Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Средиземно море винаги  било средище на цивилизация, кръстопът на култури, религии и търговия. След рухването на Римската империя, морето, наричано от римляните „ Нашето море “, се трансформира в сцена на непрекъснати войни сред безчовечен племена, византийската империя и появилите се в следствие араби. Пирати, авантюристи и опортюнисти основават свои частни флотилии, с които грабят и плячкосват, служейки на своите ползи, а от време на време и на някоя от множеството страни, появили се по крайбрежията на Средиземно море.

Ситуацията става още по-сложна и объркана през X век, когато в Средиземноморието проникват и викингите. Северняците бързо се ориентират в комплицираната обстановка и стартират да коват съюзи и вражди с локалните господари. Мъжете от севера (т. е. нормани)се оказват мечтан сътрудник и рисков зложелател. Дружините им продават мечовете си за злато на локалните херцози, графове и крале. Отчаяни да защитят последните си владения в Италия, византийците също прибягват до техните услуги през X и началото на XI век.

Уморени да слугуват на непознати ползи, в средата на XI век норманите вземат решение да основат своя лична страна и от тук на сетне да облагодетелстват на първо време личните си джобове. Така на бял свят се появява Кралство Сицилия. Управлявано от безскрупулни войни-авантюристи, норманското кралство бързо се трансформира в действие, с която всички в Средиземно море би трябвало да се преценяват. Именно в това котило на пирати и бизнесмени се развива кариерата на един от най-прочутите морски вълци на Средновековието – Георги Антиохийски.

Датата на раждането му остава незнайна, евентуално в края на XI век. Знаем, че татко му се назовава Михаил и е от разбъркан гръко-сирийски генезис, православен по религия. Като дете, родителите му се местят от родната Антиохия в Тунис. Причината за тази забележителна смяна е идването на Първия кръстоносен поход в Светите земи (1097 г.) и обсадата на Антиохия от кръстоносците (1097/8 г.). Много от локалните християни и мюсюлмани търсят избавление от „ франджите “ и Михаил повежда фамилията си, дружно със своя наследник Георги към Тунис.

Там на власт е династията на Зиридите – локален берберски жанр, който поема контрола над тези земи след разпадането на Абасидския халифат. Явно бащата на Георги Михаил е бил мъж с благоприятни условия, откакто емирът Тамим ибн Муиз го наема на работа. Колко време продължава сполучливото престояване на бежанците в Тунис остава незнайно. Дръзкият и горделив Георги обаче съумява да се скара с престолонаследника на Тунис – Яхия, който стартира да преследва младия Георги и той бяга в Сицилия, където постъпва на работа при Роже II.

Явно Георги към този момент има построена известност за своите връзки освен в двора на Зиридите, само че и на могъщите владетели на Египет – Фатимидите. Тези връзки са и по линия на бащиния му жанр – другари на Георги в Кайро са локални православни, арменски сановници, признати на високи постове от фатимидските халифи. На база на това съществено политическо въздействие, Георги, именуван Антиохийски по града на своето рождение, е причислен на висок пост в норманското кралство.

Първоначално служи като дипломат при Фатимидите (в Египет). Успоредно с дипломатическата кариера, Георги взема ефективно присъединяване във военноморските подвизи на норманите. Негов ментор и другар става един от главните командири на норманския флот Христодул. Самият Христодул също е необикновен облик. За произхода му се спори – или е византийски отстъпник, минал на работа при норманите при започване на XII век, или е сицилийски арабин, приел християнството в търсене на по-добра работа при северняците. При всяко състояние, той е разгласен за поста „ емир на Палермо “ с концепцията да е шеф на града и да управлява главния нормански флот. Какво по-показателно за уменията на един локален от това викингите да признаят гения му в мореплаването и да го назначат за пълководец на своя флот.

Георги очевидно добре усвоява уроците а своя наставник, тъй като през 1123 година е повдигнат за втори по сан в неаполитанския флот след своя ментор Христодул. Първата му независима акция не закъснява и през същата тази година съумява да плячкоса град Махдиа в Тунис. Махдия е един от главните крайбрежни центрове на берберските пирати и търговци и значима насочна точка за експедиции, които арабите биха могли да провеждат против Сицилия.

През идващите пет години, неговите достижения и сполучливи морски експедиции му печелят популярност, надминаваща тази на Христодул и през 1127 година застава отпред на целия неаполитански флот. Успоредно с това самопризнание, Георги е повдигнат в сан емир на Палермо. Тук би трябвало да отбележим, че в Сицилия, както и в Светите земи, локалната политическа просвета се фопрмира като амалгама от арабски, византийски, нормански и италиански обичаи. Именно заради тази причина норманите не престават да употребяват трофеи като „ емир “, въпреки и в латинизирания вид „ амиратус “.

През 1129 година, Георги Антиохийски е изпратен отпред на мощен флот да управлява обсадата на Бари. Гримоалд Алферанитес е един от тези нормански аристократи, които поемат контрола над Южна Италия след изгонването на византийците. Той се издига до ранга принц на Бари. В опит да лимитират сицилийското въздействие в Южна Италия, византийците признават купата му. Гримоалд поддържа тесни връзки и с други независими локални феодали – нормански и италиански.

Когато краля на Сицилия Роже II стартира битка за завоюване на Апулия и калабрия, Гримоалд и други негови съдружници се подвигат на протест. Именно за потушаване на това рисково надигане, Роже изпраща Георги Антиохийски. Важността на задачата ясно демонстрира цялостното доверие, което краля отдава на своя пълководец на флота. Георги оправдава упованията и след тежка блокада завладява Бари и принуждава Гримоалд да се покори напролет на 1129 година

 Две години по-късно, Георги Антиохийски обсажда Амалфи и съумява да залови целия флот на града, принуждавайки жителите му да капитулират и да се признаят за подчинени на Роже II. За заслугите си, Георги е повдигнат до ранга амиратус амираторум (емир на емирите) и гръцкия й еквивалент – архонт на архонтите. Именно от трансформацията на купата амиратус произлиза и актуалния сан „ адмирал “, навлязъл през нормандския във френски и испански, а оттова и в другите европейски езици. Така, може да се каже, Георги се оказва първият „ адмирал “ в историята.

През 1135 година, Георги е подложен отпред на морската експедиция против основния остров Джерба, ситуиран край крайбрежията на Тунис. Подобно на Махдия, Джерба е измежду основните опорни пунктове на берберските пирати и търговци и значима спирка по маршрутите в Централното Средиземноморие. През идващите 10 години, Георги превзема цяла поредност от дребни замъци по крайбрежието на Тунис. Ежегодните му експедиции се увенчават с придобиването на основния град Триполи (в днешна Либия), който адмиралът завзема през 1146 г. 

На идната година, крал Роже II стартира война с Византийската империя. За значимата задача по справяне със сериозния конкурент още веднъж е избран не какъв да е, А Георги Антиохийски. След като завладява Корфу, корабите на Георги плячкосват Пелопонес, Атика, Коринтския залив и Беотия, а град Коринт е високомерен и подложен на плячкосване. Освен богата плячка – топове първокласна византийска коприна и злато, Георги отнася със себе си и мощите на Св. Теодор Тирон (наричан и Амасийски).

През 1148 година, кариерата на Георги бележи своя зенит – адмиралът завзема последните тунизийски крайбрежни замъци – Сфакс, Махдия (която Тунизийците си връщат скоро след похода на Георги от 1123 година – б.а.) и Суса, с което Тунис де факто е причислен към кралство Неаполитания. През 1149 година, Георги повежда последната си експедиция, ориентирана против Константинопол. Макар да не съумява да нападна града непосредствено, корабите му плячкосват византийските дворци на азиатския бряг на Босфора, а по заповед на адмирала, няколко запалени стрели са изстреляни алегорично против императорския замък.

Георги Антиохийски умира през 1151 или 1152 година На неговия военноморски талант, Сицилийското кралство дължи превръщането си в морски хегемон (или таласократия) в Средиземно море в средата на XII век. Победите му в Африка, Италия и Гърция в действителност построяват една морска империя, подчинена на волята на норманските крале на Сицилия. Освен прочут войник, Георги е ктитор на няколко храма. По негово предписание край Палермо е издигнат мост със седем арки, който остава цялостен и недокоснат и до ден сегашен. Макар р. Орето, над която е повдигнат т нар. „ Адмиралски мост “ към този момент да е сменила коритото си, мостът към момента стои като архитектурен монумент и може да бъде забелязан от посетителите в Палермо.

Снимки: Wikipedia