Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и

Историята на света е изпъстрена с разкази за популярност и великолепие, проваляне и крах. Тези велики разкази се пишат от персони, надарени с смелост, хъс и упоритост, способни да разрушават империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина измежду тях са добре известни в целия свят, само че с изключение на хора като Кортес и Писаро, международната история пази загатна за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват орисите на цели райони.

Тяхната история е показателна за методът, по който се развиват цивилизациите. Тя показва неограничените благоприятни условия на човешкия дух и упоритост. Съдбата на тези персони ни оказва помощ да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава опция да потърсим героите на своята лична ера.

Централна Азия при започване на XIV век е едно изключително и приказно място. Древните пътища, свързващи Китай с Европа опасват тази необятна земя, изпълнена със степи, пустини и тревни морета. Народите, които живеели в нея били номади, обикалящи безконечните равнини, отглеждайки своите стада. Руини на антични градове се изправяли паралелно с процъфтяващи търговски центрове – някои остарели колкото руните, други нови, издигнати към непрекъснато разрастващите се борси. Всяка една от тези страни е сложена под контрола на някой от клоновете на имперския жанр – Чингизидите. За висш държател е избран господарят на Юен и официално, монголската империя продължава да се схваща като едно цяло. Въпреки това, десетилетие след десетилетие, частите на империята се отдалечават политически една от друга, а и вътрешно стартират да се разделят на по-малки владения. Към средата на века от остарялото единение не е останало съвсем нищо.

Снимкa: By user:shakko – Own work, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9494028

В тази размирна ера на авантюристи, търговци и откриватели, в град Кеш (дн. Шахрисабз) се ражда момче, кръстено на един от петте свещени детайла в източната традиция – желязото. Според формалните летописи, написани след гибелта му, той бил роден на 8 април, 1336 година, само че историците изричат подозрения че рождената му дата би могла да е и няколко години по-рано. Баща му Тарагай бил състоятелен благородник в Чагатайското ханство и въпреки да не заемал най-висшите ешелони на властта, непокътнати за директните родственици на Чингизидите, той бил почитан и скъп от мощните на деня.

Първите години от живота му не са документирани, само че евентуално израства в обграждане от войни и взе участие в нападения против прилежащи владения и страни. Баща му умира през 1360 година и Тимур поема в свои ръце неговото благосъстояние и владения. За да ги разшири продължава с цялостна мощ набезите си. През 1363 година, по време на експедиция (историците спорят дали е бил наемник на султана на Систан или е нападнал прилежащо племе овцевъди), Тимур бил ранен от две стрели. Едната откъснала два пръста от ръката му, а другата го ранила в крайници. Тази рана в никакъв случай не се излекувала изцяло и той останал сакат до края на живота си. От там идва и прозвището с което е най-популярен в историята – Тамерлан (т.е. Тимур Куцият)

Между 1360 и 1370 година, Тимур съумява изкусно да маневрира в комплицираната политическа конюнктура посред разпадащото се ханство на Чагатаите. Използвайки околните си връзки с няколко първенци, той последователно се домогва до позицията на пръв човек в страната, поставяйки настоящите владетели в ролята на марионетки. Използвайки великодушни блага за съдружниците и подчинените си и безмилостна свирепост към съперниците си, той съумява с поредност от походи и договаряния да отстрани своите съществени съперници.

Снимка: By Sharuf ad-din Ali Yesdy – http://www.barabass.ru/eng/59.php, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=7017124

Без да взема за себе си купата „ хан “ (която се полагала единствено на директни потомци на Чингиз), Тимур бил провъзгласен за „ амир “ (главнокомандващ, лидер – араб.) и в ролята на настойник на Чагатайската страна и пръв неин бранител, той си сложил за цел да възвърне единството на Монголската империя и да се трансформира в най-могъщият мъж на своето време.

През идващите тридесет и пет години, Тимур се отправил на безчет експедиции в гонене на своите цели. Първите му походи са ориентирани в посока Трансоксиана и Балкх, които съумява да подчини до 1380 година През този интервал се образува и страховитата му войска, формирана от авантюристи и опортюнисти от всички краища на Азия. Войните в нея били предани, свирепи и натрупали голям военен опит година след година. Щедрите дарове и изобилната плячка, обезпечавана от Тимур държала армията дружно, а желязната му воля, отговаряща навръх името му, не оставяла място за непокорство и прекрачване на заповедите му.

Снимка: By Mirkhvand’s Rawzat al-Safa – British Library, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4904679

През 1381 година, Тимур излязъл оттатък старите чагатайски лимити и нахлул в Персия, която по това време била разпокъсана сред осем огромни и няколко по-малки локални династии. Първата жертва на неговата агресия става провинция Хорасан (Куазрим), ръководена от династията на Сарбадарите. Две години по-късно, войските му обсадили Херат и откакто града отказал да се съобщи, бил срутен със земята, а цялото му население било избито или продадено в иго като урок за всеки, който в бъдеще би застанал на пътя му. През 1384 година, Тимур поема на запад към планините Загрос и по пътя си завладява дребният тогава град Техеран, който се предава без пердах и е пощаден. Докато армията му плячкосва сегашен северен Иран и завзема основният гард Султание, в провинция Хорасан се подвига протест.

Тимур се завръща там стремително през 1385 година, смазва центъра на съпротивата – град Исфизар. Самият град е изпепелен, само че стените му са издигнати отначало с една добавка – Тимур заповядва оживелите поданици да бъдат зазидани в тях живи. Година по-късно, през 1386 година, армиите на Тимур унищожават страната Систан и изпепеляват столицата й, след което Тамерлан се завръща в своята столица Самарканд с цел да възнамерява поход към Кавказ. Причината за това е, че досегашният му съдружник Токтамъш е взел трона на Златната Орда (при това благодарение на Тимур – б.а.), само че в този момент насочва искания за владичество в Централна Азия.

Тимур се насочва към сегашен Азербайджан с цел да възвърне контрола над град Табриз, който е плячкосан от Токтамъш, а по пътя си слага твърдо под собствен надзор провинциите Ширван и Мазандаран. Година по-късно, през 1387-ма, Тимуридите завземат Исфахан. Първоначално градът се предава без пердах, само че няколко месеца по-късно, жителите му избиват бирниците, изпратени от Тимур, както и военният им конвой. За наставление, градът е срутен до основи, а популацията му е подложено на поголовно кръвопролитие. Според данни на очевидци, войските на Тимур издигнали 28 пирамиди, всяка направена от главите на 1500 души.

Снимка: By Zafarnama of Sharaf Al-Din ‘Ali Yazdi – Imperial Library of Emperor Akbar, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=4904818

Година по-късно Тимур опустошил Грузия, която дотогава работила като съдружник на Златната орда. През 1395 година Тимур решил да придвижи военните дейности в земите на Токтамъш. Нахлул през Кавказ с голяма войска, разрушил Ордата при река Терек, след което опустошил цялата й територия и унищожил всичките и съществени градове. Войските му достигнали чак до съветските княжества на север, само че предвид на оскъдната плячка в тях и напредващата зима, Тимур предпочел да замине назад на юг.

След половин десетилетие разграбване на западните околности на своята империя, Тимур обръща взора си на изток. Там, богатият Делхийски султанат е разяждан от революция. Предвкусвайки голяма плячка, Тамерлан събора войските си и нахлува в северна Индия, сразявайки цитадела след цитадела. На 17 декември, 1398 година, войските му се срещат с разединените армии на Делхийския султанат близо до самата столица и ги опустошават. Първоначално, делхийските войски пращат в офанзива покрити с желязна ризница бойни слонове, които всяват суматоха в армията на Тамерлан. Той работи бързо – част от камилите в обоза са натоварени с дърво и плява и разпален, след което благодарение на стоманени остени са пратени против слоновете.

Големите животни изпадат в суматоха от предсмъртните викове на горящите камили, обръщат се в бягство и прегазват делхийските редици. В паниката, вихрената степна кавалерия се впуска в разрушените противников обединения и ги посича. Смята се че над 100 000 души са избити в това стълкновение, и мака р цифрата безспорно да е пресилена, това остава една от най-кървавите борби в цялата история до XIX век. След триумфа, Тимур завладява Делхи само че е посрещнат от протести на многочисленото население. Тамерлан работи с фамозната си свирепост, по-голямата част от популацията е изклано, а главите им са струпани на великански пирамиди.

Снимка: By Kamāl ud-Dīn Behzād – Sanat magazine, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=18745850

След тази победа, претрупани с плячка и плебеи от Индия, Тимуридите се завръщат на запад. През 1400 година, армиите на Тимур опустошават Армения и Грузия, отвличайки най-малко 60 000 души в иго. Година по-късно, воювайки с египетските Мамелюци, Тимур завладява Алепо и Дамаск, опустошава ги и избива или поробва забележителна част от популацията им. Същата орис сполетява и Багдад, съюзил се с мамелюците. Година по-късно, благодарение на византийската дипломация и молбите на Анадолксите тюркменти, Тимур нахлува в рамките на Османската империя.

Войските на Баязид I се изправят против него на 20 юли, 1402 година край Анкара. По-голямата част от анадолските васали на Баязид дезертират, а самият султан е хванат и затворен в златен кафез, който Тимур разнасял на всякъде със себе си. През идващите пет месеца монголо-тюркската войска опустошава западна Анатолия, а през декември завладява и разорява Смирна (дн. Измир) – дотогава притежание на рицарите-хоспиталиери. В чест на успеха си над християните, Тимур се окичва с прякора „ гази “.

След този низ от непрекъснати триумфи, Тимур се завръща в столицата си Самарканд, като пътьом разрушава силите на Кара Коюнлу (тюркменска племенна конфедерация в дн. Северен Иран), след което се прибира в столицата си и в продължение на девет месеца провежда непрекъснати пиршества в чест на извоюваните победи. Именно по това време се ражда и концепцията му за поход против династията Мин в Китай. Причината за това е, че Мин са детронирали последните монголски владетели от Юен и водят нападателна политика по отношение на всички монголски племена по границите си. Тимур възнамерява това да е поход, който дефинитивно да възвърне Монголката империя, несъмнено под неговия висш контрол. Походът стартира през зимата на 1404-та година, само че Тимур се разболява в региона на р. Сърдъря и умира на 15 февруари, 1405 година, преди да успее да доближи земите на Мин.

Погребан е в гробницата Гур-е Амир в Самарканд, която самият той издига за своя внук и хипотетичен правоприемник Мухамад Султан, който умира през 1403 година Тимур желал да бъде заровен в скромна гробница в родния си град Кеш, само че защото поради снеговете проходите към Кеш били затворени, тялото му било положено в Самарканд. В следствие, в същата гробница са заровени множеството от представителите на Тимуридската династия.

Редом с безконечните походи и кървавата разпра с съперниците си, Тимур остава в историята и като филантроп на литературата и изкуствата. Във всички градове, които опустошавал, артисти, музиканти, писари и писатели били пощадявани и заселвани в сърцето на Тимуридската империя. Отделно, той изселвал занаятчиите от завзетите и сринати градове и ги преселвал в сърцето на своята империя, трансформирайки Самарканд в едно от най-големите средища на знанието и културата в целия свят, където си давали среща представители на всички международни религии, и хора, носещи занаятчийските обичаи на цяла Евразия.

Снимка: By Assigned to Kamaleddin Behzad – Tehran Museum of Contemporary Art, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1367898

Историята на Тимур обаче не приключва със гибелта му или най-малко не напълно. На 19 юни, 1941 година, екип руски археолози и историци отварят гроба му и изваждат тялото, положено вътре. Аутопсията демонстрира мъж с мощен гръден панер и необятни плещи, висок към 173 см, с ясно изразени монголоидни черти и мощно деформиран десен крайник. Няма подозрение че това е гробът на Тамерлан. Според преданието, на гробницата било изписано „ Проклинам тези, които отворят гроба ми да отприщят върху себе си поробител, по-страховит и от мен “. Дали проклятието е същинско или не е напълно несъмнено, само че три дни след отварянето на гроба, Германия стартира интервенция „ Барбароса “.