Иван Гранитски: Поетичните хоругви на Боян Ангелов за националната чест и доблест
Иван Гранитски
Единици са актуалните български лирици, в чието творчество усещаме духовните послания на поети като Александър Геров, Христо Фотев и Андрей Германов. А е належащо непрекъснато да се връщаме към мъдрите им стихове, които ще оказват помощ на инфектирания от обърканост сегашен делник да види светлия лъч в тъмния тунел на безпросветието, омразата, злобата, дивашките пристрастености, и ужасяващите плебейщини, обладали обществото ни.
Боян Ангелов е един от тези поети. Може би, тъй като години наред живееше и работеше отвън България към името му не се шумеше. Той бе непознат на празното самовъзвеличаване, евтините рекламни рецензии и анотации, и пазарската суматоха. Ето за какво, едвам в последно време сериозната рецензия стартира да преоткрива художествените му достижения.
През последните няколко години Боян Ангелов разгласява три знакови свои стихосбирки – „ Поледица “, „ В сянката на хоругвите “, „ Последна риза “. Те привлякоха вниманието на литературната рецензия и на поетическата колегия с особената си метафорика и истинска изразност, с продуктивните опити с формата и най-много със своите послания. Но за какво тези три книги имаха такова значимо значение освен за самостоятелното развиване на Боян Ангелов, само че и за обрисуване на някои значими трендове в актуалния книжовен развой?
И в предходни лирически сбирки на поета Ангелов беше забележима тягата му към самобитно лирическо философициране. Редица от творбите му стъпваха върху потреблението на многопластови съпоставения, митологически препратки и историко-културни намеци. Сега обаче в „ Реставрация на обелиска “ виждаме изкристализирала тази специфичност на поетическия му рисунък.
Авторът непрестанно се пробва да облече в истински поетични облици размишленията си за свръхпредназначението на индивида. И то основно индивидът на нашето време, разкъсван и раздиран от несъгласия и подозрения, възторзи и резигнации, съмнения и непоколебима увереност. Позоваването на митологически и исторически персонажи оказва помощ на създателя да направи съпоставяне при придвижването на човешкото схващане през вековете, да разсъждава върху това трансформира ли се нравствеността на индивида през хилядолетията и каква е примерно разликата сред жителите на Елада или античния Рим със актуалния човек? Тази двигателна сила към философициране на поетическия изказ ражда и особената парадоксална структура на някои от творбите – там постоянно ще открием антитезата, параболата и дори оксиморона.
В „ Поледица “ виждаме в развиване многогодишните старания на създателя да осмисли посланията на живата и неживата материя, на социума и въображаемото. Можем да откроим условно казано няколко насоки на неговите внушения – първата без подозрение е интелектуално-философската интерпретация, която цели да се осъзнае дълбинното знание – невидимото, необяснимото, неназовимото. Тук би трябвало да посочим стихотворения като: „ Шепнешком “, „ Утеха “, „ Дихотомия “.
В „ Продавачът на религия “ създателят декларира:
Продавачът на религия не повярва, че зла
и презрителна мощност стъпка всички хрумвания.
Всеки порив потъна в зеленикава прахуляк
и пътеките сочат единствено слепи направления.
Продавачът на религия стана дилър на боязън,
стана каменен под на тъмници дълбоки.
Човекът е необяснимо кълбо от несъгласия и естетика, наречено Живот. В него си дават среща преходността и повторяемостта, страховете и възторзите на съответното време. Авторът се пробва да разгадае космогоничния кръговрат – превъплъщенията на живота в гибелта и назад, непрекъснатото прераждане на човешките души, само че и всяка парченце от Натурата. Понякога той не може да дефинира дали сънува нескрито и дали в съня не е действителната действителност. Емблематично в това отношение е стихотворението „ Косите на нощта “ където виждаме по какъв абсурден и в това време органически метод се преплитат и превъплъщават едно в друго действителното и фантазното:
Умората, превъплътена в гном,
е неясно отражение на ваза
в събуденото за съня схващане,
само че нямото джудже не ми описа,
че пеперудите са оседлани,
че феите към момента спят и, щом
повика ни на совата зовът,
по мост от паяжина ще преминем:
над езеро, осеяно с русалки;
над кълбовидни църкви с цвят карминен
и над планети като нокът дребни –
оттатък материалното, отвъд…
В книгата не инцидентно се редуват произведения, натоварени с висока степен на абстрактност и други, които съставляват поклонение пред благородния възторг на възрожденското време, пред величавите образци на националната чест и героизъм. Програмно тук е стихотворението „ Добри Чинтулов “. Днешното време на продадени идеали, стъпкани кумири, подправени хрумвания, омерзява създателят и той търси избавление от грубата вещественост и просташкото боричкане с лакти, в безкористния образец на възрожденските ни дейци. Слепият влъхва Добри Чинтулов Не вижда, само че чува по какъв начин стене Балкана:
Опипом търси из тъмната памет.
Говори си нещо, нещо намира.
Несръчно препасва сабя френгия,
знамето след това развива, развива
и потегля в мрака –
къде отива?…
Още по-категорично звучи гласът на поета в „ Кураж “.
Тъгата по покрусените национални идеали, възмущението от пълзящия нихилизъм, който завладява днешното българско общество, ражда острия критицизъм на стиха:
Куражът ни къде отиде,
къде се скри, къде изчезна?
Пълзим по турски керемиди,
отляво и отдясно – пропаст.
Рушим стени, но дувари
върху фантазиите ни издигат
плъхоподобни господари.
Те дрънкат старите вериги
и ни изправят пред стените
на черквите окървавени…
И по тази причина създателят търси светлия лъч на вярата в героичните образци от нашата история, както е и в стихотворенията „ Македония 1919–2016 “ или „ Юмрукчал “.
Историческите събития, места, персони задействат поетическото въображение на създателя („ Възкресение “, „ Римски терми “, „ Виена “, „ Градините на Арлесхайм “) и го тласкат към истински и плодотворни внушения. Усещането за последователност и краткотрайност отстъпват място на безконечните полезности, които надживяват хилядолетия и столетия.
Творбите от „ Поледица “ са заредени с безпощадна откровеност, вътрешна суровост и самокритичност, която от време на време стига до саморазголване. Но това е лирика на нравствената опозиция, а не на гръмогласните публицистични прояви, лирика на алегорията, иносказанията, подтекстовите внушения, лирика, която буди заспалото ни национално съзнание, и напомня на индивида същинското му предопределение – да живее в естетика с природата, да усеща себе си като част от Абсолюта и да осъзнава своята отговорност в процеса на неговото саморазвитие и самоусъвършенстване.
След „ Поледица “ поетът сервира на читателите още една лирическа колекция – „ В сянката на хоругвите “, в която той не инцидентно в самото начало е сложил като програмно стихотворение творба, отдадена точно на Александър Геров. Впечатляват психическото вглъбяване в света на огромния стихотворец, разговорът с него и размишленията върху тайната на прекосяването от едни в други светове. Действително Александър Геров притежаваше качеството да минава с въображението си в други по-добри и възвишени пространства и селения. Той знаеше езика на птиците и разговаряше с тях, черпеше своето ентусиазъм от тяхната непорочност, безкористност и дързост.
…и към този момент подготвен е още веднъж да литне,
където беседва с индивиди хвърчащи.
Лети и приказва, лети и приказва…
За всекиго има слова най-изящни
и всяка усмивка с обич го санкционира.
Поезията на Боян Ангелов е напълно подчинена на търсенето на сложните въпроси, които мислещият човек си слага. Затова той постоянно се насочва към символиката на гръцката митология или история. Потъвайки във времето на Зенон Елейски, Талес или Емпедокъл той желае да се поучи от мъдростта на античните и в нея да откри избавление от просташката олелия на нашето ежедневие. Често пъти го притегля световната антитеза за сантименталното минало и скверното настояще.
В стихотворението „ Емпедокъл “ той се удивлява на вселенския кръговрат, в който ерите стават моменти, в „ Оскъдица “ бленува за появяването на един нов Фауст, който да преобрази пошлото тресавище на днешния ден в кристално чист бързей.
В „ Сянката на хоругвите “ Боян Ангелов продължава да разпростира и развива търсения, стартирани още в предходните му стихосбирки – „ Далнина “ и „ Поледица “. И тук виждаме същите знакови думи, зад които стоят световните знаци и метафори, емблематизиращи понятия като независимост, дързост, непокорност, честност и достолепие, измама и смелост, дълг и чест, чувството за краткотрайност и последователност на земното, както и предчувствието за вечността на духовното. Парадоксалната изразност в поезията на Боян Ангелов отразява способността му да улавя по едно и също време и безсмислената свирепост на индивида, изразяваща от време на време неговата ирационална същина, надълбоко скрита в бездните на подсъзнателното и в това време неговата величественост, изтъканата му от вътрешна светлина, добротворство и лъчезарие безсмъртна душа.
В стихотворението „ Понеже “ лирическият воин, сломен от несправедливостите и жестокостта на делника, възкликва:
Понеже няма добрина,
а справедливостта е сляпа,
пред незаключена врата
животът като свещ
се стапя.
А в едноименното стихотворение, дало наименование на цялата книга, героят се усеща като нравствен правоприемник на делата и образеца на велики предшественици
В сянката на хоругвите
срещал съм се с апостоли
и прекосявах мълком
в другия завършек на лимита,
където събирах стръкове
от прецъфтели недели.
Не в облаците витаех,
а на гнева в утробата…
Поезията на Боян Ангелов в книгата „ В сянката на хоругвите “ следва и още един завет на поети като Александър Геров, Христо Фотев и Андрей Германов – основната задача на създателя е да пази фантазията, да продължава порива към хубостта, да поддържа стремежа към благородното и възвишеното, да предизвиква вярата, да води война за съхранението на националната еднаквост, да осъзнава своя дълг пред Отечеството.
Споменатите три лирически сбирки на Боян Ангелов сякаш са били подготовка за появяването на най-новата му книга – „ Реставрация на обелиска “. Тук са изведени в приключен тип редица от поетическите му подозрения и реторични възклицания от предходните книги. Тук виждаме разгръщането на поетическата философия на Боян Ангелов в най-чист тип. Първият раздел на книгата – „ Плахо пламъче “ ни демонстрира по какъв начин създателят, въпреки и в плен на илюзиите на ориста, е разпъван сред примирението и вярата. В стихотворението „ Преминаване “ създателят сломен възкликва:
Преминал зрелостта минал
през опасности и край съблазни,
животът ми е трансформирал
гнева в старания напразни.
И, вместо да мъстя, се свивам
в мочурище на зли погроми.
Завит от огнена коприва,
мръзна в жарки катакомби
В стихотворението „ В покрайнините “ поетът отъждествява своя живот с облика на огромния съвременен град, който е с назъбени стени, надвесени над зли скали. В този град на отчуждението никой никого не поглежда и не поздравява, тъй като страната е озлочестена и индивидът, който съгласно Паскал е мислеща тръстика, се е трансформирал във винтче и болтче от голям бездуховен механизъм. От една страна градът е знак на живота, неговата кула е пробола и седемте висини, само че Човекът, къде е Човекът?
Почти във всяка творба ще открием мощни и ярки метафори за кръговрата на човешкия живот. Усещането за маловажност, за последователност и ефимерност терзае лирическия воин. Той вижда врати с некролози, заключени с ръждавеещи и разкривени катинари. А върху тленните дувари лазят възлезстите вени на асмите. Няма кой да отключи вратата на близък, индивидът потъва в вцепеняващ мраз и отчайваща самота. Само плахото пламъче на вярата крепи лирическия воин и поддържа неговата воля.
В едно от програмните стихотворения на книгата – „ Отломъци “, поетът декларира:
Тъгата постепенно ме насища
с отломъци опустошени.
Затлачва ме като с кълчища
брегът на лесното избавление.
Съзирам океан, изгризан
от пировете на косатки.
Излишъци от оптимизъм
заливат залезите къси.
А след това потеглят недоспали
потомците на нищетата.
Но кои са тези, които удрят клепалото на живота ни възмутителен? Това са всички ония, които се самооблъщават като политически хайлайф, а през последния четвърт век хищно продават заветите на възрожденците и националреволюционерите. За това лирическият воин на Боян Ангелов, когато се съпротивлява на лъжата и демагогията, на формалния фалш, получава вместо милувки, юмруци. Усещането за повсеместен разпад, за деградация, демонстрацията на парвенющината и срамните водевили, които поставят своя щемпел на днешното време, освен отблъскват лирическия воин, само че и непрекъснато насочват погледа му към сантименталното минало, към времето, когато обичаното Отечество е имало идеали и полезности – национални, обществени, естетически.
И тук стигаме до обяснението на световната метафора на книгата, кодирана в стихотворението „ Реставрация на обелиска “. Въпреки подлостите на мощните на деня, макар безчинствата на по този начин наречения политически хайлайф, сензитивната и мислеща душа на индивида на нашето време избира саможертвата, себераздаването, тъй като протуберансите на Злото могат да бъдат овладяни единствено с достойнство, състрадание, братска взаимопомощ, безкористност, добросърдечие и слагане на висшите национални ползи над владеещата и превземаща всичко лакомия, злоба и съсипия.
Като контрапункт на песимистичните, а не рядко и апокалиптични внушения, преобладаващи в първата част на книгата Боян Ангелов предлага на своите читатели образеца на възвишеното, на безкористното служение на Отечеството.
Това е третият цикъл на книгата, озаглавен „ Перлата на окото ми “. Авторът е имал щастливото скимване да включи тук серия от поетични поклони към духовните послания и завещания на редица наши възрожденски дейци – Добри Чинтулов, Нешо Бончев, Христо Ботев, Иван Вазов, както и някои от най-ярките поети на България, чиято трагична орис и храбър живот е възпламенила поетическото му въображение – Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров, Иван Нивянин и Васил Воденичарски, а също и емблематични поети на нашето време – Никола Фурнаджиев, Александър Геров, Иван Динков, Евтим Евтимов…
И други модерни български поети са се вдъхновявали от могъщата духовна аура и посланията на посочените създатели. Често пъти в стихотворения на Александър Геров, Иван Динков, Любомир Левчев, Валери Станков, сме откривали забавни парафрази, скрити цитати или директни вариации върху творчеството на класиците.
Но този цикъл от двадесетина произведения на Боян Ангелов се откроява с настоящото преосмисляне на посланията на класиците, с истинската трактовка, която ни предлага поета и най-много с духовната непосредственост към посланията им.
Авторът е усетил може би освен с разсъдъка си, само че и надълбоко интуитивно, че една нация, която няма духовни стълбове и ориентири, не може да разчита на съществено бъдеще. Ето за какво стихотворенията от този цикъл са освен значими като мощно звучащи духовни поклони пред традицията, само че и са самобитна камбана, която би трябвало да разсъни заспалото ни общество.
В подобен смисъл новата книга на Боян Ангелов „ Реставрация на обелиска “ с изключение на мощната си художествено естетическа страна излъчва и продуктивна обществена сила, така нужна ни на обезвереното модерно общество.
Единици са актуалните български лирици, в чието творчество усещаме духовните послания на поети като Александър Геров, Христо Фотев и Андрей Германов. А е належащо непрекъснато да се връщаме към мъдрите им стихове, които ще оказват помощ на инфектирания от обърканост сегашен делник да види светлия лъч в тъмния тунел на безпросветието, омразата, злобата, дивашките пристрастености, и ужасяващите плебейщини, обладали обществото ни.
Боян Ангелов е един от тези поети. Може би, тъй като години наред живееше и работеше отвън България към името му не се шумеше. Той бе непознат на празното самовъзвеличаване, евтините рекламни рецензии и анотации, и пазарската суматоха. Ето за какво, едвам в последно време сериозната рецензия стартира да преоткрива художествените му достижения.
През последните няколко години Боян Ангелов разгласява три знакови свои стихосбирки – „ Поледица “, „ В сянката на хоругвите “, „ Последна риза “. Те привлякоха вниманието на литературната рецензия и на поетическата колегия с особената си метафорика и истинска изразност, с продуктивните опити с формата и най-много със своите послания. Но за какво тези три книги имаха такова значимо значение освен за самостоятелното развиване на Боян Ангелов, само че и за обрисуване на някои значими трендове в актуалния книжовен развой?
И в предходни лирически сбирки на поета Ангелов беше забележима тягата му към самобитно лирическо философициране. Редица от творбите му стъпваха върху потреблението на многопластови съпоставения, митологически препратки и историко-културни намеци. Сега обаче в „ Реставрация на обелиска “ виждаме изкристализирала тази специфичност на поетическия му рисунък.
Авторът непрестанно се пробва да облече в истински поетични облици размишленията си за свръхпредназначението на индивида. И то основно индивидът на нашето време, разкъсван и раздиран от несъгласия и подозрения, възторзи и резигнации, съмнения и непоколебима увереност. Позоваването на митологически и исторически персонажи оказва помощ на създателя да направи съпоставяне при придвижването на човешкото схващане през вековете, да разсъждава върху това трансформира ли се нравствеността на индивида през хилядолетията и каква е примерно разликата сред жителите на Елада или античния Рим със актуалния човек? Тази двигателна сила към философициране на поетическия изказ ражда и особената парадоксална структура на някои от творбите – там постоянно ще открием антитезата, параболата и дори оксиморона.
В „ Поледица “ виждаме в развиване многогодишните старания на създателя да осмисли посланията на живата и неживата материя, на социума и въображаемото. Можем да откроим условно казано няколко насоки на неговите внушения – първата без подозрение е интелектуално-философската интерпретация, която цели да се осъзнае дълбинното знание – невидимото, необяснимото, неназовимото. Тук би трябвало да посочим стихотворения като: „ Шепнешком “, „ Утеха “, „ Дихотомия “.
В „ Продавачът на религия “ създателят декларира:
Продавачът на религия не повярва, че зла
и презрителна мощност стъпка всички хрумвания.
Всеки порив потъна в зеленикава прахуляк
и пътеките сочат единствено слепи направления.
Продавачът на религия стана дилър на боязън,
стана каменен под на тъмници дълбоки.
Човекът е необяснимо кълбо от несъгласия и естетика, наречено Живот. В него си дават среща преходността и повторяемостта, страховете и възторзите на съответното време. Авторът се пробва да разгадае космогоничния кръговрат – превъплъщенията на живота в гибелта и назад, непрекъснатото прераждане на човешките души, само че и всяка парченце от Натурата. Понякога той не може да дефинира дали сънува нескрито и дали в съня не е действителната действителност. Емблематично в това отношение е стихотворението „ Косите на нощта “ където виждаме по какъв абсурден и в това време органически метод се преплитат и превъплъщават едно в друго действителното и фантазното:
Умората, превъплътена в гном,
е неясно отражение на ваза
в събуденото за съня схващане,
само че нямото джудже не ми описа,
че пеперудите са оседлани,
че феите към момента спят и, щом
повика ни на совата зовът,
по мост от паяжина ще преминем:
над езеро, осеяно с русалки;
над кълбовидни църкви с цвят карминен
и над планети като нокът дребни –
оттатък материалното, отвъд…
В книгата не инцидентно се редуват произведения, натоварени с висока степен на абстрактност и други, които съставляват поклонение пред благородния възторг на възрожденското време, пред величавите образци на националната чест и героизъм. Програмно тук е стихотворението „ Добри Чинтулов “. Днешното време на продадени идеали, стъпкани кумири, подправени хрумвания, омерзява създателят и той търси избавление от грубата вещественост и просташкото боричкане с лакти, в безкористния образец на възрожденските ни дейци. Слепият влъхва Добри Чинтулов Не вижда, само че чува по какъв начин стене Балкана:
Опипом търси из тъмната памет.
Говори си нещо, нещо намира.
Несръчно препасва сабя френгия,
знамето след това развива, развива
и потегля в мрака –
къде отива?…
Още по-категорично звучи гласът на поета в „ Кураж “.
Тъгата по покрусените национални идеали, възмущението от пълзящия нихилизъм, който завладява днешното българско общество, ражда острия критицизъм на стиха:
Куражът ни къде отиде,
къде се скри, къде изчезна?
Пълзим по турски керемиди,
отляво и отдясно – пропаст.
Рушим стени, но дувари
върху фантазиите ни издигат
плъхоподобни господари.
Те дрънкат старите вериги
и ни изправят пред стените
на черквите окървавени…
И по тази причина създателят търси светлия лъч на вярата в героичните образци от нашата история, както е и в стихотворенията „ Македония 1919–2016 “ или „ Юмрукчал “.
Историческите събития, места, персони задействат поетическото въображение на създателя („ Възкресение “, „ Римски терми “, „ Виена “, „ Градините на Арлесхайм “) и го тласкат към истински и плодотворни внушения. Усещането за последователност и краткотрайност отстъпват място на безконечните полезности, които надживяват хилядолетия и столетия.
Творбите от „ Поледица “ са заредени с безпощадна откровеност, вътрешна суровост и самокритичност, която от време на време стига до саморазголване. Но това е лирика на нравствената опозиция, а не на гръмогласните публицистични прояви, лирика на алегорията, иносказанията, подтекстовите внушения, лирика, която буди заспалото ни национално съзнание, и напомня на индивида същинското му предопределение – да живее в естетика с природата, да усеща себе си като част от Абсолюта и да осъзнава своята отговорност в процеса на неговото саморазвитие и самоусъвършенстване.
След „ Поледица “ поетът сервира на читателите още една лирическа колекция – „ В сянката на хоругвите “, в която той не инцидентно в самото начало е сложил като програмно стихотворение творба, отдадена точно на Александър Геров. Впечатляват психическото вглъбяване в света на огромния стихотворец, разговорът с него и размишленията върху тайната на прекосяването от едни в други светове. Действително Александър Геров притежаваше качеството да минава с въображението си в други по-добри и възвишени пространства и селения. Той знаеше езика на птиците и разговаряше с тях, черпеше своето ентусиазъм от тяхната непорочност, безкористност и дързост.
…и към този момент подготвен е още веднъж да литне,
където беседва с индивиди хвърчащи.
Лети и приказва, лети и приказва…
За всекиго има слова най-изящни
и всяка усмивка с обич го санкционира.
Поезията на Боян Ангелов е напълно подчинена на търсенето на сложните въпроси, които мислещият човек си слага. Затова той постоянно се насочва към символиката на гръцката митология или история. Потъвайки във времето на Зенон Елейски, Талес или Емпедокъл той желае да се поучи от мъдростта на античните и в нея да откри избавление от просташката олелия на нашето ежедневие. Често пъти го притегля световната антитеза за сантименталното минало и скверното настояще.
В стихотворението „ Емпедокъл “ той се удивлява на вселенския кръговрат, в който ерите стават моменти, в „ Оскъдица “ бленува за появяването на един нов Фауст, който да преобрази пошлото тресавище на днешния ден в кристално чист бързей.
В „ Сянката на хоругвите “ Боян Ангелов продължава да разпростира и развива търсения, стартирани още в предходните му стихосбирки – „ Далнина “ и „ Поледица “. И тук виждаме същите знакови думи, зад които стоят световните знаци и метафори, емблематизиращи понятия като независимост, дързост, непокорност, честност и достолепие, измама и смелост, дълг и чест, чувството за краткотрайност и последователност на земното, както и предчувствието за вечността на духовното. Парадоксалната изразност в поезията на Боян Ангелов отразява способността му да улавя по едно и също време и безсмислената свирепост на индивида, изразяваща от време на време неговата ирационална същина, надълбоко скрита в бездните на подсъзнателното и в това време неговата величественост, изтъканата му от вътрешна светлина, добротворство и лъчезарие безсмъртна душа.
В стихотворението „ Понеже “ лирическият воин, сломен от несправедливостите и жестокостта на делника, възкликва:
Понеже няма добрина,
а справедливостта е сляпа,
пред незаключена врата
животът като свещ
се стапя.
А в едноименното стихотворение, дало наименование на цялата книга, героят се усеща като нравствен правоприемник на делата и образеца на велики предшественици
В сянката на хоругвите
срещал съм се с апостоли
и прекосявах мълком
в другия завършек на лимита,
където събирах стръкове
от прецъфтели недели.
Не в облаците витаех,
а на гнева в утробата…
Поезията на Боян Ангелов в книгата „ В сянката на хоругвите “ следва и още един завет на поети като Александър Геров, Христо Фотев и Андрей Германов – основната задача на създателя е да пази фантазията, да продължава порива към хубостта, да поддържа стремежа към благородното и възвишеното, да предизвиква вярата, да води война за съхранението на националната еднаквост, да осъзнава своя дълг пред Отечеството.
Споменатите три лирически сбирки на Боян Ангелов сякаш са били подготовка за появяването на най-новата му книга – „ Реставрация на обелиска “. Тук са изведени в приключен тип редица от поетическите му подозрения и реторични възклицания от предходните книги. Тук виждаме разгръщането на поетическата философия на Боян Ангелов в най-чист тип. Първият раздел на книгата – „ Плахо пламъче “ ни демонстрира по какъв начин създателят, въпреки и в плен на илюзиите на ориста, е разпъван сред примирението и вярата. В стихотворението „ Преминаване “ създателят сломен възкликва:
Преминал зрелостта минал
през опасности и край съблазни,
животът ми е трансформирал
гнева в старания напразни.
И, вместо да мъстя, се свивам
в мочурище на зли погроми.
Завит от огнена коприва,
мръзна в жарки катакомби
В стихотворението „ В покрайнините “ поетът отъждествява своя живот с облика на огромния съвременен град, който е с назъбени стени, надвесени над зли скали. В този град на отчуждението никой никого не поглежда и не поздравява, тъй като страната е озлочестена и индивидът, който съгласно Паскал е мислеща тръстика, се е трансформирал във винтче и болтче от голям бездуховен механизъм. От една страна градът е знак на живота, неговата кула е пробола и седемте висини, само че Човекът, къде е Човекът?
Почти във всяка творба ще открием мощни и ярки метафори за кръговрата на човешкия живот. Усещането за маловажност, за последователност и ефимерност терзае лирическия воин. Той вижда врати с некролози, заключени с ръждавеещи и разкривени катинари. А върху тленните дувари лазят възлезстите вени на асмите. Няма кой да отключи вратата на близък, индивидът потъва в вцепеняващ мраз и отчайваща самота. Само плахото пламъче на вярата крепи лирическия воин и поддържа неговата воля.
В едно от програмните стихотворения на книгата – „ Отломъци “, поетът декларира:
Тъгата постепенно ме насища
с отломъци опустошени.
Затлачва ме като с кълчища
брегът на лесното избавление.
Съзирам океан, изгризан
от пировете на косатки.
Излишъци от оптимизъм
заливат залезите къси.
А след това потеглят недоспали
потомците на нищетата.
Но кои са тези, които удрят клепалото на живота ни възмутителен? Това са всички ония, които се самооблъщават като политически хайлайф, а през последния четвърт век хищно продават заветите на възрожденците и националреволюционерите. За това лирическият воин на Боян Ангелов, когато се съпротивлява на лъжата и демагогията, на формалния фалш, получава вместо милувки, юмруци. Усещането за повсеместен разпад, за деградация, демонстрацията на парвенющината и срамните водевили, които поставят своя щемпел на днешното време, освен отблъскват лирическия воин, само че и непрекъснато насочват погледа му към сантименталното минало, към времето, когато обичаното Отечество е имало идеали и полезности – национални, обществени, естетически.
И тук стигаме до обяснението на световната метафора на книгата, кодирана в стихотворението „ Реставрация на обелиска “. Въпреки подлостите на мощните на деня, макар безчинствата на по този начин наречения политически хайлайф, сензитивната и мислеща душа на индивида на нашето време избира саможертвата, себераздаването, тъй като протуберансите на Злото могат да бъдат овладяни единствено с достойнство, състрадание, братска взаимопомощ, безкористност, добросърдечие и слагане на висшите национални ползи над владеещата и превземаща всичко лакомия, злоба и съсипия.
Като контрапункт на песимистичните, а не рядко и апокалиптични внушения, преобладаващи в първата част на книгата Боян Ангелов предлага на своите читатели образеца на възвишеното, на безкористното служение на Отечеството.
Това е третият цикъл на книгата, озаглавен „ Перлата на окото ми “. Авторът е имал щастливото скимване да включи тук серия от поетични поклони към духовните послания и завещания на редица наши възрожденски дейци – Добри Чинтулов, Нешо Бончев, Христо Ботев, Иван Вазов, както и някои от най-ярките поети на България, чиято трагична орис и храбър живот е възпламенила поетическото му въображение – Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Вапцаров, Иван Нивянин и Васил Воденичарски, а също и емблематични поети на нашето време – Никола Фурнаджиев, Александър Геров, Иван Динков, Евтим Евтимов…
И други модерни български поети са се вдъхновявали от могъщата духовна аура и посланията на посочените създатели. Често пъти в стихотворения на Александър Геров, Иван Динков, Любомир Левчев, Валери Станков, сме откривали забавни парафрази, скрити цитати или директни вариации върху творчеството на класиците.
Но този цикъл от двадесетина произведения на Боян Ангелов се откроява с настоящото преосмисляне на посланията на класиците, с истинската трактовка, която ни предлага поета и най-много с духовната непосредственост към посланията им.
Авторът е усетил може би освен с разсъдъка си, само че и надълбоко интуитивно, че една нация, която няма духовни стълбове и ориентири, не може да разчита на съществено бъдеще. Ето за какво стихотворенията от този цикъл са освен значими като мощно звучащи духовни поклони пред традицията, само че и са самобитна камбана, която би трябвало да разсъни заспалото ни общество.
В подобен смисъл новата книга на Боян Ангелов „ Реставрация на обелиска “ с изключение на мощната си художествено естетическа страна излъчва и продуктивна обществена сила, така нужна ни на обезвереното модерно общество.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ