Часовникът на парламентаризма тиктака
Историята от предходното Народно заседание като че ли се повтаря. На първото си съвещание, което още не е завършило нито де факто, нито де юре, Народното събрание не съумя да избере ръководител. То продължи на идващия ден с обща дължина на работния ден от по-малко от минута, след което председателстващият Вежди Рашидов (като най-възрастен от всички национални представители) насрочи продължението за идната сряда. С вярата, че този път ще бъде определен ръководител по открития за това в Конституцията и парламентарната процедура ред, а не посредством фантасмагорични оферти като така наречен „ ротация “, която се предлага от „ Продължаваме промяната “ и „ Демократична България “ (тук е редно да се означи, че в Конституцията няма нито ротация, нито въртележка, нито „ Не се сърди дребосъче “ – Народното събрание избира ръководител, може да го освободи и да избере нов на неговото място).
При откриването на първото съвещание на настоящото 49-то Народно заседание конституционният съд Атанас Семов сподели пред медиите, че до колапса на парламентаризма в България остава „ доста малко “. Няма да е неверно да се уточни, че и часовникът тиктака паралелно с все по-спадащото публично самообладание и толеранс към неразбориите на политическото посланичество и невъзможността към този момент втора година страната да бъде изведена от политическата рецесия. Последният път в новата история на България, когато парламентарната система изпада в рецесия, това приключва с държавен прелом, който не разрешава партиите и вкарва властническо ръководство – след 19 май 1934 година И е доста добре признат от обществото. През 21 век, в страна, която е членка на Европейския съюз, и където властта минава спокойно от едни ръце в други, не бихме могли да приказваме за такова развиване на нещата. Което обаче не трансформира опцията системата на държавно ръководство да бъде изменена посредством изцяло конституционни и законни средства, посредством привикване на Велико Народно заседание и посредством прекрояване на главния закон. И поради умората от политическата рецесия и натрупването на нерешени проблеми, една такава смяна, с която би се ознаменувал края на парламентарното ръководство, би била доста добре призната от обществото – най-много, тъй като то желае непоклатимост и замяната на политическия безпорядък с предвидимо държавно ръководство би му дало тъкмо това.
Тук би трябвало да се означи, че България към този момент над тридесет години има построена една доста уравновесена конституционна система, учредена на добре написана Конституция. Независимо от рецесиите и политическите промени, Конституцията е съумяла да издържи на тестванията и да се надгради в разнообразни направления – посредством измененията, които бяха нужни за приемането на страната ни в Европейския съюз, както и да вземем за пример посредством тези в частта за правосъдната власт. Политическата обстановка от средата на 2021 година насам я слага може би пред най-тежкото тестване в нейната история, което включва парламентарни избори през няколко месеца, краткосрочни Народно заседание, липса на устойчиво постоянно ръководство и превръщането на един ексклузивен прийом за ръководство, какъвто е служебното държавно управление, в нещо, което ръководи месеци и месеци наред. Към това следва да се добави и извънредно засиленото политическо наличие на президента, който от неутрална и балансираща власт в страната в институционален смисъл, се трансформира във водещ политически фактор при вземането на решения за бъдещето на страната – в това число и посредством режим на ръчно ръководство.
Всички тези проблеми сами по себе си не могат да бъдат избрани като недостиг или минус на системата на парламентарно ръководство в България. Причината за тяхното пораждане се корени само с държанието на политическите партии и тяхната неспособност, попадайки в Народното събрание, да водят разговор между тях, да реализират консенсус по главните въпроси, да се обединят към фигура на министър-председател и да излъчат постоянно държавно управление, което да извършва избрана стратегия. И това не е нещо неизмеримо – това е естественото развиване на нещата, което е напълно в сходство с буквата и духа на Конституцията. Но политическата рецесия не изтощава само партийната система и нейната дарба да излъчва хрумвания, послания и да дава решения по време на честите предизборни акции. Тя изхабява парламентаризма в очите на обществото – прави го да наподобява неефикасен поради грешките на партийността. И в един миг толерансът на самообладание просто ще се изчерпа. Подобна обстановка може да бъде употребена от съответни политически субекти, с цел да отворят вратата на промени и прекрояване на главния закон и в един миг страната ни просто да се разсъни с друга форма на държавно ръководство – да вземем за пример президентска република със мощни пълномощия на президентската институция.
Часовникът на парламентаризма тиктака. И той не тиктака в посоката на нещо положително, в случай че нещата продължат да се развиват в същата посока. Политическата рецесия би трябвало да откри своето решение, тъй като залогът в един миг ще престане да бъде съставянето на постоянно държавно управление и провеждането на избори през по-голям период от време. Залогът ще се трансформира парламентарната системата в своята целокупност и смисъл, откакто всичко нейни аспекти ще бъдат сложени под подозрение. Решението може да пристигна само посредством разговор и консенсус сред политическите партии в Народното събрание за намиране на обща посока и предоставяне на явен небосвод на непоклатимост пред страната. Което няма да е поръчител единствено за нейното краткосрочно бъдеще. То ще е поръчител за опазване на конституционната рамка на българската държавност.
Димитър Стоянов, коментар за
***
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
При откриването на първото съвещание на настоящото 49-то Народно заседание конституционният съд Атанас Семов сподели пред медиите, че до колапса на парламентаризма в България остава „ доста малко “. Няма да е неверно да се уточни, че и часовникът тиктака паралелно с все по-спадащото публично самообладание и толеранс към неразбориите на политическото посланичество и невъзможността към този момент втора година страната да бъде изведена от политическата рецесия. Последният път в новата история на България, когато парламентарната система изпада в рецесия, това приключва с държавен прелом, който не разрешава партиите и вкарва властническо ръководство – след 19 май 1934 година И е доста добре признат от обществото. През 21 век, в страна, която е членка на Европейския съюз, и където властта минава спокойно от едни ръце в други, не бихме могли да приказваме за такова развиване на нещата. Което обаче не трансформира опцията системата на държавно ръководство да бъде изменена посредством изцяло конституционни и законни средства, посредством привикване на Велико Народно заседание и посредством прекрояване на главния закон. И поради умората от политическата рецесия и натрупването на нерешени проблеми, една такава смяна, с която би се ознаменувал края на парламентарното ръководство, би била доста добре призната от обществото – най-много, тъй като то желае непоклатимост и замяната на политическия безпорядък с предвидимо държавно ръководство би му дало тъкмо това.
Тук би трябвало да се означи, че България към този момент над тридесет години има построена една доста уравновесена конституционна система, учредена на добре написана Конституция. Независимо от рецесиите и политическите промени, Конституцията е съумяла да издържи на тестванията и да се надгради в разнообразни направления – посредством измененията, които бяха нужни за приемането на страната ни в Европейския съюз, както и да вземем за пример посредством тези в частта за правосъдната власт. Политическата обстановка от средата на 2021 година насам я слага може би пред най-тежкото тестване в нейната история, което включва парламентарни избори през няколко месеца, краткосрочни Народно заседание, липса на устойчиво постоянно ръководство и превръщането на един ексклузивен прийом за ръководство, какъвто е служебното държавно управление, в нещо, което ръководи месеци и месеци наред. Към това следва да се добави и извънредно засиленото политическо наличие на президента, който от неутрална и балансираща власт в страната в институционален смисъл, се трансформира във водещ политически фактор при вземането на решения за бъдещето на страната – в това число и посредством режим на ръчно ръководство.
Всички тези проблеми сами по себе си не могат да бъдат избрани като недостиг или минус на системата на парламентарно ръководство в България. Причината за тяхното пораждане се корени само с държанието на политическите партии и тяхната неспособност, попадайки в Народното събрание, да водят разговор между тях, да реализират консенсус по главните въпроси, да се обединят към фигура на министър-председател и да излъчат постоянно държавно управление, което да извършва избрана стратегия. И това не е нещо неизмеримо – това е естественото развиване на нещата, което е напълно в сходство с буквата и духа на Конституцията. Но политическата рецесия не изтощава само партийната система и нейната дарба да излъчва хрумвания, послания и да дава решения по време на честите предизборни акции. Тя изхабява парламентаризма в очите на обществото – прави го да наподобява неефикасен поради грешките на партийността. И в един миг толерансът на самообладание просто ще се изчерпа. Подобна обстановка може да бъде употребена от съответни политически субекти, с цел да отворят вратата на промени и прекрояване на главния закон и в един миг страната ни просто да се разсъни с друга форма на държавно ръководство – да вземем за пример президентска република със мощни пълномощия на президентската институция.
Часовникът на парламентаризма тиктака. И той не тиктака в посоката на нещо положително, в случай че нещата продължат да се развиват в същата посока. Политическата рецесия би трябвало да откри своето решение, тъй като залогът в един миг ще престане да бъде съставянето на постоянно държавно управление и провеждането на избори през по-голям период от време. Залогът ще се трансформира парламентарната системата в своята целокупност и смисъл, откакто всичко нейни аспекти ще бъдат сложени под подозрение. Решението може да пристигна само посредством разговор и консенсус сред политическите партии в Народното събрание за намиране на обща посока и предоставяне на явен небосвод на непоклатимост пред страната. Което няма да е поръчител единствено за нейното краткосрочно бъдеще. То ще е поръчител за опазване на конституционната рамка на българската държавност.
Димитър Стоянов, коментар за
***
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна.
Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ