История за чудното творение на майстора с добра душа, спечелил

История за чудното създание на майстора с добра душа, спечелил сърцето на царската щерка, разказана от приказния виртуоз АНДЕРСЕН.

(Andersen by C.A. Jensen, 1836)

♥ Най-невероятното

Тоя, който извърши най-невероятното, ще получи ръката на царската щерка.

И ето, младежи и даже старци започнаха да си блъскат главите над задачата: по какъв начин могат да измислят такова нещо, което би изглеждало най-невероятно? За тая цел двама се наядоха до пукване, а различен се напи до гибел: съгласно тях, туй беше най-невероятното. Но в това, несъмнено, нямаше нищо необикновено… Уличните хлапета пък се упражняваха да улучват с плюнка личния си тил: по-невероятно от туй, както споделяха те, не можеше и да се измисли.

Най-сетне настъпи денят, в който всеки трябваше да покаже това, което смяташе за най-невероятно. За съдии бяха определени хора от всички възрасти – като се почне от тригодишни деца, та се свърши с петдесетгодишни мъже.

И в действителност в избрания ден се уреди цяла галерия от най-невероятни неща. Но скоро всички се убедиха, че за най-невероятно нещо би трябвало да се признае огромният часовник под стъклен капак, който смайваше фена както с външния си тип, така и с вътрешното си устройство. Всеки път, когато часовникът започваше да бие, явяваха се живи картини, които посочваха какъв брой е часът. Тия картини бяха дванайсет. Те бяха съединени от движещи се фигури, които можеха да пеят и да приказват.

– Ето най-невероятното! – рекоха всички съдии.

Часовникът удари един и пред очите на феновете се яви Мойсей на планината.

Часовникът удари два и феновете видяха райската градина, където се разхождаха Адам и Ева, радостни и щастливи.

Удари три и се демонстрираха тримата мъдреци на Изтока, един от които беше черен като въглен. Но той не беше отговорен за това: мощното слънце го беше направило черен.

В четири часа се демонстрираха годишните времена: пролетта с кукувица на зелено стръкче, лятото с водно конче на зрял житен клас, есента със запустяло щъркелово гнездо и зимата със остарял гарван, който умееше да споделя в ъгъла зад печката всякакви приказки и остарели мемоари.

Точно в пет часа се явиха всички пет сетива: зрението като очилар, слухът като бакърджия, мирисът като продавач на теменужки, усетът като готвач, а осезанието като факлоносец, облечен в дълга до петите черна траурна тога.

Часовникът удари шест и феновете видяха един състезател, който метна зар: зарът се търколи и сподели шест точици.

След това се явиха седемте дни на седмицата или седемте смъртни гряха – тук мненията се раздвоиха. Несъмнено беше туй, че и едните, и другите се намираха в тясна връзка между тях и не можеха да се отделят един от различен.

После се появи хор от калугери и изпя вечерната молитва, която се пее в манастирите в осем часа вечерта.

В девет часа се яви карта за игра: деветка купа.

В 10 часа излезе още веднъж Мойсей със скрижалите, върху които бяха написани към този момент всички заповеди – на брой 10.

Часовникът удари отново и от вътрешната страна изскочиха няколко момченца и момиченца. Те започнаха да играят и да пеят:

Бим-бам, бим-бам,
единайсет е часът!

Най-сетне часовникът удари дванайсет. Тогава се появи един нощен надзирател с качулка. В ръката си той носеше сопа, на която висеше желязна топка с шипове. Той запя остарялата песничка на нощните пазачи:

В тихия среднощен час
ние бдим за всички вас!

И до момента в който той пееше, от всички страни разцъфваха рози.

С една дума, часовникът беше прелестен. Той бе една ненадмината творба на изкуството – „ най-невероятното “, както споделяха близките.

Майсторът, който бе направил тоя часовник, беше младеж, с добра и доверчива душа, правилен приятел и едничка опора на бедните си родители. Той беше изцяло заслужен за ръката на царкинята, а ведно с нея – и за половината царство.

Решителният ден настъпи. Целият град беше празнично декориран. Царкинята седеше на престола си, който по случай тържеството бе препълнен с прясно сено, с цел да бъде по-мек. Наоколо се подредиха съдиите и поглеждаха с лукава усмивка тоя, който, съгласно общото мнение, трябваше да получи премията. А той стоеше щастлив и благополучен, изцяло убеден, че е направил най-невероятното.

– Не, най-невероятното ще извърша аз! – извика ненадейно из тълпата един висок юнак. – Аз съм индивидът, кадърен на най-невероятния героизъм!

И при тия думи той замахна с една огромна секира към чудната творба на изкуството.

– Тря-яс, тря-яс!

Колелета, пружини, фигури захвърчаха на всички страни. С един удар всичко беше унищожено.

– Ето какво направих аз! – извика непознатият. – С един размах съкруших и творбата на тоя човек, и всички вас.

– Да се унищожи такава творба на изкуството! – рекоха съдиите. – Да, туй в действителност е най-невероятното!

На същото мнение беше и целият народ и по тази причина разрушителят трябваше да получи ръката на царкинята и половината царство. Законът си остава закон даже и тогава, когато е най-невероятен.

И ето – от градските стени и кули с тръби и барабани възвестиха на народа, че в тоя ден ще бъде отпразнувана сватбата.

Наистина царкинята не беше доста удовлетворена от новия си фаворит, само че макар туй изглеждаше прелестна в сватбения си накит. Черквата сияеше в светлина, тъй като венчавката ставаше вечер, когато всичко е по-приказно. Млади знатни девойки водеха с ария невестата, рицари също с песни водеха младоженеца. Той вървеше с гордо вдигната глава, като че ли нищо на света не можеше да го накара да я наведе.

Но ето, песните замлъкнаха и в черквата настана такава тишина, че можеше да се чуе даже рухването на игла. И внезапно измежду тая тишина тежките входни двери се разтвориха необятно, в черквата влезе със звън огромният часовник и се изправи сред младоженеца и невестата.

Мъртвите хора не се връщат при нас – ние знаем доста добре това, само че унищоженото произведение на изкуството може да възкръсне от време на време. В тоя случай беше разрушена и унищожена формата, а не самата мисъл, която я бе основала. Идеята на художника възкръсна още веднъж и се яви не като фантом, а в реалност.

Чудният часовник стоеше отново цялостен и незасегнат, като че ли брадвата в никакъв случай не бе го докосвала. Той удари дванайсет пъти и при всеки удар се явяваха още веднъж предходните фигури.

Най-напред излезе Мойсей. Лицето му гореше от яд. Той хвърли тежките каменни скрижали в нозете на младоженеца и го закова за черковния под.

– Аз не мога да снема скрижалите от нозете ти – рече Мойсей. – Ти самичък счупи ръцете ми и затуй ще останеш в това състояние.

След него се явиха Адам и Ева, тримата мъдреци на Изтока и четирите годишни времена и всяка фигура говореше в лицето му неприятни истини, като добавяше: „ Засрами се! “

Но той не чувствуваше ни минимален позор.

И всички фигури, които излизаха при биенето на часовника, израснаха като чудовищни великани, които заплашваха да изпълнят цялата църква и да изтласкат другите хора. А когато на дванайсетия удар излезе пазачът със зорницата в ръка, тогава стана нещо напълно неизмеримо. Той се приближи до младоженеца и го удари с желязната топка по челото.

– Сега лежи тук! – каза пазачът. – Каквото си посял, туй и ще пожънеш! Ние отмъстихме за себе си и за тоя, който ни сътвори, а в този момент ще изчезнем!

И чудният часовник в действителност изчезна. Но свещите, които горяха в черквата, се трансфораха в огромни пламтящи цветя, от златните звезди, които украсяваха свода, се проточиха дълги ясни лъчи, органът засвири самичък и всички присъствуващи обявиха, че туй е най-невероятното, което в миналото са виждали.

– Доведете ми великия занаятчия, който направи тоя чудноват часовник! – рече царкинята. – Той ще бъде мой мъж и стопанин!

И младежът, съпроводен от грамадно голям брой народ, влезе в черквата. Всички бяха удовлетворени, всички го благославяха. Не се откри нито един да му завиди – и туй точно беше най-невероятното.

Из: „ Андерсенови приказки “, Ханс Кристиан Андерсен, изд. „ Народна юноша “, София, 1977 година
Портрет: Hans Christian Andersen (April 2, 1805 ~ August 4, 1875), 1836, by Christian Albrecht Jensen