на българската академична общественост, а минимум от представителите на Светия синод на Българската православна черква. И до в този момент в Сърбия с езика на омразата се демонизира българската страна и нация и никой от огромните имена на българското изкуство и просвета не надигна глас.
При това оглушително безмълвие по никакъв начин не е чудно, че се стигна до
„ разхождане “ на мощите на сръбския крал Стефан Милутин в центъра на София,
в което свещеници, общински управляващи, културни институции и учебни заведения под звуците на световна духова музика дружно със сръбските цивилен и свещени лица, възпитаници в шопски носии и младежи със средновековни одежди и сръбски държавни знаци изпращат ясни политически послания за „ обединяване на сръбските земи “, не по разнообразни от ония, с които сръбски свещеници и бойци чертаеха границите на Велика Сърбия през 1989 година.
Друг е въпросът, че участниците в шествието за Стефан Милутин, най-вероятно не знаят нищо за него, а още по-малко схващат същинските послания, маскирани под формата на църковен обред. Или просто им е все едно. Пък и надали някой от тях си спомня, че кралят на братския сръбски народ 1885 година е водил война против България апропо и за „ освобождение “ на мощите на крал Стефан Милутин в София.
И не бих се изненадал, в случай че всички тия фенове на сръбска чалга и скара един ден тръгнат с мощите на „ Сурдулишките мъченици “ по центъра на София. Защото ние в Босилеград не успяхме да ги спрем. Никой не се зачете в нашите писма, никой не се вслуша в нашите думи. „ Иконата “ на Сурдулишките мъченици в Босилеград към този момент ни я сервират да я целуваме, да се кръстим и да желаеме амнистия за един исторически фалшификат.
Няма да се изненадам, в случай че тази икона към този момент е подарена на някоя софийска черква и невежите софийски попове един ден ви я поднесат да я целувате и желаете амнистия за „ 30 000 сурдулишки мъченици “ избити от българската войска по време на Първата международна война. Без да има доказателства за такова закононарушение. И с цел да си визиите размера на стигмата която се хвърля против нас, забележете, че това е повече от 22 000 избити поляци в Катинската гора от страна на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР). Във военната теория демонизирането на съперника се прави за неговото заличаване. По-страшно от това е нашето садомазохистко предпочитание да се самоунижаваме и да се увличаме по всичко което идва извън. /БГНЕС
*Иван Николов е стихотворец, публицист и държавник. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и виновен редактор на списание „ Бюлетин “. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници ”.
В историята, политиката и дипломацията има „ случайности “ които въобще не са инцидентни. Събрани и подредени „ инцидентните “ неща изясняват втория проект на „ културните “ и „ духовните “ събития, които тази есен раздрусаха София.
Нека да си напомним. На 7 ноември 1885 година българската войска минава в контранастъпление при Сливница, изхвърля сръбската войска от територията си и печели Сръбско-българската война и интернационално самопризнание на Съединението. На тази дата всяка година означаваме годишнините от Сливнишката епопея.
35 години по-късно, на 7 и 8 ноември 1920 година, сръбската войска по силата на Ньойския контракт окупира Цариброд и Босилеград и на 8 ноември се отбелязва Денят на Западните околности като траурна и възпоменателна дата.
Нали не мислите, че съвпадението на датата на окупацията със сръбското проваляне на Сливница, е случайност?
На 27 ноември 1919 година в Парижкото предградие Ньой сюр Сен, под голям напън на силите на Съглашението, България е принудена да подпише унизителния Ньойски контракт.
На 7, 8 и 27 ноември 2024 година в Народния спектакъл „ Иван Вазов “ се играе постановката „ Човекът и оръжията “ от ирландския драматург Бърнард Шоу и под режисурата на американеца от хърватски генезис Джон Малкович.
Мислите ли, че тъкмо тази режисура и тези дати са определени инцидентно?
Пиесата е написана 1894 година и осмива българските бойци като страхливи, недостойни, пияни, нечисти и диви. В интерес на истината,
британските критици първи стачкуват против окарикатуряването на българите
в тази пиеса. Самият Шоу не съумява да се отбрани от обвиняванията и дори контратакува, че рецензиите против него идвали от неналичието „ на високо цивилизована просвета, тъй като релативно варварския народ не понася осмиването на своите недъзи “. Явно Шоу не е бил чувал за „ релативно варварските писатели “ Добри Войников и Алеко Константинов, които самоиронично, само че доброжелателно са осмивали недъзите на своя народ. Шоу в никакъв случай не е бил в България и визията му за „ релативно варварския народ “ си е негова „ художествена “, или просто поръчкова небивалица.
Пиесата е била забранявана преди Първата международна война във Виенския „ Бургтеатър “
след митинг на български студенти там. Била е сваляна от репертоара и на Народния спектакъл и от други театри в България.
След един век по незнайни канали „ Човекът и оръжията “ още веднъж се качи на сцената на Народния спектакъл и провокира стихия от кавги и митинги, които разделиха българите на две.
Първите, бурно протестиращите, могат да бъдат упрекнати в метода на протестиране, само че не може да се каже, че не знаят защо иде тирада, щом не могат да преглътнат внушенията на Шоу, че „ нечистоплътния “ победител при Сливница майор Петков, се мие веднъж седмично, а неговия татко дори в никакъв случай през живота си не бил се къпал.
В устрема си „ свръх-художествено “ да осмее сантименталния идеализъм на българите, които неразумно се хвърлят в смъртоносни борби, Шоу комфортно „ не помни “ подтекста на „ свръх-цивилизования “ Берлински контракт, който разделя родината им на две и те „ неразумно “ скачат против по-многобройната и по-добре въоръжена сръбска войска, която нахлува на българска територия, с цел да пазят преди малко освободената си татковина и съединението си.
Театралите от Народния спектакъл, се базират на свободата на художественото творчество и не виждат нищо обидно в „ Човекът и оръжията “ за българската нация и армията. Оплакват се от „ цензурата, ултранационализма и фашизма “ на протестиращите пред Народния спектакъл и приканват за помощ европейските си сътрудници за опазване на автономията на изкуството, свободата на изложение и високите културни полезности на европейската цивилизация. Защото Боже мой, Бърнард Шоу и Джон Малкович са международно известни величини, и ние „ варварите “ би трябвало
да се прекланяме пред техния талант даже и когато осмиват героите от Сливница,
с помощта на които през днешния ден я има България, има я и сцената на Народния спектакъл, на която те могат да вихрят своите изтънчени артистични умения във въображаемите светове на културата и изкуството, изпращайки „ миролюбиви “ послания за сметка на парите, достойнството и достолепието на българския поданик и фен, който заслужава нещо по-така, а не някакво си там „ Ново гробище на Сливница “ от дядо Вазов.
Тяхната логичност е друга. Ние сме свободна страна, имаме право на свободна художествена изява, пък кому не се харесва, да не гледа. Кому се харесва, да си заплати и да гледа. Успехът се мери с брой продадени билети. И въпреки всичко, Народният спектакъл е национална институция, а не просто бизнес.
Ирландския драматург, публицист, критик, полемист и политически деятел Бърнард Шоу е спорна персона – захласвал се е по Мусолини, Сталин, Хитлер и Карл Маркс. Оправдавал е Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР) и отричал Голодомора. Живял е по време на Априлското въстание, Освобождението, Сръбско-българската война, Първата международна война, Ньойския контракт, Втората международна война и не съм прочел да е изразил някаква друга позиция във връзка с България и българите, като се изключи че били кирливи и пияни. Може би близостта му с Уинстън Чърчил, който е обладан от патологична ненавист към българите, изяснява тяхното окарикатуряване в „ Човекът и оръжията “ от страна на неговия обожател и другар Бърнард Шоу? Джон Малкович пък не знае български и не схваща за какво му се караме, само че е уверен, че всичко си е както би трябвало – билетите се продават, алъш-веришът си върви, какво желаят тия хора!?
Въпреки истеричните викове за помощ от връхлетелите ги „ фашисти “, феновете на театъра имаха опция да се нагледат и
несъмнено занапред ще гледат и ще се възхищават на оспорваната режисура
Нещо не чух някой да изпищи, до момента в който едни други фашисти пребиваха техни сънародници, стреляха против български клубове, палеха ги, обискираха КИЦ-а в Босилеград и арестуваха книгите на Едвин Сугарев, но това май не е същото?
Но и това не е всичко.
Литийното шествие с мощите на сръбския крал Стефан Милутин в центъра на София, може би нямаше да разсъни никакви съмнения, в случай че ставаше дума единствено за църковен обред, който другояче се организира по време на заболявания и несгоди. Само че политическите наличия, които влага Сръбската православна черква в сходни шествия през последните десетилетия, пораждат други подозрения.
Литийното шествие с мощите на княз Лазар 1989 година с молебствия, църковни песнопения и благоухания продължи повече от една година и очерта границите на Велика Сърбия. Тия шествия тогава се утвърдиха като част от военната агитация. Сръбските духовници благословяха оръжието и бойците и ги изпращаха на война против „ турците “, „ за възмездие на святото сръбско Косово “ и за „ избавление и обединяване на всички сърби в една страна “.
Литийните шествия при започване на 2020 година в Черна гора предвождани от Сръбската православна черква бяха пролог в преодоляването на черногорската самостоятелност и стъпка напред в посоката към „ сръбския свят “.
Литийните шествия с мощите на така наречен „ Сурдулишки мъченици “ имат съществени политически и антибългарски послания, които не бяха чути нито от представителите на българската страна, нито от представителите на българската академична общественост, а минимум от представителите на Светия синод на Българската православна черква. И до в този момент в Сърбия с езика на омразата се демонизира българската страна и нация и никой от огромните имена на българското изкуство и просвета не надигна глас.
При това оглушително безмълвие по никакъв начин не е чудно, че се стигна до
„ разхождане “ на мощите на сръбския крал Стефан Милутин в центъра на София,
в което свещеници, общински управляващи, културни институции и учебни заведения под звуците на световна духова музика дружно със сръбските цивилен и свещени лица, възпитаници в шопски носии и младежи със средновековни одежди и сръбски държавни знаци изпращат ясни политически послания за „ обединяване на сръбските земи “, не по разнообразни от ония, с които сръбски свещеници и бойци чертаеха границите на Велика Сърбия през 1989 година.
Друг е въпросът, че участниците в шествието за Стефан Милутин, най-вероятно не знаят нищо за него, а още по-малко схващат същинските послания, маскирани под формата на църковен обред. Или просто им е все едно. Пък и надали някой от тях си спомня, че кралят на братския сръбски народ 1885 година е водил война против България апропо и за „ освобождение “ на мощите на крал Стефан Милутин в София.
И не бих се изненадал, в случай че всички тия фенове на сръбска чалга и скара един ден тръгнат с мощите на „ Сурдулишките мъченици “ по центъра на София. Защото ние в Босилеград не успяхме да ги спрем. Никой не се зачете в нашите писма, никой не се вслуша в нашите думи. „ Иконата “ на Сурдулишките мъченици в Босилеград към този момент ни я сервират да я целуваме, да се кръстим и да желаеме амнистия за един исторически фалшификат.
Няма да се изненадам, в случай че тази икона към този момент е подарена на някоя софийска черква и невежите софийски попове един ден ви я поднесат да я целувате и желаете амнистия за „ 30 000 сурдулишки мъченици “ избити от българската войска по време на Първата международна война. Без да има доказателства за такова закононарушение. И с цел да си визиите размера на стигмата която се хвърля против нас, забележете, че това е повече от 22 000 избити поляци в Катинската гора от страна на Народен комисариат за вътрешни работи (на СССР). Във военната теория демонизирането на съперника се прави за неговото заличаване. По-страшно от това е нашето садомазохистко предпочитание да се самоунижаваме и да се увличаме по всичко което идва извън. /БГНЕС
*Иван Николов е стихотворец, публицист и държавник. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и виновен редактор на списание „ Бюлетин “. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници ”.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ