Искам да спя, да не излизам никога от дълбокия кладенец

Искам да дремя, да не излизам в никакъв случай от дълбокия бунар на съня. Душичката ми спи, цялото ми малко създание крее, обаче е шест и половина сутринта и татко ми ме е раздрусал безпощадно, с цел да разтеглям едни пружини, донесени от Съветския съюз. Те, прочее, съвсем като самия Съюз, са малко хлабави, не правят никва работа, единствено маркираме. Над всичко обаче е България, аз обичам България, това е новата заръка, тя преди малко е навършила „ пълнолетието “ от 1300 години, съгласно формалната линия. Онзи ден татко ми ме води да видя по какъв начин се строи няква огромна постройка, която съвсем е подготвена.

Мама е приготвила закуска, но надве-натри, тъй като и тя бърза, великата социалистическа жена, специалист, антрополог и стопанка. Закуската е фабричен самун с две части розов мек колбас, нещо такова.

Соц-феодализмът в учебно заведение

Опитвам се да ѝ оповестя, че учебното заведение е малко жалко, че са ме „ назначили “ за отговорник по „ културно-масовата част “, щот съм бил прочел най-вече книги в целия клас, все едно се състезаваме. Аз не искам да давам отговор за никаква културна и всеобща част, не доразбирам какво се чака от мен. Подмятам с цялостна уста, че приличаме на някакъв феодализъм – съгласно мен съм станал васал на отрядния ръководител. Майка ми се подсмихва и ми споделя: „ тва да не си го споделил на класната, че не знам “.

Аз съм близо на 10, мъничък фрийк. Едно от обичаните ми неща е да заедно съм с трамвая до „ Славейков “ и Столична библиотека, където лелките ме обожават. Пускат ме да преглеждам прашните лавици, да седнал съм по турски сред редовете, до момента в който с любознание „ проучвам “ книги, и към 2-3 следобяд учтиво ме гонят.

Към 4 се прибирам. Няма никого. Баба ми чисти входовете на пет блока в близост, само че в този момент разхожда двегодишното ни бебе, сестра ми, и това е „ моето време “, в което си пущам една от шестте касетки (пардон, петте, тази на “Блек Сабат “ касетофончето ми я сдъвка), и си представям, че съм я Робърт Плант, я Мик Джагър. Не съм ги виждал още, с изключение на на неразбираеми черно-бели фотоси, натурално разменени против цветни топчета. Моят другар Тони крещи изпод, постанова се да изиграем бърз мач против тима на 13-ти блок, след това изсвирвам на пиано, и още по-после започвам да си изучавам. Вечеряме. Навън към този момент се спуска нощта. Баща ми е леко навъсен, гледа в една точка.

Забравих нещо основно: на Кирчо от вход Б, бъдещият финансист и хедж-фонд рейдър Кирил Георгиев, са му купили уокмен, само че – за неволя – няма от кое място да си вземеш акумулатори. И преди да се прибера, чувам в очакване по какъв начин Дио „ вие “ с удебелен глас „ Die Young “, тъй като батериите свършват. Ма си е ентъртейнмънт, кво. А Кирчо е със залепени с тиксо очила, тъй като лежащ да чете тухлата „ Кръстоносци “ на Сенкевич, но задрямал и тя паднала върху му и му счупила очилата. После татко му го набил и такива произшествия.

На празненство с „ танци “

В петък ще има празненство у Станислава. Чакам го както християните чакат „ грабването “ в Рая. Ще има дребни сандвичета, швепс и запотени от терзание „ танци “ със самата Станислава. Може би даже ще се целуваме, кой знае. И цялата там слама от сорта на „ Дейвид Копърфийлд “, нали, само че на мен не ми се желае да дълбая из нея.

А пък на следващия ден е четвъртък, 15 октомври. Още един ден. Той евентуално ще ми донесе повече задоволство. Само трамваят да пристигна в точния момент. Но през днешния ден е 14-ти и след пружините почва моят детски саундтрак на апокалипсиса – „ от по кое време се е, блага моя майно льо, зора зазорила “, тъкмо в 7 и петнайсет. Това е моментът, в който потеглям за учебно заведение – пешком, без значение дали е минус 100, плюс нещо или пък е паднал астероид.

В двора на учебното заведение вземам участие в следващата всеобща проведена тъпота, в нашия случай наречена „ ведрина “, при която съвсем цялото полузаспало учебно заведение размахва неенергично ръце, имитирайки учителя по физическо, който се е изтупал в чисто нов „ анцуНг “ от ЦУМ, соц-имитация на „ Адидас “, ма с две, а не три ленти на канта. И след това се почва една, да не ви разправям – купища глупости по най-различни предмети, които вероятно, но доста вероятно покачват общата просвета, и нито грам деловитост или взор в бъдещето. На фона на великата българо-съветска дружба, която славим до възбог, както и некви заблудени партизани. Hell on wheels – дет вика Стивън Кинг в най-великата си книга – „ Гняв “.

„ Защо детето нещо не е в ред “

Обаче соц-феодализмът (не послушах мама и го споделих на некво пионерско сборище и ми понижиха държанието, дори извикаха татко ми да се изяснява за какво детето нещо не е в ред, пък той не се ядоса, дори ме прегърна и май се насълзи) другояче си го бива. Имам безформени кафяви „ джинси “ (тогава по този начин им викахме на corduroy pants, некви рипсени панталони), пъстър афиш на моя тогавашен кумир Марио Кемпес от международното 1978 по какъв начин се радва, петте касетки и три плочи (без приказките) – две на Моцарт (Хафнеровата и неква друга със серенади) и една на Райна Кабаиванска, която считам за най-красивата жена на света, с черна шейсетарска прическа на корицата, пее контесата в „ Дама Пика “ и май Мими на Пучини, не помня тъкмо.

А, владея и един дребен Тоблерон.

Господи, какъв брой е хубаво, крещя си, само че незабавно се стряскам, тъй като Гъдуларова по физика сподели, че няма бог.

Ама, почтено, не е ли? Утре отново ще играем футбол, в случай че се съберем задоволително хора, отново ще би трябвало да обичаме бебето, което животът ти е натресъл и ваште към този момент не ти обръщат внимание, отново ще молиш „ биоложката “ да ти написа най-малко 4. Има за какво да се живее.

Да. Плюс книги, от време на време кино (даже дават „ Империята отвръща на удара “, аз съм Ландо Калрисиан и съм изменник, но одобрявам принцесата), пуканки от чичо Влад на Орлов мост, малко битка за рок-музика (баща му на Борко от нашия блок бил в Унгария на отмора и му донесъл плочата “Emotional Rescue ”на Стоунс, доста тъп албум).

Толкова беше хубаво?

В центъра, на площад „ Ленин “, дори продавали „ Кока-Кола “, ще идем да опитаме. И по-красивото: няма компютри, смарт телефони, стрийминг-платформи, Интернет, купища футболни мачове през уикенда, стресът от хиляди и хиляди артикули, няма молове, облекла, чудеса, двеста типа сладолед, екскурзии до Рим, Мале или Кавала.

Няма го проклятието на неограничеността, непоносимата лекост на независимите решения, ужасът от безкрайния избор, хубостта на персоналното мнение.

Толкова беше хубаво.

Ивайло Цветков-Нойзи
dw.com