Интервю на Живка Кехайова с гл.ас. д-р Светослав Живков Ако

Интервю на Живка Кехайова с гл.ас. доктор Светослав Живков

Ако приемем, че уроците на историята са предупредителни, кои са уроците, които нашите политици би трябвало да научат наложително?
За страдание има една приказка, че от историята никой не се учи и очевидно е вярна. А е добре да познаваме историята, най-малкото, с цел да не повтаряме остарели неточности, да не повтаряме едни и същи неточности. Що се отнася до нашите политици, не трябва да се не помни, че грешките са ни поставили на губещата страна в Първата международна война, след това - във Втората международна война и най-после - отново на ужасяващо губещата страна след 1944 година.

Според мен не толкоз политиците, колкото обществото ни би трябвало да проумее, че демокрацията и гражданските права са в основата на модерния свят и надлежно да откри инструментите да управлява политиците при опит да се лишават цивилен права, демократични механизми, или да се подменят значимите въпроси на деня.

Външната политика е мъчно нещо за страни и общества като нашите, само че политиците ни би трябвало да бъдат научени да пазят националния суверенитет на България.

Така стигаме неизбежно до въпроса какво схваща българинът под България? Защото отчуждението от страната е очевидно - дали поради вековете без лична страна, или поради характерен нрав, само че когато патриотично споделят България, множеството българи като че ли нямат поради страната - за страната се сещат, когато желаят да получат нещо.
Тук сте права, има го този миг на отчуждение от държавността вследствие на епохи непозната власт, само че не може единствено с това да се оправдаваме. Все отново скоро ще станат 150 години, откогато имаме модерната страна България - най-малко фасадна държавност имаше даже през комунистическия интервал. Проблемът, съгласно мен е, че към момента господства поданическият вид просвета, упованието да се подчинява човек на страната (с безвъзвратен прерогатив да реализира, или най-малко да може да реализира насилие) и упованието нещо тя, страната, да ти даде.

Проактивната позиция - осъзнаването на жителя като индивид, а не просто като обект на държавността, ни убягва. Вероятно и районът играе роля - съседите ни имат същите проблеми и нрав.

Иначе, България може да значи доста неща - за голямата част от живеещите в чужбина българи, отчуждеността от България е забележима (дори по време на избори), само че и не можем да ги съдим за това За друга част от тях близостта е в духовно-романтичен проект посредством околните. Вероятно тогава България е на всички места, където има българи по света. За доста българи в страната България е безусловно регионът, който населяват...

Нациите са прекомерно ново събитие от историческа позиция, а някои от тях - безусловно ново - по тази причина са и проблемите ни със Северна Македония, да вземем за пример. В един Люксембург пък сега се основава нация. Тези процеси може да не ни харесват, само че те не стопират в 19 век и не престават да с развиват.

Ако се наложи Вие като историк да опишете историята на България в последните 5 години за бъдещите учебници по история, какво ще напишете?
Дори късото минало принадлежи на историята, само че желая да уточня, че ние в действителност не знаем още всичко, което се е случило в тези последни 5 години, не сме ги осмислили и е допустимо да се наложи преосмисляне по-късно. Все отново ще отговоря - много тъкмо поставихте границата от 5 години. Точно някъде тогава, към референдума на Слави Трифонов, се очерта дефинитивно характерната за сегашната ни история граница на разделеността. Симптоми имаше и преди този момент, само че към момента не ясно изразени.
Различието се трансформира в преобладаваща характерност. За това виновност имат и ръководещи, и съпротива - и предходни, и нови.

Българското общество загуби фокус. Днес е времето на едно българско общество без фокус, лишено от фокус. Политиците, разумно, също изгубиха фокус. Върху всичко това се насложи и рецесията с ковид. Колкото и да вършим паралели с испанския грип, или да се връщаме дори до чумните времена, през днешния ден проблемите са от напълно друго естество, тъй като тогава светът не е бил световен. Здравни, обществени, отзивчиви проблеми, нови противодействия се насложиха върху остарели противодействия и докара до към този момент фрапантни разминавания, разрушителни за обществото разминавания.

Но най-разрушителното за обществото ни в действителност се оформи към времето на оня референдум - популизмът овладя безусловно всички партии. Популизъм от най-долен тип! Владее ги и до през днешния ден - и остарели, и нови, и зараждащи се. Това значи, че всички политически субекти до един си слагат единствено краткосрочни цели и задания - в дълготраен проект популизмът никому не е оказал помощ в човешката история.

Антиговоренето на всички против всички докара до три парламентарни избора в една година, некадърност да се образува болшинство - надлежно некадърност да се ръководи страната. Виждаме, че и това, което се образува е толкоз нежно и несигурно... Отприщи ли се един път " Кутията на Пандора ", мъчно има прекъсване. И това би трябвало да ни бъде за урок. Това време, тези последни пет години, би трябвало да ни бъдат исторически урок.

Не излиза ли в действителност целият свят от всичко познато, изправен пред страха от всичко непознато? Дъжави с отпадащи фунции на държавност, с изключение на чисто административни такива по пътя на световни процеси и световни капитали?
Да. Така е. Променят се връзките власт-общество на всички места. Виждаме реакции на катализиране на голямо опълчване в общества, до неотдавна зрели, рационални, проспериращи западни общества - хайде, нашето от дълго време си има проблемите. Определено западният свят ще излезе друг от този интервал. Дано да излезе! Ще излезе рано или късно, само че не съм оптимист в какво ще се е трансформирал - необикновено е, че даже най-развитите демокрации и общества на света, се оказаха с голям % елементарно манипулируеми групи, а това не е добър тест, в което и да е историческо време.

Тогава дано за всеки случай да попитам кои са отличителните черти на тоталитаризма и трендовете, водещи към такава форма на ръководство - единствено съществуване на една партия, овладяваща страната ли? Защото когато обществата не устоят историческите проби, стигаме до сходни форми на ръководство?
Тоталитаризмът като форма на ръководство се появява след първата международна война като главен принос има тъй наречените Октомврийска гражданска война. Някои историци спорят дали Съюз на съветските социалистически републики е станала тоталитарна страна при Сталин, или още в самото начало след революцията, е имала тези характерности. Според мен още при Ленин можем да приказваме за преход към тоталитаризъм. След гражданската война в Русия 1918-1920 година има за малко едно омекотяване, само че е краткотрайно събитие.

Имаме ляв и десен тоталитаризъм. Основен представител на левия са комунистическите режими, колкото и специфики и особености да има всеки един от тях. Пример за десен тоталитаризъм е несъмнено националсоциализмът, прочут още като нацизъм. Що се отнася до италианския фашизъм, някои откриватели не считат, че това е тоталитарен режим, а е по-скоро властнически.

Дори да приемем, че е, по-скоро е някакъв мек тоталитаризъм. Не че на Мусолини му липсват упоритостите да следва в Италия стъпките на Хитлер, само че изискванията са напълно разнообразни, обществото е друго, огромна роля играе католическата черква. Да не приказваме, че италианците са южен народ, не по този начин управляем и доста мъчно там може да се реализира напълно тоталитарен режим като нацисткия.

Общите белези са доста сред левия и десния тоталитаризъм. На първо място са тоталния гнет и тоталната агитация. Разбира се политически насилия имаме и в редица властнически и предмодерни режими, само че при тоталитарните режими терорът стига до своя абсолют. За разлика от властническите режими, при тоталитарните терорът и насилието са перманентни - не се изчерпват с туширането на съпротивата на опозиционните групи, а не престават и във времена без открити прояви на опозиционност.

При тоталитарните режими терорът цели премахването даже на мисъл за опозиция и цялостно послушание на обществата, подпомагана от тоталитарната агитация. Да, има и една партия, която не просто завладява властта, а завладява цялата страна - не просто цялата политическа власт, а цялото общество, стопанската система и самото мислене на хората.

Инструментът на насилието и пропагандата е загадка полиция. Партията е над страната и завладява напълно всички институции и ги трансформира във фиктивни. В Съюз на съветските социалистически републики има парламент. При това до 1936 година депутатите се излъчват на един доста необикновен корпоративен принцип, само че в действителност безусловно следено от КП. В нацистка Германия има Райхстаг, само че от него безусловно нищо не зависи. Във фашистка Италия имаме парламент, който през 1938 година е реформиран на корпоративен принцип - представители не се излъчват с директни избори, а от другите класи и синдикати, в които обаче фашистката партия се е просмукала безусловно и дефинира напълно състава на този орган.

Има и разлики - десните тоталитаризми са ултранационалистически, шовинистични, а нацизмът стига и до антисемитизъм, до расизъм. Италианския фашизъм в никакъв случай не доближава до това - има депортация на евреи, само че едвам след лятото на 1943 година, когато немската войска окупира Северна Италия и напълно по самодейност на германците. Комунистическият тоталитаризъм, най-малко като агитация, е противопоставен - международен, национализмът пробива, само че е по-специфичен. Много десни модели двайсетте, трийсетте години, копират модели най-много от фашизма - Испания на Франко, Португалия на Салазар, само че са просто властнически, не доближават „ съвършенството “ на диктатурата.

Много се спекулира в последните дни с това имало ли е фашизъм в България. Не, не е имало, само че не можем да кажем това за Гърция на Метаксас да вземем за пример. И когато Италия атакува Гърция, в действителност един фашистки режим атакува различен фашистки режим.
Еднаквите режими не нищо не значат при спор, даже идентичните цели могат да са повода за него.

Бел.ред.: Да запомним и да следим за признаци: при тоталитарните режими терорът и насилието са перманентни - не се изчерпват с туширането на съпротивата на опозиционните групи, а не престават и във времена без открити прояви на опозиционност. При тоталитарните режими терорът цели премахването даже на мисъл за опозиция и цялостно послушание на обществата, подпомагана от тоталитарната агитация. Инструментът на насилието и пропагандата е загадка полиция.