Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

В началото на VII век Старият свят се трансформира вечно. Римската империя и Персия, ръководена от Сасанидите, се впускат в грамаден спор, траял близо три десетилетия. Тази война унищожава мощта, благосъстоянието и въздействието и на двете страни и отваря вратите за издигането на нова велика мощ – Арабският халифат. Огромната арабска империя впечатлява и до през днешния ден с размерите си, засенчвайки всички останали страни, съществували дотогава както като повърхност, по този начин и като население. Тя е и първата империя, учредена напълно на правилата на една монотеистична вяра – Ислямът. Разпростряна от Инд до Атлантическия океан, Арабия е страна, която прекатурва визиите на дотогавашния свят. Въпреки своето великолепие обаче, Арабският халифат нямаше да съществува, в случай че армиите на ранния ислям не бяха поведени в поход от един от най-великите пълководци в цялата човешка история – Халид ибн Ал Уалид, наименуван от пророка Мухаммад – Саиф Аллах – Мечът на Бог.

Мека

Халид ибн ал-Уалид ибн ал-Мугира ал-Махзуми се ражда в края на VI век след Христа в град Мека. Точната му рождена година остава неразбираема, въпреки някои откриватели да показват 592 година като най-вероятната. Халид принадлежи към фамозния мекански клан Махзум, част от огромното локално племе курайши. Кланът Махзум се състои от няколко рода на богати търговци, бизнесмени и медиатори. Богатството на рода Мугира идва точно от търговията, която членовете реализират както в родната им област Хиджаз, по този начин и оттатък рамките на Арабския полуостров – в Сирия, Месопотамия и Етиопия. Бащата на Халид – Уалид ибн ал-Мугира е търговски медиатор и също по този начин формален съдия, кото работи като своего рода нотариус и юрист при споразумяване на покупко-продажби и разногласия сред обособените родове и кланове в Мека. Тази позиция го прави известен и значим човек и отрежда почетно място на цялото му семейство. Майката на Халид – Асма бинт ал-Харит ибн Хазн, по-известна като Лубаба Младата произлиза от бедуинското племе хилал, обитаващо пустинните области източно от Мека. Халид израства както в релативно заможната фамилна среда в град Мека, по този начин и измежду суровите бедуини от майчиния си жанр и до края на живота си остава човек на двата свята – градската цивилизация и пустинното войнско съсловие. Няма точни сведения за първичното му обучение, само че поради специалността на татко му и високия статус само че рода им, е по-вероятно Халид да е бил образован от дете.

Когато Халид навършва 18, в Мека се появява търговец, също от племето курайши, който се назовава Мухаммад и декларира, че получава послания от един единствен Бог – Аллах, който упорства за цялостно и категорично послушание и отменяне на старите божества. Младяият Халид става един от най-непримиримите врагове на самообявилия се оракул и се подрежда измежду най-агресивните гонители на първите мюсюлмани. Обсатновката в града се нажежава доста след 616 година, когато част от мюсюлманите са прогонени и бягат на юг, достигайки чак до Етиопия. През 622 година Мухаммад и останалите му почитатели напускате Мека и се насочат в заточение (хиджра) на път към прилежащия град Ятриб, наименуван в следствие Медина (град на Пророка). Мединците одобряват Мухаммад, а дружно с него и новата религия, която носи. През 624 година меканците вземат решение да се разправят с пророка и следовниците му и провеждат мощен отряд, в който се борят и огромна част от роднините на Халид. В кървавата борба при Бадр, мюсюлманите реализират първата си по-сериозна победа над меканците, а Халид губи общо 25 свои родственици в сражението, което го трансформира в несклоняем зложелател на Мухамад.

На идната 625 година, курайшите провеждат нова армия, която нападна мюсюлманите в борбата при планината Ухуд. Халид, един от дребното оживели в предходното стълкновение, е подложен отпред. Прилагайки ловкост, той съумява да изведе най-хубавите си конници в тила на мединската войска и да я разгроми изцяло. Мухаммад се избавя на косъм след разгрома, а мюсюлманите са принудени да се затворят в Медина. През идващите две години двете страни водят местни стълкновения, приключили през 628 година с сключване на контракта от Худайбия, съгласно който мюсюлманите имат право да се завръщат свободно в Мека за осъществяване на годишното си религиозно поклонение (умра). Скоро след подписването на мира сред двете армии, Халид също приема исляма и минава на страната на Мухаммад, евентуално усещайки, че мюсюлманите ще бъдат краен победител в борбата за превъзходство в Хиджаз.

Вече като военачалник на мюсюлманските сили, Халид взе участие в първата арабска експедиция, проведена от пророка против Римската империя. Арабските войски доближават Палестина и се пробват да нахлуят оттатък река Йордан, като по пътя си разграбват част от владенията на арабското кралство на Гасанидите, които са васали на Константинопол. Кампанията съответствува с разгара на персийско-римската война и евентуално е проведена с концепцията, че римските войски няма да могат да окажат опозиция. За изненада на арабите, Теодор, брат на василевса Ираклий, съумява да събере към 8-10 000 души от локалните гарнизони и да пресрещне дребната арабска войска – ок. 3500 души при Му‘та. Арабските сили са разгромени, само че Халид, който поема командването след гибелта на другите генерали, съумява да събере остатъците от армията, да отбие офанзивите на римляните и да се изтегли назад към Арабия, без да допусне силите му да бъдат изцяло избити. 

През 630 година Халид застава отпред на бедуинската конница в армията на Мухамад, когато мюсюлманите нападат Мека и я подчиняват дефинитивно. Ал-Уалид не се свени да се бори против старите си съдружници и родственици от племето курайши и с това печели доверието на пророка. Победата води до подчиняването на Мека и приемането на исляма от множеството курайши. Това съществено ускорява мюсюлманската войска и тя провежда поход против прилежащия град ат-Таиф, следен от старите врагове на курайшите – племето такиф. Жителите на Таиф се съюзяват с едно от локалните бедуински племена – хауазините, само че даже и това не им оказва помощ в паметната борба при Хунаин, в резултат на която мюсюлманите завземат централен Хиджаз и основават постоянна база, от която стартират идващите им завоевания. Халид още веднъж се демонстрира в най-горещата точка на сражението и за премия му е поверено да опустоши едно от главните светилища на племето такиф, прибирайки плячката в личните си джобове. 

През идващите две години, Халид командва няколко мюсюлмански експедиции, ориентирани против бедуинските племена в пустинята Недж. Опитният военачалник нанася провали на всичките си съперници и ги принуждава да одобряват исляма и да изпращат делегации с блага, които да се закълнат във честност на Мухаммад в Медина. Ситуацията се променя внезапно след гибелта на Мухаммад през 632 година Повечето пустинни племена отхвърлят клетвите си за честност и афишират че се отхвърлят от исляма. Преди да овладеят обстановката, мюсюлманите би трябвало да изберат лидер, който да наследи пророка. След поредност от политически измами, отпред на общността е определен свекърът на Мухаммад – Абу Бакр. Халид ал-Уалид поддържа кандидатурата му и е заплатен с командването на главните войски, изпратени да потушат протеста на бедуините. През идващите две години – 632-633 година, Халид води така наречен война Рида, кръстосвайки надлъж и простор Арабския полуостров. Халид води общо 11 борби с бедуините. Не губи нито едно стълкновение и разгромява всеки, застанал на пътя му. В хода на акцията, възползвайки се от отдалечеността на Медина, ал-Уалид постоянно подценява заповедите на халифа Абу Бакр и се разправя с победените си врагове по този начин, както откри за добре, постоянно отмъквайки дамите им и цялото им благосъстояние. Ударът, който нанася на племената е толкоз сериозен, че през идващите 300 години пустинните зони остават под цялостен надзор на халифата, без да подвигат повече въстания против върховенството на исляма. Едва през 634 година новият халиф Умар издава заповед с която помилва бунтовниците и възвръща част от благосъстоянията, които ал Уалид им лишава. 

През 633 година Халид провежда експедиция против Месопотамия – сърцето на Сасанидска империя, възползвайки се от избухналата там революция. Арабските войски нахлуват от юг, следвайки брега на Персийския залив и преминавайки през сегашен Кувейт. Освен завладяване, похода цели да награди огромните бедуински племена, които са се върнали назад в лоното на халифата. Значителна част от армията на Халид се състои от бедуини от отначало покорените земи. За тях това е късмет както да потвърдят верността си пред Абу Бакр, по този начин и да се обогатят с огромна плячка от похода. Отрядът на Халид не е прекомерно многоброен, само че това му разрешава да се движи бързо, без да даде време на персите да провеждат по-голяма войска, която д аго пресрещне. Арабите минават като ураган по десния бряг на река Ефрат, нанасяйки пет поредни провали на дребните персийски гарнизони, които позволяват грешката да дадат открити сражения на Халид. Най-големият триумф е завладяването на комерсиалния център ал-Хира, от където ал-Уалид събира забележителна сума под формата на откуп от локалното население, което изпраща към Медина. По пътя му на северозапад, Халид съумява да притегли на своя страна множеството бедуински племена, живеещи в покрайнините на Месопотамия, по северния борд на Арабската пустиня. По този метод се слагат основите на бъдещото завладяване на Ирак и разгромът на Сасанидска Персия.

След като опустошава персийската опозиция по Ефрат, Халид получава уведомление от Абу Бакр, че би трябвало да насочи войските си към Сирия, където други арабски отряди към този момент напредват против Римската империя. Халид и войските му минават през Сирийската пустиня, разгромяват войските на Гасанидите и съюзните им племена при Палмира, след което се съединяват с главните арабски сили край комерсиалния град Босра. Халид е подложен отпред на арабската войска и първата му работа е да превземе Босра, трансформирайки я в база за интервенции на мюсюлманите. След този триумф, Уалид повежда армията си против римските гарнизони в региона на Дамаск. След две поредни победи при Аджнадайн и Фахл, арабите отварят пътя към античния търговски център и го обсаждат. Арабите блокират Дамаск изцяло, а подкрепленията, пратени към крепостта от римляните са разрушени. Останали без късмет за избавление, локалните нотабили подписват капитулация с ал-Уалид, като в подмяна на опазване на живота и имуществото на жителите, както и техните храмове, града се предава без повече сражения. Подобен модел, заложен от образеца на Дамаск, се употребява от тук нататък от арабите по време на експанзията им в Близкия изток за всички замъци, които избират да не оказват опозиция.

Битката при Ярмук

През 636 година император Ираклий изпраща мощна армия от към 40 000 души, която да възвърне имперското наличие в Сирия и да прогони арабите, които през предходната година и половина превземат днешните южна Сирия, южен Израел и Йордания. Халид който управлява армията в Дамаск, е заставен да подели командването си с изпратения от халифа Умар военачалник – Абу Джара, само че след бърз боен съвет, всички арабски генерали вземат решение единомислещо, че планът  за идната борба и висшото командване би трябвало да останат в ръцете на ал-Уалид като най-опитен. Решението се оказва умно. В средата на август, 636 година в продължение на шест дни армиите на римляните и арабите се борят в равнината край река Ярмук. Халид съумява да надхитри своите съперници и ползва по-адекватна тактичност, залагайки на обичаните му контраатаки по фланговете. Най-сетне римските войски, изтощени от жегата и неспособността да надвият по-малобройният зложелател, падат духом и понасят разгромно проваляне. Остатъците от армията са преследвани, избити или хванати и продадени в иго. Победата на Халид при Ярмук води до срутване на римската власт в близкия изток и вихрено нахлуване на арабските войски из цяла Сирия, Палестина и Ливан. До края на 639 година всички земи до планините Тарс и рамките на Мала Азия са завзети от Халид и Абу Убайда, изпратен от халифа Умар като административен шеф на новозавладените земи. 

През 639 година Близкият изток е затрит от вълна на чума, която лишава живота на мнозина арабски първенци. Въпреки множеството му победи, халифът Умар отхвърля да назначи ал-Уалид за нов наместник на Сирия. Между двамата не съществува дружба, а и Умар се тормози от несъразмерната известност и самоволност на генерала. Халифът прекарва царуването си в опит за налагане на централизирано ръководство в Арабската империя и в този смисъл съществуването на един прекомерно независим военачалник, който постоянно пренебрегва заповедите от Медина, не пасва на концепцията на Умар за изграждащата се страна. По тази причина през 639 година Халид е отхвърлен от командването на войски и стартира да живее граждански живот с благосъстоянията, които си е спечелил.

Халид ибн ал-Уалид умира през 642 година като мястото на гибелта му съгласно един е град Хомс, който той е превзел четири години по-рано, а съгласно други е столицата на халифата – Медина. Кончината му е посрещната с всеобщ печал от мюсюлманите. През идващите шестстотин години мюсюлманските хронисти от разнообразни кътчета ислямския свят ще пишат за него възхвали и ще описват разнообразни митове за живота му. В ера на пророци, рухващи империи и въздигащи се нови велики сили, Халид ибн ал-Уалид съумява да сътвори собствен личен епос, който и до през днешния ден въодушевява с разказите за великолепие, борби, плячка и безсмъртна популярност.