Янко Гочев: 3 март не е достоен за национален празник – използва се за чужда пропаганда
Интервю на историка Янко Гочев за Дебати.бг, 2019 г.
Историкът Янко Гочев е създател на проучването " Руската империя против България ", от 3 елементи. Това е първият строго теоретичен опит за изясняване на връзките сред Руската империя и българския народ в интервала 1455-1918 година, само че без легенди и комунистическа идеология. Янко Гочев е роден в гр. Първомай. През 1996 година приключва " История ", а по-късно и " Право ". Работи като правист, само че историята остава огромната му обич, ползите му са ориентирани към българската военна история и дипломация и интернационалните връзки.
Г-н Гочев, по време на церемониите по отбелязването на трети март още веднъж чухме хиляди благодарности към Русия за ролята й на " освободителка " на България. Каква обаче е историческата истина за събитията преди повече от 140 години и какви са същинските планове на Русия тогава?
Темата за руско-турските войни, част от които в действителност е и подписването на Санстефанския прелиминарен, прецизирам, кротичък контракт е доста огромна. Дебело би трябвало да се подчертае, колкото и да е неловко за политици и русофили с избрани идеология, обслужващи съветските имперски ползи, че Русия следва лична нападателна политика на Балканите и това е исторически факт. Всъщност по този въпрос не би трябвало да има никакви диспути, защото съществува огромно количество литература, както българска, по този начин и съветска, по този начин и европейска. Целта на Русия (това би трябвало да се споделя на трети март, да не се премълчава) е преодоляването на Цариград и Проливите, а не някакво имагинерно избавление на България. Цариград и Проливите са безконечните съветски ползи в границите на Източния въпрос, които тази велика мощ преследва в продължение на епохи и поради които тя води поредност от руско-турски войни. Разбира се българските земи под властта на Османската империя прекомерно рано влизат в полезрението на съветските дипломати и военачалници. Българите при всички случаи са средството за решаването на Източния въпрос.
Войната от 1877-87 година не е оповестена за избавление на България. Тези, които оспорват тази моя теза, ги поучавам да прочетат записките на граф Николай Игнатиев – първият съветски пратеник при подписването на церемонията в Сан Стефано, където няма нито един български представител. Става дума за това, което той е записал в записките си, излезли на български език още през 1986 година Там той споделя, че в случай че Русия не реализира тези свои цели, просто една такава война е непотребна. В последна сметка оповестяването на войната не става незабавно след Априлското въстание, а след неуспеха на войната на Сърбия против Турция. Можем да твърдим, че оповестяването на тази война е в отбрана на сърбите. Неслучайно през октомври 1876-а година съветската войска афишира частична готовност, която тече редом с ултиматума, насочен персонално от съветския император за спасяването на сърбите. Много забавен е моделът, който се следва в тези руско-турски войни във връзка с окупираните от Османската империя балкански земи. Този модел условно съм го нарекъл " Кримски модел ", защото е демонстриран съгласно мен за първи път от императрица Екатерина II по време на окупацията на Крим, наречена по-късно " избавление ".
Моделът включва няколко редом протичащи стадия през избран интервал, нормално къс. Първо се завземат, нормално след война, земи от Османската империя. В тях не се основават самостоятелни страни. Създават се самостоятелни територии, в които съветската администрация или войски имат доста мощно въздействие. Тази автономност се лимитира с течение на времето, т.е. тя не се развива в посока към самостоятелност, и в един избран миг тези самостоятелни, само че сложени под мощен съветски надзор, земи влизат в рамките на Руската империя. В Крим тези събития са се случили в границите на към 20 години и приключват с окупацията на полуострова през 1783 година и неговата анексия тогава. С други думи, не става въпрос за никаква освободителна война, а за реализация на съветските цели по Източния въпрос. Разбира се те в конюнктурата, която съществува в границите на Източната рецесия, те са тъкмо избрани. Русия няма такова мощно въздействие по това време за разлика от преди Кримската война. Тя съответно следва териториални цели като освобождението, както те го схващат, т.е. възвръщането на въздействието на южна Бесарабия, с което още веднъж да бъдат дунавска страна, както и някои териториални придобивки в Кавказ и основаване на някаква самостоятелна, окупирана от съветската войска българска страна, която обаче никога не би трябвало да бъде обединена. В последна сметка, това дебело би трябвало да се подчертае, идеалът на българите през епохата на Възраждането за основаване на свободна, суверенна или с други думи самостоятелна и обединена българска страна навръх 3-ти март, както някои настояват, не се е случило.
Какво в действителност урежда Санстефанският контракт, в случай, че в него даже не участва думата България и познаваме ли този документ в дълбочина?
Този документ не се познава от доста българи, а даже мога да настоявам и от огромна част от историците, изключително от остарялата школа. Основната причина за това е, че оригиналът не ни е прочут. Този прелиминарен контракт е подписан сред две страни – победителката Русия и победената Османска империя. Той е подписан и на френски, защото френският е езикът на дипломацията по това време. Ние не познаваме съветския текст, той в никакъв случай не ни е бил показан. Ние, най-много експертите, употребяваме преводи, както аз смятам, от френския текст, само че не и от съветския. Най-разпространените преводи са на проф. Генов и на Богдан Кисяков. Ако прочетем наличието обаче, ще забележим, че сред тях има разлики. В последна сметка ние употребяваме някакъв текст на интернационален контракт, който действително видяно не ни е прочут най-малко в неговия оригинал.
Иначе самият Сантефански контракт е прелиминарен и е подписан на 19 февруари, а не на 3 март. Тук има една огромна илюзия, която се следва. Процедурата по ратификация е почнала след 19 февруари и при всички случаи не е завършила на 3 март по нов жанр. Т.е. ние приказваме на 3 март за някакъв контракт освен това и прелиминарен, от който апропо Русия доста бързо се отхвърля. Иначе самият контракт урежда от съветска позиция преразпределение на статуквото на Балканите в полза на Русия, като преди всичко урежда въпроса с балканските съдружници на Русия. Тези, които настояват, че България се е употребила с някаква голяма благосклонност от руснаците, ги поучавам да прочетат самия текст на контракта, или най-малко началото, с цел да видят, че всички прилежащи на България страни получават самостоятелност. Говорим за Сърбия, за Румъния, за Черна гора.
Тук се крие, че Сърбия е канена от Русия да влезе във войната, само че се пазари и влиза в самия край след рухването на Плевен, като съветската дипломация изплаща големи финансови разноски, с цел да може Сърбия да води война без никаква действителна военна изгода и да води война за окупацията на българските земи. Дори граф Игнатиев в своя дневник от войната кани сърбите да окупират София. За малко това събитие не се реализира, защото войските на ген. Гурко влизат ден по-рано. Това апропо се крие, защото не е комфортно за пропагандата. Що се отнася до българския въпрос, той е организиран от член 6 до член 11.
Накратко можем да кажем, че уредбата на въпроса минава по две посоки. Първо статутът на бъдещото Княжество (неслучайно споделям бъдещо, защото член 6, който е най-съществен, споделя, че занапред ще се сътвори след 19 февруари някакво княжество) с някаква автономност, както и въпросът за границите. Въпросът за границите мисля, че по-добре е прочут от българите, единствено че казусът е, че те се концентрират върху тях. В последна сметка Санстефанският контракт не е единствено граници. Реално описаното за границите не съответствува със съществуващото. Говорим за една окупирана територия от българското етническо землище, което е повече от 200 хиляди кв. км. Границите, избрани от Санстефанския контракт, ограждат много по-малка територия. Т.е. тук има едно огромно разминаване сред това, което е записано в текста и действително следената от съветските войски българска територия.
Проблемът е, че ние към 3-ти март 1878 година нямаме държавно управление. Уреден е въпросът за бъдещия държавен глава, само че България е ръководи от съветска окупационна администрация. На няколко места в самия текст се приказва за окупация, по тази причина е хубаво той да се прочете, да се разбере и да не се укрива. Ние приказваме за част от българските земи, които са окупирани от съветски войски след края на войната с бройка 50 хиляди души.
Някои територии с изключение на Македония също не са в региона на т. нар Санстефанска България – приказваме за региона северозападна България, курско, брезнишко, трънско, които са окупирани от сърбите. Отделно Северна Добрджа е откъсната от България и предадена на Румъния, Беломорието също отсъства, Одрин също не е в България и така нататък
Ако се върнем на статута на Княжеството, което занапред ще се основава, то действително към този миг не съществува. Към 3-ти март 1878-а година нито имаме настрана държавно управление, нито имаме обособена армия. Формированията, които се основават са т. нар " земска армия ", която в действителност по съветските документи съставлява един руски корпус. Тази традиция се резервира най-малко до Съединението от 6 септември 1885-а годна, когато съветските офицери напущат дефинитивно.
Защо българското общество и до през днешния ден е заблудено за ролята на Русия като освободителка, а не желае и да чуе историческата истина, която вие разказахте преди малко – кому е преференциално това?
Много са аргументите. Според мен на част от българите им е доста елементарно да възприемат това, което години наред се е учело от техните родители, от техните баби и дядовци, в настоящето учебно заведение и сегашните университети. Друга част от тях просто не ги интересува. Трета част го одобряват просто тъй като по този начин е угодно. Но ние няма по какъв начин да скрием обстоятелствата. Считам, че е безусловно неприемливо една дата, оповестена за народен празник, да се употребява за агитация в интерес на друга страна, като се популяризират безспорни заблуди, безспорни лъжи, които не дават отговор на историческите обстоятелства. Тук е ролята на историците, които наложително би трябвало да проведат един доста необятен спор по тази извънредно сериозна тематика, дефинирана по този начин: коя дата от българската история заслужава да бъде народен празник.
Към този миг ние виждаме, че към 3 март се развива една агитация, която потвърждава, че в българското общество за жалост към тези събития в резултат на непознаване и мощна съветска агитация има надълбоко разделяне. В последна сметка ние виждаме, че 3 март, колкото и да е необичайно, не ни сплотява. От една страна е пропагандата в интерес на непозната страна, което е скръбен факт, няма по какъв начин да го скрием. Това в нито една друга страна не се позволява, защото националният празник по тази причина е народен – с цел да може да сплотява хората. Ние в тази ситуация следим тъкмо противоположното. Затова 3 март съгласно мен е изгубил тази стойност, която би трябвало да има като същински народен празник.
Не е ли редно следователно България, както и всички развити демократични страни да чества като народен празник деня на независимостта си да вземем за пример, а не на заобиколеното от заблуди избавление? Като цяло кой ден е най-достоен съгласно Вас да се назовава народен празник на България?
Според мен най-подходящата дата е 6 септември 1885 година – Денят на Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Кримският модел е задействан в Сан Стефано, той стартира да се ползва. Реално видяно след 1878-а година България е съветски протекторат. Това също не се споделя. Ние нямаме лична политика, ние не сме самостоятелни. Свидетели сме по какъв начин излизат политици и даже историци, които споделят " ние сме получили независимост и самостоятелност ". Ако беше по този начин, нямаше на 22 септември 1908 година в Търново в църквата " Св. 40 мъченици " да бъде оповестена публично независимостта на България. Ние можем и по различен метод да зададем въпроса: Ако Русия беше толкоз доброжелателна към България, както някои настояват (особено русофилите), за какво не е оповестила самостоятелна България на 3 март 1878 година и то във всички земи, които са обитаеми с българи?
6 септември е най-подходящата дата, тъй като в българското общество по тази дата има безспорен консенсус. Той е надпартиен и никой българин няма какво да изрече срещу тази в действителност велика историческа дата. Освен това тази дата е доста основна, защото тогава самите българи са направили акта на Съединението. В това дело те не са се допитали до нито една велика мощ, в противен случай – сложили са всички Велики сили пред един приключен факт. Всички българи са показали, че първо са израснали за независима политика, второ – че са готови да я реализират освен на Балканите, а и в Европа и в последна сметка са показали своята самостоятелност.
Това ненапълно дава отговор на въпроса за какво 22 септември 1908 година може да бъде признат, само че съгласно мен 6 септември е по-силната дата, първо – самите българи се сплотяват от Северна и Южна България, второ – вършат го независимо, като показват забележително самочувствие, поставяйки всички Велики сили пред приключен факт и по този метод реализират една голяма крачка към бъдеща самостоятелна политика.
Историкът Янко Гочев е създател на проучването " Руската империя против България ", от 3 елементи. Това е първият строго теоретичен опит за изясняване на връзките сред Руската империя и българския народ в интервала 1455-1918 година, само че без легенди и комунистическа идеология. Янко Гочев е роден в гр. Първомай. През 1996 година приключва " История ", а по-късно и " Право ". Работи като правист, само че историята остава огромната му обич, ползите му са ориентирани към българската военна история и дипломация и интернационалните връзки.
Г-н Гочев, по време на церемониите по отбелязването на трети март още веднъж чухме хиляди благодарности към Русия за ролята й на " освободителка " на България. Каква обаче е историческата истина за събитията преди повече от 140 години и какви са същинските планове на Русия тогава?
Темата за руско-турските войни, част от които в действителност е и подписването на Санстефанския прелиминарен, прецизирам, кротичък контракт е доста огромна. Дебело би трябвало да се подчертае, колкото и да е неловко за политици и русофили с избрани идеология, обслужващи съветските имперски ползи, че Русия следва лична нападателна политика на Балканите и това е исторически факт. Всъщност по този въпрос не би трябвало да има никакви диспути, защото съществува огромно количество литература, както българска, по този начин и съветска, по този начин и европейска. Целта на Русия (това би трябвало да се споделя на трети март, да не се премълчава) е преодоляването на Цариград и Проливите, а не някакво имагинерно избавление на България. Цариград и Проливите са безконечните съветски ползи в границите на Източния въпрос, които тази велика мощ преследва в продължение на епохи и поради които тя води поредност от руско-турски войни. Разбира се българските земи под властта на Османската империя прекомерно рано влизат в полезрението на съветските дипломати и военачалници. Българите при всички случаи са средството за решаването на Източния въпрос.
Войната от 1877-87 година не е оповестена за избавление на България. Тези, които оспорват тази моя теза, ги поучавам да прочетат записките на граф Николай Игнатиев – първият съветски пратеник при подписването на церемонията в Сан Стефано, където няма нито един български представител. Става дума за това, което той е записал в записките си, излезли на български език още през 1986 година Там той споделя, че в случай че Русия не реализира тези свои цели, просто една такава война е непотребна. В последна сметка оповестяването на войната не става незабавно след Априлското въстание, а след неуспеха на войната на Сърбия против Турция. Можем да твърдим, че оповестяването на тази война е в отбрана на сърбите. Неслучайно през октомври 1876-а година съветската войска афишира частична готовност, която тече редом с ултиматума, насочен персонално от съветския император за спасяването на сърбите. Много забавен е моделът, който се следва в тези руско-турски войни във връзка с окупираните от Османската империя балкански земи. Този модел условно съм го нарекъл " Кримски модел ", защото е демонстриран съгласно мен за първи път от императрица Екатерина II по време на окупацията на Крим, наречена по-късно " избавление ".
Моделът включва няколко редом протичащи стадия през избран интервал, нормално къс. Първо се завземат, нормално след война, земи от Османската империя. В тях не се основават самостоятелни страни. Създават се самостоятелни територии, в които съветската администрация или войски имат доста мощно въздействие. Тази автономност се лимитира с течение на времето, т.е. тя не се развива в посока към самостоятелност, и в един избран миг тези самостоятелни, само че сложени под мощен съветски надзор, земи влизат в рамките на Руската империя. В Крим тези събития са се случили в границите на към 20 години и приключват с окупацията на полуострова през 1783 година и неговата анексия тогава. С други думи, не става въпрос за никаква освободителна война, а за реализация на съветските цели по Източния въпрос. Разбира се те в конюнктурата, която съществува в границите на Източната рецесия, те са тъкмо избрани. Русия няма такова мощно въздействие по това време за разлика от преди Кримската война. Тя съответно следва териториални цели като освобождението, както те го схващат, т.е. възвръщането на въздействието на южна Бесарабия, с което още веднъж да бъдат дунавска страна, както и някои териториални придобивки в Кавказ и основаване на някаква самостоятелна, окупирана от съветската войска българска страна, която обаче никога не би трябвало да бъде обединена. В последна сметка, това дебело би трябвало да се подчертае, идеалът на българите през епохата на Възраждането за основаване на свободна, суверенна или с други думи самостоятелна и обединена българска страна навръх 3-ти март, както някои настояват, не се е случило.
Какво в действителност урежда Санстефанският контракт, в случай, че в него даже не участва думата България и познаваме ли този документ в дълбочина?
Този документ не се познава от доста българи, а даже мога да настоявам и от огромна част от историците, изключително от остарялата школа. Основната причина за това е, че оригиналът не ни е прочут. Този прелиминарен контракт е подписан сред две страни – победителката Русия и победената Османска империя. Той е подписан и на френски, защото френският е езикът на дипломацията по това време. Ние не познаваме съветския текст, той в никакъв случай не ни е бил показан. Ние, най-много експертите, употребяваме преводи, както аз смятам, от френския текст, само че не и от съветския. Най-разпространените преводи са на проф. Генов и на Богдан Кисяков. Ако прочетем наличието обаче, ще забележим, че сред тях има разлики. В последна сметка ние употребяваме някакъв текст на интернационален контракт, който действително видяно не ни е прочут най-малко в неговия оригинал.
Иначе самият Сантефански контракт е прелиминарен и е подписан на 19 февруари, а не на 3 март. Тук има една огромна илюзия, която се следва. Процедурата по ратификация е почнала след 19 февруари и при всички случаи не е завършила на 3 март по нов жанр. Т.е. ние приказваме на 3 март за някакъв контракт освен това и прелиминарен, от който апропо Русия доста бързо се отхвърля. Иначе самият контракт урежда от съветска позиция преразпределение на статуквото на Балканите в полза на Русия, като преди всичко урежда въпроса с балканските съдружници на Русия. Тези, които настояват, че България се е употребила с някаква голяма благосклонност от руснаците, ги поучавам да прочетат самия текст на контракта, или най-малко началото, с цел да видят, че всички прилежащи на България страни получават самостоятелност. Говорим за Сърбия, за Румъния, за Черна гора.
Тук се крие, че Сърбия е канена от Русия да влезе във войната, само че се пазари и влиза в самия край след рухването на Плевен, като съветската дипломация изплаща големи финансови разноски, с цел да може Сърбия да води война без никаква действителна военна изгода и да води война за окупацията на българските земи. Дори граф Игнатиев в своя дневник от войната кани сърбите да окупират София. За малко това събитие не се реализира, защото войските на ген. Гурко влизат ден по-рано. Това апропо се крие, защото не е комфортно за пропагандата. Що се отнася до българския въпрос, той е организиран от член 6 до член 11.
Накратко можем да кажем, че уредбата на въпроса минава по две посоки. Първо статутът на бъдещото Княжество (неслучайно споделям бъдещо, защото член 6, който е най-съществен, споделя, че занапред ще се сътвори след 19 февруари някакво княжество) с някаква автономност, както и въпросът за границите. Въпросът за границите мисля, че по-добре е прочут от българите, единствено че казусът е, че те се концентрират върху тях. В последна сметка Санстефанският контракт не е единствено граници. Реално описаното за границите не съответствува със съществуващото. Говорим за една окупирана територия от българското етническо землище, което е повече от 200 хиляди кв. км. Границите, избрани от Санстефанския контракт, ограждат много по-малка територия. Т.е. тук има едно огромно разминаване сред това, което е записано в текста и действително следената от съветските войски българска територия.
Проблемът е, че ние към 3-ти март 1878 година нямаме държавно управление. Уреден е въпросът за бъдещия държавен глава, само че България е ръководи от съветска окупационна администрация. На няколко места в самия текст се приказва за окупация, по тази причина е хубаво той да се прочете, да се разбере и да не се укрива. Ние приказваме за част от българските земи, които са окупирани от съветски войски след края на войната с бройка 50 хиляди души.
Някои територии с изключение на Македония също не са в региона на т. нар Санстефанска България – приказваме за региона северозападна България, курско, брезнишко, трънско, които са окупирани от сърбите. Отделно Северна Добрджа е откъсната от България и предадена на Румъния, Беломорието също отсъства, Одрин също не е в България и така нататък
Ако се върнем на статута на Княжеството, което занапред ще се основава, то действително към този миг не съществува. Към 3-ти март 1878-а година нито имаме настрана държавно управление, нито имаме обособена армия. Формированията, които се основават са т. нар " земска армия ", която в действителност по съветските документи съставлява един руски корпус. Тази традиция се резервира най-малко до Съединението от 6 септември 1885-а годна, когато съветските офицери напущат дефинитивно.
Защо българското общество и до през днешния ден е заблудено за ролята на Русия като освободителка, а не желае и да чуе историческата истина, която вие разказахте преди малко – кому е преференциално това?
Много са аргументите. Според мен на част от българите им е доста елементарно да възприемат това, което години наред се е учело от техните родители, от техните баби и дядовци, в настоящето учебно заведение и сегашните университети. Друга част от тях просто не ги интересува. Трета част го одобряват просто тъй като по този начин е угодно. Но ние няма по какъв начин да скрием обстоятелствата. Считам, че е безусловно неприемливо една дата, оповестена за народен празник, да се употребява за агитация в интерес на друга страна, като се популяризират безспорни заблуди, безспорни лъжи, които не дават отговор на историческите обстоятелства. Тук е ролята на историците, които наложително би трябвало да проведат един доста необятен спор по тази извънредно сериозна тематика, дефинирана по този начин: коя дата от българската история заслужава да бъде народен празник.
Към този миг ние виждаме, че към 3 март се развива една агитация, която потвърждава, че в българското общество за жалост към тези събития в резултат на непознаване и мощна съветска агитация има надълбоко разделяне. В последна сметка ние виждаме, че 3 март, колкото и да е необичайно, не ни сплотява. От една страна е пропагандата в интерес на непозната страна, което е скръбен факт, няма по какъв начин да го скрием. Това в нито една друга страна не се позволява, защото националният празник по тази причина е народен – с цел да може да сплотява хората. Ние в тази ситуация следим тъкмо противоположното. Затова 3 март съгласно мен е изгубил тази стойност, която би трябвало да има като същински народен празник.
Не е ли редно следователно България, както и всички развити демократични страни да чества като народен празник деня на независимостта си да вземем за пример, а не на заобиколеното от заблуди избавление? Като цяло кой ден е най-достоен съгласно Вас да се назовава народен празник на България?
Според мен най-подходящата дата е 6 септември 1885 година – Денят на Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Кримският модел е задействан в Сан Стефано, той стартира да се ползва. Реално видяно след 1878-а година България е съветски протекторат. Това също не се споделя. Ние нямаме лична политика, ние не сме самостоятелни. Свидетели сме по какъв начин излизат политици и даже историци, които споделят " ние сме получили независимост и самостоятелност ". Ако беше по този начин, нямаше на 22 септември 1908 година в Търново в църквата " Св. 40 мъченици " да бъде оповестена публично независимостта на България. Ние можем и по различен метод да зададем въпроса: Ако Русия беше толкоз доброжелателна към България, както някои настояват (особено русофилите), за какво не е оповестила самостоятелна България на 3 март 1878 година и то във всички земи, които са обитаеми с българи?
6 септември е най-подходящата дата, тъй като в българското общество по тази дата има безспорен консенсус. Той е надпартиен и никой българин няма какво да изрече срещу тази в действителност велика историческа дата. Освен това тази дата е доста основна, защото тогава самите българи са направили акта на Съединението. В това дело те не са се допитали до нито една велика мощ, в противен случай – сложили са всички Велики сили пред един приключен факт. Всички българи са показали, че първо са израснали за независима политика, второ – че са готови да я реализират освен на Балканите, а и в Европа и в последна сметка са показали своята самостоятелност.
Това ненапълно дава отговор на въпроса за какво 22 септември 1908 година може да бъде признат, само че съгласно мен 6 септември е по-силната дата, първо – самите българи се сплотяват от Северна и Южна България, второ – вършат го независимо, като показват забележително самочувствие, поставяйки всички Велики сили пред приключен факт и по този метод реализират една голяма крачка към бъдеща самостоятелна политика.
Източник: zonanews.bg
КОМЕНТАРИ