Мария Атанасова за група Жестим, която празнува 30 години на сцената: Доста свят видяхме и светът ни видя
Интервю за предаването " Цветовете на Пловдив " по Радио " Фокус " с Мария Атанасова, началник и основател на първата и единствена група за синхронно пеене и танци с жестов превод " Жестим ", която чества 30 години в Пловдив.
Как стартира всичко, г-жо Атанасова?
Ами някъде в 1995 година беше, когато попаднах в Училището за глухи деца в София " Проф. Дечо Денев “. И там следих, че децата макар че не чуват, са игриви, обичат да се забавляват. Музиката по някакъв метод им основава комфорт, танците също. Въпреки че не я чуват, те по-скоро я усещат по вибрациите, по предаване по пода, с телата си някак я усещат. И направих опит, направих една групичка за учебни тържества и за развлечение на децата. И по този начин полека-лека тази групичка, като срещна публиката, като срещна и чуващата аудитория, и глухата аудитория, всички доста й се зарадваха. И аз разбрах, че това може да се трансформира в едно изкуство, което хем ще забавлява, хем ще възпитава, хем ще дава опция на хората с повреден слух да влизат в същността на песента, да схващат текста, да усещат посредством хореографията ритъма, да усещат страстта. Защото както се споделя, " Господ взел, Господ дал ", те са доста красиви в метода си, по който приказват на жестов език и това се трансформира нещо като танцова жестомимика – доста красиво изкуство бих го нарекла. Защото видях, че доста се харесва на хората, всички приветстват.
И когато Тодор Колев ни предложения в първото си шоу, а по-късно и в другото шоу " Как ще ги стигнем американците ", просто цялата страна остана много възхитена: " Ама по какъв начин по този начин, те не чуват, по какъв начин могат по този метод да пеят? "
Всичкото това се получава с доста труд, с доста образование. И по този начин стигнахме до нашия 30-годишен празник. Гостували сме в доста страни по разнообразни мотиви - за дни на българската просвета в Москва, в Канада, на други места. Просто един доста разнороден и хубав 30-годишен живот.
И в този момент във връзка този наш празник, Агенцията за хората в увреждания, на която доста благодарим, ни дави опция да създадем едно турне в България, в четири града, и да представим новия театър, изработен особено за този празник, който се назовава " Когато ръцете приказват ". Много замислящо заглавие – какво ли могат да кажат ръцете?
Те могат да кажат всичко, изключително когато е изпълнено художествено, с доста страст, с доста възприятие от страна на изпълнителя. А те го могат, те могат. Не всички несъмнено, всеки има друг гений в себе си. Но през тези години работа те добиха и огромен опит, и на сцената са просто прелестни.
Това са младежи, нали по този начин?
Да, тогава бяха деца, тогава бяха 20-на годишни деца, в този момент са към този момент мъже, дами, имат си фамилии.
А това е една и съща група, с която тръгнахте първоначално? Приемате ли нови членове, възобновява ли се състава?
Трябва да ви кажа, новите членове не могат да се впишат за тази група. Правим настрана с по-малки деца към този момент, които ще наследят тази група, по този начин да се каже. Но да се впишат в тази група не могат, тъй като дългият опит е нужен, с цел да се стигне до днешното равнище на тази група. Нарекохме я " Жестим ", тъй като е от жест и гримаса. Всъщност какво вършим ние? Пеем с жест и гримаса, и най-много с възприятие. Сигурно и вие сте ни гледали, доста концерти сме създали.
Видяла съм ви, да. Но ми е доста забавно по какъв начин работите с тях, по какъв начин ги учите на всичко това?
Трудно. Много мъчно. Още когато бяха дребни, аз ги запознавах с нотния език: при обикновено пеене изразът е подобен, при високи тонове изразът става подобен, при ниски тонове, опитвали сме ги. Хващам им ръцете, давам темп по тях, по раменете. Досег, напълно непосредствен контакт – дружно се хващаме, дружно пеем. Разбирате ли, просто те би трябвало да усетят вибрацията на песента. Точно по този начин, вибрацията, с цел да могат да я запомнят и аз след това от първия ред с леки подавания на жестовете и ритмиката, те го одобряват и пресъздават на сцената доста, доста органично.
Вие сте учителка по български език, а се занимавате с музика. Правите допустимо музиката да стигне до тези хора. Това в действителност е доста, доста комплицирано и доста мъчно за вас, може би?
Аз самата през целият си живот съм работила на културния фронт. Самата аз съм била изпълнителка и вокална, и театрална. Минала съм през доста школи. Работила съм с доста чуващи деца.
И когато в 90-те години попаднах в учебното заведение за глухи, за мене всичко беше доста неразбираемо. Но полека-лека открих език с тях.
Работили сте с доста известни актьори, артисти, като Йорданка Христова, Васил Найденов и други? Те ли ви търсят, вие ли ги търсите? Как се случва това?
Обикновено аз ги диря. Даже в концерта " Когато ръцете приказват " имаме много изявленията техни, в които споделят за работата си с " Жестим ", само че никой не ми е отказал, право да ви кажа.
Първо почнахме с Етиен Леви, който ми даде целият си репертоар да го употребявам, тъй като ние пеем върху неговия глас. По същия метод и госпожа Христова, по същия метод и Марги Хранова. Сега продължаваме и с Петя Буюклиева, и с всичките, всичките. Просто имаме едно Сдружение за свободни актьори, режисьори, продуценти, реализатори, и заедно с тях вършим концерти из цяла България, като всяка ария е съпроводена от жестов превод.
Виждам, че сте имали участия и концерти отвън страната?
Точно по този начин, доста, аз споделих. В Торонто бяхме и то дружно с Космическите гласове – едно време по този начин се споделяха, в този момент е хор " Ваня Монева ", с диригент Ваня Монева. Там изпълнявахме взаимно песни. Много впечатлихме и българи, и чужденци, които бяха на тези празнични дни на българската просвета. В Москва също. В Полша сме били, във Франция имаме премия – първа премия " Светът на тишината " Неизброими са. Просто много свят видяхме и светът ни видя.
Т.е. вие показвате, че няма граници за изкуството. Когато човек желае да реализира нещо, той го прави, без значение какво може по-добре.
Да, без значение какво му липсва, само че несъмнено би трябвало да има и малко божия интервенция. Малко гений. И положителното предпочитание да се развива този гений, тъй като това е нечовечен труд, в действителност.
Вашите хора имат ли някаква реализация по този път? Някъде учат ли по-късно, приключват ли нещо?
Ами те приключиха НАТФИЗ. В 2008 година завършихме. Да, и тогава създадохме спектакъл " Мим-Арт " от същите хора, плюс още други, и с театъра вършим театрални постанови, които са озвучени – или на запис, или онлайн сега на играта на глухите артисти на сцената от първият ред има чуващи артисти, които дублират гласовете им.
Страхотно е всичко това! Пожелавам ви триумф! И цветущ празник!
Как стартира всичко, г-жо Атанасова?
Ами някъде в 1995 година беше, когато попаднах в Училището за глухи деца в София " Проф. Дечо Денев “. И там следих, че децата макар че не чуват, са игриви, обичат да се забавляват. Музиката по някакъв метод им основава комфорт, танците също. Въпреки че не я чуват, те по-скоро я усещат по вибрациите, по предаване по пода, с телата си някак я усещат. И направих опит, направих една групичка за учебни тържества и за развлечение на децата. И по този начин полека-лека тази групичка, като срещна публиката, като срещна и чуващата аудитория, и глухата аудитория, всички доста й се зарадваха. И аз разбрах, че това може да се трансформира в едно изкуство, което хем ще забавлява, хем ще възпитава, хем ще дава опция на хората с повреден слух да влизат в същността на песента, да схващат текста, да усещат посредством хореографията ритъма, да усещат страстта. Защото както се споделя, " Господ взел, Господ дал ", те са доста красиви в метода си, по който приказват на жестов език и това се трансформира нещо като танцова жестомимика – доста красиво изкуство бих го нарекла. Защото видях, че доста се харесва на хората, всички приветстват.
И когато Тодор Колев ни предложения в първото си шоу, а по-късно и в другото шоу " Как ще ги стигнем американците ", просто цялата страна остана много възхитена: " Ама по какъв начин по този начин, те не чуват, по какъв начин могат по този метод да пеят? "
Всичкото това се получава с доста труд, с доста образование. И по този начин стигнахме до нашия 30-годишен празник. Гостували сме в доста страни по разнообразни мотиви - за дни на българската просвета в Москва, в Канада, на други места. Просто един доста разнороден и хубав 30-годишен живот.
И в този момент във връзка този наш празник, Агенцията за хората в увреждания, на която доста благодарим, ни дави опция да създадем едно турне в България, в четири града, и да представим новия театър, изработен особено за този празник, който се назовава " Когато ръцете приказват ". Много замислящо заглавие – какво ли могат да кажат ръцете?
Те могат да кажат всичко, изключително когато е изпълнено художествено, с доста страст, с доста възприятие от страна на изпълнителя. А те го могат, те могат. Не всички несъмнено, всеки има друг гений в себе си. Но през тези години работа те добиха и огромен опит, и на сцената са просто прелестни.
Това са младежи, нали по този начин?
Да, тогава бяха деца, тогава бяха 20-на годишни деца, в този момент са към този момент мъже, дами, имат си фамилии.
А това е една и съща група, с която тръгнахте първоначално? Приемате ли нови членове, възобновява ли се състава?
Трябва да ви кажа, новите членове не могат да се впишат за тази група. Правим настрана с по-малки деца към този момент, които ще наследят тази група, по този начин да се каже. Но да се впишат в тази група не могат, тъй като дългият опит е нужен, с цел да се стигне до днешното равнище на тази група. Нарекохме я " Жестим ", тъй като е от жест и гримаса. Всъщност какво вършим ние? Пеем с жест и гримаса, и най-много с възприятие. Сигурно и вие сте ни гледали, доста концерти сме създали.
Видяла съм ви, да. Но ми е доста забавно по какъв начин работите с тях, по какъв начин ги учите на всичко това?
Трудно. Много мъчно. Още когато бяха дребни, аз ги запознавах с нотния език: при обикновено пеене изразът е подобен, при високи тонове изразът става подобен, при ниски тонове, опитвали сме ги. Хващам им ръцете, давам темп по тях, по раменете. Досег, напълно непосредствен контакт – дружно се хващаме, дружно пеем. Разбирате ли, просто те би трябвало да усетят вибрацията на песента. Точно по този начин, вибрацията, с цел да могат да я запомнят и аз след това от първия ред с леки подавания на жестовете и ритмиката, те го одобряват и пресъздават на сцената доста, доста органично.
Вие сте учителка по български език, а се занимавате с музика. Правите допустимо музиката да стигне до тези хора. Това в действителност е доста, доста комплицирано и доста мъчно за вас, може би?
Аз самата през целият си живот съм работила на културния фронт. Самата аз съм била изпълнителка и вокална, и театрална. Минала съм през доста школи. Работила съм с доста чуващи деца.
И когато в 90-те години попаднах в учебното заведение за глухи, за мене всичко беше доста неразбираемо. Но полека-лека открих език с тях.
Работили сте с доста известни актьори, артисти, като Йорданка Христова, Васил Найденов и други? Те ли ви търсят, вие ли ги търсите? Как се случва това?
Обикновено аз ги диря. Даже в концерта " Когато ръцете приказват " имаме много изявленията техни, в които споделят за работата си с " Жестим ", само че никой не ми е отказал, право да ви кажа.
Първо почнахме с Етиен Леви, който ми даде целият си репертоар да го употребявам, тъй като ние пеем върху неговия глас. По същия метод и госпожа Христова, по същия метод и Марги Хранова. Сега продължаваме и с Петя Буюклиева, и с всичките, всичките. Просто имаме едно Сдружение за свободни актьори, режисьори, продуценти, реализатори, и заедно с тях вършим концерти из цяла България, като всяка ария е съпроводена от жестов превод.
Виждам, че сте имали участия и концерти отвън страната?
Точно по този начин, доста, аз споделих. В Торонто бяхме и то дружно с Космическите гласове – едно време по този начин се споделяха, в този момент е хор " Ваня Монева ", с диригент Ваня Монева. Там изпълнявахме взаимно песни. Много впечатлихме и българи, и чужденци, които бяха на тези празнични дни на българската просвета. В Москва също. В Полша сме били, във Франция имаме премия – първа премия " Светът на тишината " Неизброими са. Просто много свят видяхме и светът ни видя.
Т.е. вие показвате, че няма граници за изкуството. Когато човек желае да реализира нещо, той го прави, без значение какво може по-добре.
Да, без значение какво му липсва, само че несъмнено би трябвало да има и малко божия интервенция. Малко гений. И положителното предпочитание да се развива този гений, тъй като това е нечовечен труд, в действителност.
Вашите хора имат ли някаква реализация по този път? Някъде учат ли по-късно, приключват ли нещо?
Ами те приключиха НАТФИЗ. В 2008 година завършихме. Да, и тогава създадохме спектакъл " Мим-Арт " от същите хора, плюс още други, и с театъра вършим театрални постанови, които са озвучени – или на запис, или онлайн сега на играта на глухите артисти на сцената от първият ред има чуващи артисти, които дублират гласовете им.
Страхотно е всичко това! Пожелавам ви триумф! И цветущ празник!
Източник: focus-news.net
КОМЕНТАРИ