За милениумчетата любовта е секс, а любодействието е порно
„ Историческите генерации “ стават повече от „ биологическите “
В публичния превоз може да се следят цялостен куп типажи, персонажи, спорове и прочие взаимоотношения, даващи учредения за любопитни систематизирания за днешните българи. Без социологическо проучване, само че с разбирането, че всяко резюме е минирано с по-малък или по-голям брой грешки и неточности. Иде тирада за някои заключения по отношение на болшинствата и безконечния поколенчески спор „ татковци и деца “.
Той е неминуем. След разшифроването на клинописа на шумерите на някои глинени плочки са прочетени текстове с уверения, че „ тези младите след нас ще погубят страната “. Прогнози в този дух са открити във всички в миналото съществували култури, вършат се и през днешния ден. Според Зигмунд Фройд, бащите постоянно ще потвърждават на синовете си тяхната неплатежоспособност, а на собствен ред синовете им ще показват противоположното.
Лекарят и зоолог Конрад Лоренц в разбора си за вътревидовата експанзия безапелационно потвърждава, че сред поколенията спорът е непрекъснат, тъй като без него е застрашено оцеляването на типа. И хората, както е безусловно наложително при животните, родителите, според откритите за даден исторически интервал форми и способи, прогонват децата. За да се разселват на нови места за обитаване.
Е, при отвод не ги убиват физически, както вършат някои птици с порасналите си пилета, само че постоянно протягат ръка на менталното пространство на прилежащите генерации, с цел да ги подбуден да поемат по своя път. Чие мнение, чия житейска идея за живота ще надделее! Мисълта също е сила, самобитна форма на живот – движи се, работи, може и да се развъжда. Битките сред поколенията на фронта на концепциите се надграждат върху биологическата структура и също могат да се водят „ на живот и гибел “.
В революционни столетия, каквито връхлетяха България след международната война и след разтурването на Съюз на съветските социалистически републики и соцлагера, времето изпреварва естествената промяна на поколенията. Конфликтът „ татковци и деца “ се трансформира и в конфликт сред персони, построени в кардинално разнообразни исторически условия. „ Историческите генерации “ стават повече от „ биологическите “. Виждаме го както в интелектуалната, по този начин и в прочувствената области.
Все още срещаме в публичния транспорт хора с генезис от селска България, от китните градчета, където изхвърлят боклука „ край село “. Трудно се качват и слизат, постоянно се нуждаят от помощ, не са необичайност инвалидите. Обикновено маркираните за тях места са заети от младежи, разсеяно зяпащи настрани. Отстъпват им местата си хора от междинното потомство, по-често дами.
Повечето от най-възрастните са уверени, че нищо не е по-голямо от хляба, с трогване кътат от дълго време овехтели движимости, пестят „ за черни дни “, каквито в действителност са преживявали. Това потомство, въпреки и мощно политически разграничено, е търпяло непрекъснати ограничения сред двете международни войни, по време и след последната. Всмукало вековния несъзнателен издръжливост на предците си, готово да жертва за родината персоналните си удоволствия, стремежи и фантазии.
С доста „ здрав гръбнак “, с пределна изгодност по отношение на другите удоволствия, станало още в края на пубертета задоволително възрастно за справяне с живота. Защото непрекъснато е решавало екстремални задания, множеството с публичен и народен темперамент. В болшинството си изпитвало наслади при правенето на нещо потребно за фамилията и родата, за селото, махалата, предприятието, службата, народа. То обезпечава „ историческата памет “ на идващите генерации, на които през днешния ден им набиват в главите „ вярната “ история, преференциална за непознати недоброжелатели.
По-многобройно е идващото потомство, на следвоенния „ бейби взрив “, на всеобщото преселение от селото в града. На момиченцата с избелели от носене роклички и момченцата с кръпки на панталонките откъм гърба. На хронично дефицитния обичай, евтините и качествени хранителни артикули, „ мазните “ влакове с пратки в плетени кошници от селата. С приспособеното към техническата гражданска война положително учебно обучение, наследено от царско време дружно с патриотичните детайли и религия, че който се учи, той ще сполучи.
Поколението, от „ студената “ война, минало през пионерските и комсомолските организации в „ народно-демократичната “ република. Усилено напомпвано идеологически със съмнителните мантри за безконечна дружба с великия Съюз на съветските социалистически републики, „ приятелство по оръжие “ с непобедимата Червена войска и неизбежно Светло комунистическо бъдеще. Расло в изискванията на действително властнически режим, в управническа система с двойно дъно, с дребна и огромна правди, в атмосфера на разнородни по темперамент ограничавания персонално за всеки и за всички в страната.
Оттам и днешното всеобщо очакване измежду тази група отново да съществуват някакви ограничавания, не идеологически, а външни законови и изключително вътрешни нравствени рамки. Как по този начин права без отговорности! Какво положително може да се чака от независимост без ограничавания! Защо ни унищожиха страната, която ние изградихме с толкоз ограничения и премеждия, с цел да ни ограбят и хвърлят на вълците! Трудно е да се оспори истината на това потомство, по тази причина подобен спор не се позволява през днешния ден.
Виждаме в градския превоз побелели 60-70-годишни люде посърнали, опърпани, приведени от безпаричие, заболявания и несгоди. Изблъсквани от дейния живот, блъскани от по-младите в рейса и трамвая. С деца, които не ги схващат, не могат значително и да им оказват помощ. С незадълбочено образовани и едва квалифицирани внуци, които не се вястват при тях даже и да са в България.
В началото на ХХ в. научно-техническият напредък стартира да „ свива “ историческото време, войните ускориха епохите в тръс, след осведомителната гражданска война поеха в галоп. Формираните за епохи исторически системи стартират да се разрушават за десетилетия, идващите – за броени години. В задъхания свят и поколенията се сменят ускорено. В средата на 60-те години се пръкна ново потомство, на „ развития “ социализъм, на плахите промени след появяването на Бийтълс и Стоунс, експлоадирането на Парижките и Пражките събития.
Косите на гимназистите и студентите от началото на 90-те се прошариха, генерацията се поумори в борби, едни с „ комунистите “, други с „ демократите “ и дружно с разочарованията от свободата, с която множеството не се оправят добре. И техните упования обаче в огромна степен са насочени към страната, с всичките й недостатъци и страхове по отношение на нея, даже и да не си го признават. Защото психически са образувани в изискванията на строги регламенти и твърда организация. Имат „ гръбнак “, въпреки и с дископатия.
Готови са да поемат отговорности, само че в изискванията на „ управителна мощ “. Синя, алена, шарена, даже външна за една част, само че да я има, да се усеща. Значи одобряват някои ограничавания, желаят избрани рамки на държание в обществото, въпреки и преносими. Подредени са, само че дребен % са и предприемчиви. В „ прехода “ едни съумяха да се вградят в по-горните етажи на обществото, други останаха прецакани съгласно тях. Забързани са, само че повече се суетят. В публичния транспорт имат настоятелен тип, следят близките прикрито, крият неодобрението си.
Все още доминира схващането, че „ да бъдеш човек, не значи да бъдеш ръководен, а самичък да решиш какъв какъв да бъдеш “. Т. е. да си виновен. Приемат, че свободата би трябвало да се заслужи, в сегашната са мощно разочаровани, не излизат да вувузелят с грантаджиите и непеошките. И тук тлее вътрешно поколенчески спор, въпреки не идеологически. Срещат се и очевидни лумпени, бездейно оплюващи всичко, само че воюващи единствено в кухните си. С този профил са и значително то уредените с имане през „ прехода “ субекти.
Децата им, Милениумчетата все по-слабо наподобяват на предходните генерации, все по-трудно с тях се намира общ език. Друго е учебното заведение, към този момент не образува какво е „ положително “ и „ зло “, по какъв начин се разпознава „ непознат “ от „ собствен “. За тях любовта е секс, а любодействието е порно. Каквото е било, всичкото е охрачено и отхвърлено, липсват основите на историческата памет, нищо свястно ново не се предлага. В публичната даденост няма конструкция, ред, рамки, горе, долу, ляво и дясно.
Естествено, тази генерация няма „ гръбнак “, по тази причина другите елементи – глава, тяло и крака – въпреки и на местата си, са неподвижни. Расли са без насрещно противопоставяне, упражнявали са единствено във въображението си. Най-важното изискване за напредък е противодействието по отношение на външните ограничавания и спънки! То усилва желанието за живот и битка, тласка към търсене на нови пътища и нови благоприятни условия.
В публичния превоз наподобяват като отнесени от някакъв вътрешен ураган, заблеяни през прозореца, затънали в смарт телефона. Мечти вместо упоритости, без смислени житейски ориентири, без престижи и отговорност най-малко към себе си. Не отлагай за на следващия ден кефа, който може да получиш през днешния ден! В края на либерално-демократичното образование се обрисува злополуката „ кой както може и накъдето види “. Изглежда въпреки всичко, че на това му идва краят.
В публичния превоз може да се следят цялостен куп типажи, персонажи, спорове и прочие взаимоотношения, даващи учредения за любопитни систематизирания за днешните българи. Без социологическо проучване, само че с разбирането, че всяко резюме е минирано с по-малък или по-голям брой грешки и неточности. Иде тирада за някои заключения по отношение на болшинствата и безконечния поколенчески спор „ татковци и деца “.
Той е неминуем. След разшифроването на клинописа на шумерите на някои глинени плочки са прочетени текстове с уверения, че „ тези младите след нас ще погубят страната “. Прогнози в този дух са открити във всички в миналото съществували култури, вършат се и през днешния ден. Според Зигмунд Фройд, бащите постоянно ще потвърждават на синовете си тяхната неплатежоспособност, а на собствен ред синовете им ще показват противоположното.
Лекарят и зоолог Конрад Лоренц в разбора си за вътревидовата експанзия безапелационно потвърждава, че сред поколенията спорът е непрекъснат, тъй като без него е застрашено оцеляването на типа. И хората, както е безусловно наложително при животните, родителите, според откритите за даден исторически интервал форми и способи, прогонват децата. За да се разселват на нови места за обитаване.
Е, при отвод не ги убиват физически, както вършат някои птици с порасналите си пилета, само че постоянно протягат ръка на менталното пространство на прилежащите генерации, с цел да ги подбуден да поемат по своя път. Чие мнение, чия житейска идея за живота ще надделее! Мисълта също е сила, самобитна форма на живот – движи се, работи, може и да се развъжда. Битките сред поколенията на фронта на концепциите се надграждат върху биологическата структура и също могат да се водят „ на живот и гибел “.
В революционни столетия, каквито връхлетяха България след международната война и след разтурването на Съюз на съветските социалистически републики и соцлагера, времето изпреварва естествената промяна на поколенията. Конфликтът „ татковци и деца “ се трансформира и в конфликт сред персони, построени в кардинално разнообразни исторически условия. „ Историческите генерации “ стават повече от „ биологическите “. Виждаме го както в интелектуалната, по този начин и в прочувствената области.
Все още срещаме в публичния транспорт хора с генезис от селска България, от китните градчета, където изхвърлят боклука „ край село “. Трудно се качват и слизат, постоянно се нуждаят от помощ, не са необичайност инвалидите. Обикновено маркираните за тях места са заети от младежи, разсеяно зяпащи настрани. Отстъпват им местата си хора от междинното потомство, по-често дами.
Повечето от най-възрастните са уверени, че нищо не е по-голямо от хляба, с трогване кътат от дълго време овехтели движимости, пестят „ за черни дни “, каквито в действителност са преживявали. Това потомство, въпреки и мощно политически разграничено, е търпяло непрекъснати ограничения сред двете международни войни, по време и след последната. Всмукало вековния несъзнателен издръжливост на предците си, готово да жертва за родината персоналните си удоволствия, стремежи и фантазии.
С доста „ здрав гръбнак “, с пределна изгодност по отношение на другите удоволствия, станало още в края на пубертета задоволително възрастно за справяне с живота. Защото непрекъснато е решавало екстремални задания, множеството с публичен и народен темперамент. В болшинството си изпитвало наслади при правенето на нещо потребно за фамилията и родата, за селото, махалата, предприятието, службата, народа. То обезпечава „ историческата памет “ на идващите генерации, на които през днешния ден им набиват в главите „ вярната “ история, преференциална за непознати недоброжелатели.
По-многобройно е идващото потомство, на следвоенния „ бейби взрив “, на всеобщото преселение от селото в града. На момиченцата с избелели от носене роклички и момченцата с кръпки на панталонките откъм гърба. На хронично дефицитния обичай, евтините и качествени хранителни артикули, „ мазните “ влакове с пратки в плетени кошници от селата. С приспособеното към техническата гражданска война положително учебно обучение, наследено от царско време дружно с патриотичните детайли и религия, че който се учи, той ще сполучи.
Поколението, от „ студената “ война, минало през пионерските и комсомолските организации в „ народно-демократичната “ република. Усилено напомпвано идеологически със съмнителните мантри за безконечна дружба с великия Съюз на съветските социалистически републики, „ приятелство по оръжие “ с непобедимата Червена войска и неизбежно Светло комунистическо бъдеще. Расло в изискванията на действително властнически режим, в управническа система с двойно дъно, с дребна и огромна правди, в атмосфера на разнородни по темперамент ограничавания персонално за всеки и за всички в страната.
Оттам и днешното всеобщо очакване измежду тази група отново да съществуват някакви ограничавания, не идеологически, а външни законови и изключително вътрешни нравствени рамки. Как по този начин права без отговорности! Какво положително може да се чака от независимост без ограничавания! Защо ни унищожиха страната, която ние изградихме с толкоз ограничения и премеждия, с цел да ни ограбят и хвърлят на вълците! Трудно е да се оспори истината на това потомство, по тази причина подобен спор не се позволява през днешния ден.
Виждаме в градския превоз побелели 60-70-годишни люде посърнали, опърпани, приведени от безпаричие, заболявания и несгоди. Изблъсквани от дейния живот, блъскани от по-младите в рейса и трамвая. С деца, които не ги схващат, не могат значително и да им оказват помощ. С незадълбочено образовани и едва квалифицирани внуци, които не се вястват при тях даже и да са в България.
В началото на ХХ в. научно-техническият напредък стартира да „ свива “ историческото време, войните ускориха епохите в тръс, след осведомителната гражданска война поеха в галоп. Формираните за епохи исторически системи стартират да се разрушават за десетилетия, идващите – за броени години. В задъхания свят и поколенията се сменят ускорено. В средата на 60-те години се пръкна ново потомство, на „ развития “ социализъм, на плахите промени след появяването на Бийтълс и Стоунс, експлоадирането на Парижките и Пражките събития.
Косите на гимназистите и студентите от началото на 90-те се прошариха, генерацията се поумори в борби, едни с „ комунистите “, други с „ демократите “ и дружно с разочарованията от свободата, с която множеството не се оправят добре. И техните упования обаче в огромна степен са насочени към страната, с всичките й недостатъци и страхове по отношение на нея, даже и да не си го признават. Защото психически са образувани в изискванията на строги регламенти и твърда организация. Имат „ гръбнак “, въпреки и с дископатия.
Готови са да поемат отговорности, само че в изискванията на „ управителна мощ “. Синя, алена, шарена, даже външна за една част, само че да я има, да се усеща. Значи одобряват някои ограничавания, желаят избрани рамки на държание в обществото, въпреки и преносими. Подредени са, само че дребен % са и предприемчиви. В „ прехода “ едни съумяха да се вградят в по-горните етажи на обществото, други останаха прецакани съгласно тях. Забързани са, само че повече се суетят. В публичния транспорт имат настоятелен тип, следят близките прикрито, крият неодобрението си.
Все още доминира схващането, че „ да бъдеш човек, не значи да бъдеш ръководен, а самичък да решиш какъв какъв да бъдеш “. Т. е. да си виновен. Приемат, че свободата би трябвало да се заслужи, в сегашната са мощно разочаровани, не излизат да вувузелят с грантаджиите и непеошките. И тук тлее вътрешно поколенчески спор, въпреки не идеологически. Срещат се и очевидни лумпени, бездейно оплюващи всичко, само че воюващи единствено в кухните си. С този профил са и значително то уредените с имане през „ прехода “ субекти.
Децата им, Милениумчетата все по-слабо наподобяват на предходните генерации, все по-трудно с тях се намира общ език. Друго е учебното заведение, към този момент не образува какво е „ положително “ и „ зло “, по какъв начин се разпознава „ непознат “ от „ собствен “. За тях любовта е секс, а любодействието е порно. Каквото е било, всичкото е охрачено и отхвърлено, липсват основите на историческата памет, нищо свястно ново не се предлага. В публичната даденост няма конструкция, ред, рамки, горе, долу, ляво и дясно.
Естествено, тази генерация няма „ гръбнак “, по тази причина другите елементи – глава, тяло и крака – въпреки и на местата си, са неподвижни. Расли са без насрещно противопоставяне, упражнявали са единствено във въображението си. Най-важното изискване за напредък е противодействието по отношение на външните ограничавания и спънки! То усилва желанието за живот и битка, тласка към търсене на нови пътища и нови благоприятни условия.
В публичния превоз наподобяват като отнесени от някакъв вътрешен ураган, заблеяни през прозореца, затънали в смарт телефона. Мечти вместо упоритости, без смислени житейски ориентири, без престижи и отговорност най-малко към себе си. Не отлагай за на следващия ден кефа, който може да получиш през днешния ден! В края на либерално-демократичното образование се обрисува злополуката „ кой както може и накъдето види “. Изглежда въпреки всичко, че на това му идва краят.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ